Да! на живота, Да! на България
„Да! Да! Да!…” Това е думата, която Ивайло Балабанов почти крещи в телефонната
слушалка. И всеки неин оттенък е радостен, по-радостен, най-радостен. Това е думата, която
сега, след тежкия инсулт, от който бавно се възстановява, може да произнася твърдо.
Трябва да познаваш Ивайло Балабанов, най-българският поет, най-големият сред нас,
да си прочел поне едно негово стихотворение, за да разбереш, че всъщност това
е и най-присъщата му дума. Защото можеше и да мрънка „Нннеее…”, нали? Не, не можеше!
И това никога няма да се случи, освен ако се наложи категоричното отрицание на
всичко, което засяга интересите на неговата родина, обичта към приятелите и любовта
на семейството си. Категоричност, която малцина имат, а още по-малцина отстояват.
С цената на всичко.
Да, Ивайло Балабанов не е противоречива, а категорична личност. И като творец, и като гражданин. Той не пише своите стихотворения, затворен в кула от слонова кост, не ги пише заради самите тях, а просто защото не може да не ги напише. Често сме говорели с него за това. Всеки приличен версификатор е способен да подреди три-четири куплета, да спретне едно „квадратно” стихотворение и даже читателите да цъкат с езици пред него. Но това не е поезия. Поезията на Ивайло идва от душата му, минава през сърцето, раздирайки го с острите бодли на красивата роза, с която Бог е закичил челото му, дарявайки го с поетичен талант и капва върху листа подобно сълза от окото на Богородица. Това не са красиви думи и естетски метафори, а истината, такава каквато я усещам не само аз. Не нижа дитирамби, нито на мен, нито на Ивайло те се харесват, не разливам елейни слова – той няма нужда от тях. Поезия, истинска поезия се случва само тогава, когато не можеш да НЕ напишеш думите й, а не когато искаш ДА ги напишеш. Много малка разлика, вярно, обаче как само си личат „творческите мъки” и как се лее стихът, написан на един дъх! И как ти спира дъхът, когато прочетеш „Принос към европейската история” или „Очи”. Давам за пример две коренно различни в жанрово отношение стихотворения – едното – апотеоз на българщината, второто – апотеоз на любовта.
Диапазонът в поезията на Ивайло е от полюс до полюс и той се мята между тях,
омесва хляб за душите ни от земна кал и звезден прах, от глътка жива вода на родопски
извор и шепа градска печал. И всичко това с простички думи, които всеки от нас изрича в ежедневието си,
без помпозности и финтифлюшки, без неразбираем „модернизъм” и мания за богоизбраност.
Защото е ПРИЗВАН. И ако осъмва над стих, то е защото не може да заспи, преди да
го напише, а не защото според някаква измислена традиция, поетите творят нощем.
Истинският поет, както вече казах, пише само тогава, когато трябва. Когато Господ
му диктува.
Говоря ви за човека Ивайло Балабанов, който е неотделим от поета Ивайло Балабанов.
Вървим с него по „Раковска” в почивката на един от конгресите на Съюза на българските
писатели. Говорим си за „нещата от живота”, за семействата си, за новородения
му син Димитър… Ивайло е сложил длан на гърба ми (дланта му е голяма, покрива почти цялата ми
лява плешка, изобщо с ръст и талант той абсолютно оправдава значението на фамилията
си: „балабан” по неговия край е нарицателно за едър мъж) и някак си между другото
ми казва: „Държа си ръката така, за да могат стрелите и куршумите, с които те
замерят зложелателите, да се забиват в нея, а не в сърцето ти. За това са приятелите.
