Коя е Ана, любимата на Левски (Снимки)


Ана е най-одумваната любима на Левски. За нея споменават с половин уста още след Освобождението. С половин уста, защото вероятно го считат за “срамно”.

Но Ана, както ще видим сега, не е случайна личност. Тя можеше да влезе в аналите на историята чисто по женски - като една от девойките, към които Апостолът на свободата е изпитвал тръпка. Но не и Ана! С годините миловидното монахинче се превръща във влиятелна фигура с тежест в Карлово и с огромен принос за развитието на града - в онези безпощадни времена, когато на България са нужни личности с извънреден кураж и с визия отвъд хоризонта.

Навярно цял живот тя чува шушукането зад гърба си. Но публично не отронва нито дума за Левски. Може би затова Ана е колкото известна, толкова и загадъчна. Загадъчна като жена, която след бесилото погребва Левски в себе си. И все пак нейни спомени могат да се открият!

Така изглежда легистът Васил Левски през 1867 г., когато двамата с Ана се срещат в Белград. Той й подарява тази своя снимка.

Ако се вгледаме в лика ѝ от застиналите снимки, е точно така: погледът на Ана е строг и отчаяно решителен, сякаш е готова на всичко. Подобни са очите на жените камикадзета днес. В тях свети Божи дух. Фанатична енергия.

На фотографиите Ана най-често е в центъра. В сравнение с другите жени, седнали до нея, ръстът ѝ е под среден, не повече от 1,65 м. Това е добре, защото самият Левски е около 1,75 м. Обвита в черно от глава до пети, лицето ѝ се откроява изпито. Под монашеската роба тяло почти не личи. Над стегнатата талия не изпъкват гърди. Фините ръце знаят и селския труд. Тя е идеалната монахиня – посветена и безтелесна. Но както ще видим по-късно, Ана съвсем не е лишена от страст. Тъкмо обратното!

Преди да повдигнем черния тюл над нейния образ, трябва да уточним едно – кое в разказите за Ана е фантазия и кое - факти. През изминалите век и половина от тогава, особено в последните вулгарни времена след 1989-а, когато безотговорно се пише какво ли не, само и само за да се втрещи читателят, най-важното е да отсеем зърното от плявата. А плява се е натрупала с камари!

От върховете на вековете става все по-трудно да открием факти за Ана Бояджиева. И то такива факти, които могат да се пипнат и подушат, за да я възкресим такава, каквато тази забележителна жена действително е била. Щеше да ни е по-лесно, ако множество автори не бяха се упражнявали в драматургия върху клетата монахиня. При цялото ми уважение към тях, признавам, че често се хващах за главата, чудейки се откъде накъде са съчинявани тези писания?! Без източници, без елементарни аргументи, при това с претенции за “чиста” документалистика с “разкрития” за любовта между Левски и Ана. Цели водевили, разгърнати на десетки страници, с “развълнувани” диалози, с въздишки, докосвания и изчервяващи погледи – всичките в стил “Ах, помните ли ме, госпожо?”!

Старо Карлово

И тук не става въпрос само за лоша литература, а за историческа подмяна. В този дух е и кощунственото изказване на Божидар Димитров, че “монахиня е споделяла леглото на Левски” – изказване, в което прозират единствено собствените еротични сънища на историка.

А факти има, при това толкова интересни, че не е било нужно нищо да се измисля и украсява - в нейния феноменален живот, чийто режисьор е сам Господ Бог.

И двамата са от Карлово, но

разликата им е

голяма – около

13 години.

Проблемът с точността на годините се оказва много сериозен, защото са спорни и датата на раждане на Левски, и тази на Ана. Ако приемем най-популярната версия, че той е роден през 1837 г., Анка най-вероятно е през 1850-а.

И тук изплуват първите шокиращи факти, за които малко се знае: че

Васил и Анка

всъщност са роднини

и че именно той е виновен тя да стане монахиня. Това се случва доста преди да се влюби в нея. Какъв съдбовен малшанс!

