"Окончателна и вечна"


В изпълнената с величие и трагизъм българска история през ХХ в. възвръщането на Южна Добруджа в границите на България (7 септември 1940 г.) остава един от малкото за нас актове на висша историческа справедливост, макар и нееднозначен; съдбата на Добруджа* - както и на Беломорска Тракия, Македония и Западните покрайнини, впрочем - не е безразлична за нито един българин. Съвременните демографски процеси в българската част на областта обаче не могат да не ни обезпокояват; днес дебългаризирането там - както и на българското землище изобщо - е в ход неумолимо. Сигурно и ние - всеки от нас - докато чакаме някога държавната власт в България отново да премине у ония българи - честни и безкористни до себеотричане, които ще изведат страната ни по пътя на процъфтяването и на възраждането на българщината, можем все нещо да сторим за да не бъде загубена за потомците ни тая люлка на българската държавност; впрочем, само с едно голо чакане никога не са се разрешавали нито политическите, нито националните противоречия в нито една историческа епоха - за това винаги са били потребни повечко кървави, най-често, усилия.

* * *

Историческата оценка на кое да е събитие от миналото не е лесна работа; дваж по-трудно е когато несъмнено сме закачени чрез мощна емоционално-патриотична връзка към събития от нашата не тъй далечна история. А нееднозначността на Крайовския договор съвсем не е привидна; ето защо си струва да отделим тук повече от обичайното място на съдбоносните за България последствия от този договор - възвръщането на част от загубените за държавата ни български земи по време на трагичната Междусъюзническа война заслужава това напълно.

Веднага ще трябва да признаем - нито българската държава, нито българският народ се примиряват с резултатите от Балканските войни; дори и днес. През оня четвърт век, който разделя подписването на Букурещкия договор (28 юли 1913 г.) и избухването на Втората световна война (1 септември 1939 г.) България трепетно очаква своя час за да възстанови погубената в Букурещ историческа справедливост.

И няма как да е другояче; в тогавашните граници на Румъния живее една шеста част от целокупния ни народ и тия наши сънародници никой не е можел да пренебрегва. Българската национална програма, съставена в края на 30-те години на миналия век, отрежда на Добруджанския въпрос първенствуващо място - а неговата сърцевина е освобождаването на Южна Добруджа; и едва след това се разискват въпросите за освобождаването на Беломорска Тракия, с излаз на Бяло море, и Западните български покрайнини; Македония с нейната заплетена историческа съдба, остава накрая; именно така изглежда подреждането на националните предпочитания преди почти 80 години.

Българо-румънският Крайовски договор от 7 септември 1940 г. има дълга и щастлива предистория (вж. втората част на този текст следващия четвъртък), в която съществена роля играят голям брой щастливи натрупвания, при това едновременни. В крайна сметка сред договорните предписания е най-съществен прочутият член 1, в който е посочена точната гранична линия между двете държави; а самата граница е провъзгласена за "окончателна и вечна"; границата всъщност е точно тази, която е в сила до 1913 г.

Това договорно утвърждение, заедно със злощастния член 3, са в основата на критиките към спогодбата; при това няма как да твърдим, че тези критики са лишени от основания (вж. също втората и третата част на този текст). Самият член 3 е още по-опасен за хилядолетната българщина в Северна Добруджа, понеже там е предвидена неравноправна и исторически несправедлива размяна на население - "българите от Тулчански и Кюстенджански окръзи [се разменят] срещу румънските поданици от румънски народностен произход на Доростолски и Калиакренски окръг"; иначе казано - прогонва се автохтонно българско население, което от векове и от хилядолетия обитава Добруджа, а от българската вече Южна Добруджа се изселват новоизпечени румънски колонисти.

Именно така - чрез пълното и окончателно обезбългаряване на Северна Добруджа и чрез прокарването на "вечна" граница между двете държави, България - и правно - загуби през есента на 1940 г. две трети (от общо 23200 кв. км) от люлката на своята държавност; критиците на Крайовския договор се основават именно на тия два негови члена, когато безпощадно громят събитията от края на лятото на 1940 г. И за нас ще е трудно да пренебрегнем доводите им.

Освен това румънските власти признават за българи единствено ония, които при преброяването от 1930 г. са се записали така; а цели български села са "объркани" и записани като румънски. На всичкото отгоре, на българските изселници не е позволено да вземат със себе си нищо друго, освен това, което могат да носят и стадата си, при това преселването им в България трябва да стане вътре в 90 дни.