И когато умра, на гърба ти ще остане очертанието на ръката ми. Хайде да изпием
по една бира за това!” Много лично и съкровено ми е, което споделям, но го правя
не за да се хваля, а за да добиете бегла представа за Човека Ивайло. Защото той
на много хора пази гърбовете – и в прекия, и в преносния смисъл. А стрелите-хули,
отровните куршуми-думи, ножовете, забити до дръжката – злословия, камъните на
безсилието и творческата немощ остават рани и белези в ръката на Ивайло. Той поема
чуждата болка върху себе си, за да я пренесе върху белия лист и да излекува душите
ни. И сега чувствам тази балабанска ръка на плещите си, усещам погледа на поета
над рамото ми и чувам шепота му: „Е, Марго, какво пък толкоз…” Какво толкоз ли?
Всичко, Ивайло!
„Да! Да!Да!” – в слушалката, в ухото ми, в сърцето ми. Обаждам му се, за да уточним
ръкописа на новата му книга, която предстои да излезе за Нова година. Аз съм щастливият съставител и редактор. Това го заявявам с абсолютна гордост!
И освен това мъъъъничко имам принос в издаването й, просто защото, когато издателят
Лъчезар Минчев ме попита кой съвременен поет заслужава да бъде издаден в престижната
„Бяла библиотека” на издателството му, аз без да се замисля дори, изкрещях „Ивайлоооо!!!”.
И той без колебание се съгласи. И така ще направим подарък на всички българи,
където и да се намират, които носят България в сърцето си. България такава, каквато
я обича Ивайло Балабанов. А той знае да обича по Ботевски – силно, мъжествено,
нежно и самоотвержено. Затова в стиховете му звучат и твърдите акорди на безусловното
родолюбие, и благоговейния шепот на дълбокото любовно откровение. Ако знам нещо
със сигурност, то е, че в съвременната българска поезия няма друг толкова многопластов
и последователен в изказа си поет, поет с такъв творчески заряд, който може да
бъде сравним единствено с Ботев, Яворов, Вапцаров… И в подкрепа на тези мои думи,
които са приятелски пристрастни, но творчески – абсолютно безпристрастни, защото
аз все пак мога да отличавам тези две неща, все повече хора се присъединяват към
групата „Поезията на Ивайло Балабанов – в учебниците”. Да, тази поезия, трябва
да се изучава в училище! Защото такова родолюбие, познато само у най-големите
творци в съкровищницата на българската литература, такова възрожденско самосъзнание,
такъв поетичен дух, окрилящ обичта към род и родина, са необходими на нашия народ
в тези времена на бездуховно безвремие.
И съм твърдо убедена, че тази поезия ще се изучава в училище. Защото децата ни
трябва да растат с една изградена ценностна система – горди, че са българи по
дух, а не по надпис, щампован на фланелките им. България роди своя Ивайло Балабанов, за да се гордее с него, така, както той
се гордее с нея. Защото е неин достоен син.
„Да! Да! Да!” – гласът в слушалката е възторжен, вдъхващ сили, побеждаващ немощта
на тялото и доказващ, че духът е непобедим. Общуваме си и във Фейсбук, защото
Ивайло не е от хората, които ще се предадат на някакъв си инсулт. Пише с лявата
ръка новите си стихотворения, коментира, активно участва в живия живот, макар
и чрез виртуални средства. Прекрасната му съпруга Ваня, „жената с белия шал”,
е неотстъпно до него. Децата им са живи и здрави. Какво повече, нали? Зад стандартната
врата на стандартния панелен апартамент в едно стандартно градче на южната ни
граница живее едно средностатистическо българско семейство. НЕ! Там точно обитава
неуморният и неумиращ, непредаващият се и непреклонен БЪЛГАРСКИ ДУХ! Там е домът
на непреходната, сърцеведната и сърцевадната, изконната БЪЛГАРСКА ПОЕЗИЯ! Тази,
която хвърля своето здраво семенце в „народната свяст” и държи будна родовата
ни памет. Без думи като тези на Ивайло Балабанов, посети в душите и сърцата ни,
няма да поникнат златните класове на БЪЛГАРСКОТО БЪДЕЩЕ!
„Пази го, Господи! Пази го, Майко Българийо! Пази го, народе!
ДА! ДА!! ДА!!!
Маргарита ПЕТКОВА
Коментари
Последвайте ни във facebook!