Но да започнем този роман от първата страница:

Кога е родена легендарната монахиня? Различните източници, а те са много редки, дават дати в диапазон между 1848 и 1853 г. И така: в едно родово изследване срещу името Ана Бояджиева стои рождената дата 15 октомври 1853 г. Но как да си обясним, че на гроба ѝ е записана 1852 година? Колебанието вероятно идва от един друг факт, който днес би прозвучал скандално – че с кръщелното на Ана е извършено престъплението “съставяне на документ с невярно съдържание”. Извършили са го родителите ѝ и църковни лица, за да намалят възрастта ѝ. Причината? В училището в Белград, където тя кандидатства да учи, са приемали покалугерени момичета до 15 години, а тя е била вече на 17. Което означава, че за най-вероятна година на раждане на Ана може да се приеме 1850 година. Това се потвърждава от свидетелството ѝ за завършено образование в Белград, което се издава през 1872 г. – там пише, че тя е на 20, а всъщност е била на 22.

Ана е втората от седем дъщери на един, ако не богат, то заможен и известен карловец – Иван Бояджиев. Фамилията му, разбира се, идва от занаята – той има бояджийска работилница, пълна с казани, в които с най-разнообразни багрила се оцветяват прежди, платове, кожи, гайтани... Къщата на семейството също не е от бедните. Тя опира гръб до самата бояджийница и по данни на Историческия музей в Карлово се намира в южната част на града, някога наричана “Шан махале”. Родната къща на Ана постепенно опустява и днес от нея няма и камък.

Още през 1852 г. батко ѝ Васил става послушник на вуйчо си, архимандрит Василий. Живее в местния светогорски метох и от 1855 до 1858 г. учи в Стара Загора. Веднага се вижда, че родената през 1850 г. Ана може да го е видяла осъзнато едва когато е 9-10 годишна, защото тогава той се връща в Карлово. През 1859 г. не друг, а самият пловдивски митрополит Паисий го ръкополага като йеродякон Игнатий и той бързо става популярен с омайния си глас.

През следващите 4 години двамата безспорно се познават. Но в началото на периода, през 1859 г., Левски е на 22 и едва ли обръща внимание на малката Ана. Точно затова тя става монахиня по негова вина – на мястото на по-голямата ѝ сестра София.

Бащата Иван Бояджиев решава да изпрати най-голямата си щерка София, родена през 1847 г., в женския метох в Калофер. София вече е на 17 и се подчинява неохотно. Но най-неочаквано на младата послушница ѝ излиза друг късмет – това става един хубав ден, когато в женския метох влиза бъдещият Васил Левски, йеродякон Игнатий. Той решава твърдо да се намеси – прави и невъзможното, но освобождава красивото момиче и дори го оженва за братовчед си, Кунчо Вълев. Синът на двамата, на София и Кунчо, Васил Вълев, разказва десетилетия по-късно:

“Левски като минавал с вуйчо си хаджи Василий, (...) в Карлово по калугерски просии, се отбил в метоха в Калофер и видял майка ми. Понеже Левски познал майка ми от Карлово, останал учуден:

– Какво търсиш тук? За тебе ли е това място?

– Що да правя? Изпратиха ме мама и тате – отвърнала тя.

Върнал се Левски в Карлово и станало въпрос да се жени братовчед му, Кунчо Вълев, младо търговче. Та тази, та онази..., намесил се Левски:

– За тебе мома има в калоферския метох! София Бояджиева. Ще гледаме да я вземем!

Отишли у бащата на София – Иван Бояджиев, но той отказал под предлог, че я дал Богу. Тогава се обърнали към дядо ѝ Петю, който бил съгласен, но при условие

да изпратят

по-малката ѝ сестра

Ана на мястото на

София, а София да

женят за Кунчо.