А за капак, България трябва и да плати 1 млрд. леи за изоставените в Южна Добруджа румънски имоти; добре, че правителство успява да купи на международните валутни пазари огромно количество обезценена румънска валута, та тая клауза е мината метър.

При оценката на Крайовския договор именно многобройните предположения превръщат тоя исторически ребус в уравнение с безброй неизвестни. Безспорно е, че завръщането в границите на България на цяла една обособена част от българското землище се приема с неописуема радост от българското общество; и историческото значение на този факт остава непреходно и до днес.

От друга страна, загубата на две трети от люлката на българската държавност се превръща - според разпоредбите на Крайовския договор - във "вечна"; и това несъмнено е най-значителният исторически компромис, който по тоя въпрос България прави.

* * *

Според разпоредбите на Крайовския договор българската войска трябва да заеме Южна Добруджа между 20 септември и 1 октомври 1940 г. В Добрич, Силистра, Тутракан, във всяко село и паланка на областта войниците ни са посрещнати с невиждана и всеобща радост, като освободители (вж. Изображение); същото безгранично приповдигнато настроение цари и навсякъде в страната. Цели 67246 българи, предимно от северните добруджански покрайнини, натоварени на параходи, на 110 влакови композиции, на 372 военни и 45 частни камиона, на каруци и даже пеша, се преселват в България във времето от 1 ноември 1940 г. до 1 февруари 1941 г. В същото време почти 84 хиляди румънски колонисти, заселени в Южна Добруджа основно след Първата световна война, се прибират в Румъния.

(следва)

Извори

"За мнозина въпросът за българското малцинство от Румъния се свежда до положението на българите от Южна Добруджа...но освен тях в Румъния има още компактни маси българи, чийто общ брой минава цифрата един милион...които представляват 1/6 от целия български народ...

Днес в Румъния има българи в областите: Южна Добруджа (Силистренски и Добрички окръзи) - 200 хиляди; Северна Добруджа - 150 хиляди; Южна Бесарабия (Акермански, Исмаилски, Кахулски и Тигински окръзи) - 350 хиляди; старото кралство - само в Букурещки окръг и предимно около Букурещ) - 80 хиляди, от които 20 хиляди католици - подобни и от времето на банатските българи, Крайовския, Плоещкия Романац, Влашка и Горш, по цялото протежение на Дунав, отделни махали в градовете Хуш, Бъкъу, Бъзъу, Александрия, Браила, Галац - и в Банат с крушованските българи (50 хиляди), или всичко 300 хиляди българи.

Тия над един милион българи нямат нито едно селско училище.

През турско в Северна Добруджа е имало 60 български училища, постепенно затворени след 1878 г.; в Южна Добруджа до 1913 г. е имало 271 български училища, всички затворени, без четири, след тази дата; в Южна Бесарабия до 1918 г. е имало 70 български училища, всички затворени след тази дата; в Старото кралство до 1878 г. е имало 20 български училища, всички затворени след тази дата.

Днес в Румъния има следните български училища - в Старото кралство: в Букурещ - основно и прогимназиално, в Браила - основно, в Галац - основно; в Северна Добруджа: в Кюстенджа - основно и прогимназиално, на тулчанските българи, въпреки многократните искания, властта не позволи българско училище в Южна Добруджа: в Добрич - основно и прогимназия - тая година още не са позволили отварянето (от две години мъжката и девическата гимназия са затворени); в Силистра - основно и прогимназиално, също тая година не са позволили отварянето им (гимназиите от две години са затворени); в Балчик - основно и прогимназиално...; в Каварна - основно и прогимназиално..."

Из донесение на българската легация в Букурещ за положението на българите в Румъния, май-октомври 1938 г.

________

*Преди време направихме тук неуспешен опит за българизиране на съвременното название на областта - нейното име от времето на настаняването по тия земи на османската власт в края на XIV в. е вариант на личното име Добротица; което, впрочем, също би било акт на висша историческа справедливост. 


Какво четем:

🔴 Б. Димитров: Изводът от Съединението е искаме ли нещо - сами да си го направим

🔴 Гърмежи огласиха централния площад в Пловдив

🔴 Джошуа: Пулев е като крал в България

Източник: СЕГА



Коментари



горе