Левски отишъл при Иван Бояджиев и му направил повторно предложение, но последният отново се двоумял. Тогава Левски го заплашил, че ще вземат насила момичето София, ако не се съгласи, та ще стане само гюрултия. Решили най-после, та изпратили Ана и направили сватбата в Калофер. Левски бил шафер (девер) на сватбата. По-късно този девер – Левски – искал пари от София, та тя се оплакала на мъжа си, Кунчо Вълев.”

Снимка на дякон Игнатий. Така изглежда Васил Левски, когато Ана е между 9- и 13-годишна.

Тази история Васил Вълев разказва едва през 1944 г., когато вече е на 77, пред Любомир Дойчев. Той я е чул от майка си София. Историята е показателна в много отношения. Показва, че родът на Ана и родът на Васил са сродени. Показва, че Васил Левски поначало е приемал замонашването като нещо лошо. Показва как поповете са ходели да мрънкат за пари сред енориашите. Показва, че “революционният терор” със заплахи е в кръвта на бъдещия бунтовник. Показва, че Иван Бояджиев е

смятал хайдушкия

род на Васил за

неблагонадежден,

затова не е искал да даде дъщеря си за жена на Кунчо. Показва как по-късно Васил Левски е ходел да иска пари от всички, които познава, за революционното дело, но тези всички не са го разбирали правилно...

Но как ли се е чувствала 14-15-годишната Ана, когато изведнъж се озовава в затворения метох? Мрачно ли е изглеждало бъдещето?

Снимка с нейни ученички

Възникнал през 1730 г., първият девически метох в Калофер е ангелско място. Малката красива постройка на 2 етажа на брега на река Тунджа се белее отдалеч. Монахините – около 50-60 на брой, щъкат из своя китен двор с градинка. Там Ана попада на една много енергична жена, която ще предначертае кариерата ѝ.

Ако не бе монахиня Евдокия, днес можеше и да не чуем за Ана-Евгения Бояджиева. Евдокия е “едра, здрава и умна калугерка” – пише Димитър Страшимиров. – Тя знае какво иска! – Да влезе един учен елемент в женското общество, в метоха или дето и да е за просвета на нашия край.” Тоест

да образова своите

възпитанички.

Да не забравяме, че това е епохата на масова неграмотност, особено сред жените. Така, по свой начин Евдокия следва повелята на Конфуций: “Не кълни тъмнината, а запали своята свещичка!”

За тази цел калугерица Евдокия се вдига и отива чак в Белград при най-важния човек – тамошния митрополит. Тя отправя към него горещи молби да издейства сръбска държавна стипендия за 1-2 български момичета. Той приема, при условие че тези момичета са покалугерени и са на не повече от 15. В този момент Евдокия избира Ана, защото е “развито момиче”, в смисъл любознателна и оправна. Този избор е напълно случаен и няма никаква връзка с престоя на Левски в Белград. Тоест

приказките, че Ана е

хукнала след него, за

да осъществят

любовта си в

Белград, изглеждат

несъстоятелни.

Монахиня Евгения с общественици и учители от Карлово – от периода след гибелта на Апостола през 1873 г.

Васил Вълев дава по-различни и прелюбопитни подробности за живота на Ана-Евгения в Белград: “Там тя попаднала в семейството на Каравелови. Тук, в Белград, тя се срещнала със своя съгражданин Васил Левски през 1867 г., който бил косвена причина тя да дойде в Белград... Отношенията между легиста, бъдещия Левски, и ученичката Евгения станали сърдечни. Тя, като грамотна, му пишела писмата и когато той я посрещал, с радост извиквал:

Ето! Иде секретарят!

Животът на Левски в нейните спомени бил много тежък там, в Белград. За да се нахрани понякога у Каравелови, Наталия Каравелова го използвала да ѝ мие съдовете, като се карала на Левски, че разлива от скъпата вода, която не била от Дунава. С една малка тенджерка Левски е трябвало да мие съдовете. За да запомни това Евгения и да го разправя, значи още тогава я е боляло за униженията, които е търпял Левски в своето емигрантство.”

Тези “спомени” вече са истинска бомба! Нима Наталия, грубоватата жена на Любен Каравелов, е използвала Васил Левски като слуга, за да заслужи обяда си? Да, няма нищо по-ужасно от истината...

Вярно, тук-таме някой историк се осмелява да признае, че Апостола си е изкарвал хляба в Белград с черен труд, но да е бил слуга именно на Каравелови – това си е чиста сензация! Да не забравяме, че тогава, през 1867 г., Левски съвсем не е кой да е. Той вече е прославен като бивш знаменосец на Панайот Хитов, навършил е 30 и се е записал във Втората легия на Раковски.

Тук следва най-парливият въпрос, с който спекулират вече век и половина -

имали ли са Ана и

Васил интимни

отношения,

или обичта им си е останала платонична? Нека видим логиката на събитията: Тя пристига в Белград през есента на 1867 г., за да следва богословие във Висшата женска школа. Възпитана е в тотално въздържание! За нея контактът с мъж би бил непростим грях, несъвместим с калугерския живот и християнската вяра.

От друга страна, само след осем месеца, на 6 май 1868 г., Левски напуска сръбската столица и заминава за Влашко. Вярно, че са му предстояли революционни дела, но все пак човек се пита, ако е имал силна любовна връзка с жена, защо не е останал по-дълго близо до нея? Няма данни и той да ѝ е писал писма след това. Може би е обичал свободата повече от всичко? Личната - също.

Гробът й в Карлово

Минават цели 4 години! Ана се връща в Карлово през лятото на 1872 г. Оттогава до залавянето на Левски по Коледа са 7-8 месеца. Писанията, че Ана и Васил се виждат често през тези месеци, едва ли отговарят на истината. През това време той съвсем не стои в Карлово, а обикаля страната да стяга комитетите за скорошното въстание. През септември Димитър Общи обира турската хазна в Арабаконак. Османците издирват “баш комитата” Васил Левски “под листо и камък”. Аверите му го предупреждават в никакъв случай да не ходи в Ловеч и в родното Карлово, защото там е най-опасно да го заловят.

Последния път, когато той е в Карлово,

едва успява да види

майка си и да се

прости с нея.

Тази сърцераздирателна сцена е описвана многократно в стил социалистически реализъм. Всъщност до ден днешен дали четеш за среща на Васил Левски с майка му Гина, или на Георги Димитров с Баба Парашкева, няма голяма разлика... Дали Левски успява да се прости и с Евгения в онази нощ? Едва ли. Той се е промъкнал в Карлово абсолютно тайно. Пък и е щял да я изложи на огромен риск.

Но как продължава животът на Ана в поробена България? Тя е завършила с отличие и от Сърбия долитат само похвали. Затова монахиня Евгения се връща в Карлово като знаменитост: “През 1872 г. Дружеството назначава току-що завърналата се от Белград наша съгражданка Евгения Ив. Бояджиева за учителка в Девическото училище – пише местната изследователка Ана Кузманова. – Дошла от една свободна страна, движила се между друга народност, новата учителка присърце се отдава на светото призвание да образова и възпитава младите девици в родното си кътче.”

Евгения сама създава всички наредби и правила в девическото училище. Подрежда класовете от първи до четвърти и въвежда нови предмети. “Още първата година от нейното учителствуване тя успяла да придобие голяма известност между карловското общество.

Тя е била

най-обичаният човек,

най-милата учителка

на Карлово.”

Обесването на Апостола съкрушава семейството му и докарва до отчаяние карловци. Няма никакво свидетелство какъв е този миг за монахиня Евгения. Можем само да си представим. След като го загубва, тя хвърля цялата си вътрешна сила в своята Божия мисия. Монахиня Евгения става първа директорка на първото класно училище. Тя постоянно чете книги и списания – иска да знае всичко, което става по света. Има голяма лична библиотека. Създава за първи път в Карлово “училищни утра”. По време на църковни и обществени празници гражданството се събира в училището, където момичетата пеят, декламират и хвърлят във възторг публиката.

Когато наближават войските на генерал Гурко, карловските граждани решават да устроят тържествено посрещане на руските войски. За тази цел обаче трябва да сменят турските фесове с шапки. Но

кой ще ги ушие,

при това бързо?

Кой друг, ако не

монахиня Евгения?

Шапките са готови навреме. Не щеш ли, отстъпващият Сюлейман паша минава през града с башибозука си, като опустошава стотици къщи. Залавят всички мъже над 15 години и ги обесват или заколват на мегдана, където днес се издига паметникът на Левски. Между 800 и 1000 къщи са почернени. Този ужас е запомнен в подбалканските градчета и села като Страшното...

В Карлово вият стотици вдовици!

Една от

подозрителните

къщи, в които влизат

на проверка турците,

е на Евгения.

Те намират българските шапки. Ако я заловели, я очаквала бесилка на мегдана. Но Евгения успява да избяга, а после заедно с други жени бежанки преминават Стара планина и се добират голи и боси до Търново. Там Евгения, която ни най-малко не загубва присъствие на духа, организира шивалня и жените успяват да се облекат, да се обзаведат и да се препитават.

След войната Евгения започва да мисли как да образова неграмотните жени в района. Така тя става една от създателките на т.нар. неделно училище. В него учат по-възрастните жени, слугините и бедните момичета, които през седмицата трябва да работят, за да се издържат.

По време на Сръбско-българската война Евгения ръководи местния клон на “Червения кръст”, в който участва цялото женско дружество “Милосърдие”. То обикаля всяка къща във всяко село, събира средства, дрехи и провизии и изпраща медицински сестри на фронта.

Отчетът за благотворителността на женското дружество, изготвен от Евгения,

досущ прилича

на тефтерчето

на Левски.

Тя записва за какво е похарчен всеки грош. Но този отчет е нещо много повече от чиста сметка. Излязъл изпод ръката на Евгения, той разкрива невероятната ѝ душа, високия ѝ интелект и забележителните ѝ ораторски качества:

“Да земем предвид на това старите картагенки, които, за да се избавят от римляните, какви ли средства не употребиха: когато издадоха вече последните си пари, захванаха да дават покъщнината си за правене на кораби и оръдия, жените си отрязаха косите за правене на въжа и лъкове, а най-после, за да не паднат робини, повечето от тях се издавиха сами. Ами старите спартанки и римлянки какви бяха?... Някои от тях изпращали синовете си с радост и насърчение на бой. Дори когато им подавали копието или щита да отиват на бой, думали им: “Или с копието, или на него! Или с щита, или на него!”

Запазена е нейна вдъхновена реч, произнесена след Освобождението в Карлово. Тя разкрива колко много лично е страдала. По стил и пламенност тази реч много напомня писмата на Левски до революционните комитети:

“... и не само обществените заведения се унищожиха от свирепите наши врагове и азиатски варвари, но из по-голямата част от Отечеството ни сега нищо друго се не среща освен развалини от цели градове и села... И ако описвам злосторническите им дела по-пространно, то с това не ще направя друго нищо, освен че ще увелича жалните и тежки въздишки, които още ечат в гърдите ни, и ще бутна потоците на сълзите да потекат, ще разраня раните на сърцата ни, които още не са оздравели. И Бог знае ще ли и как ще оздравеят, когато нашите непримирими врагове, жадни за нашата кръв, непрестанно ни налагат автономното управление. Ако ни се наложи, то аз казвам с моя слаб глас, че по никой начин не може да се живее, да се гледат петвековните ни кръвопийци, да се гледат убийците на братята и брадниците ни. Как е възможно да се живее с тези, които искаха и искат съвършено да заличат от лицето на земята името българин?! Но дано Божията милост пак ни прати избавител да развали техния план. Както преди две години, когато паднаха от техния меч хиляди наши невинни жертви, тогава ясно видяхме, че Божията милост ни прати нашия баща и нашия Освободител... Затова действително трябва да се трудим за повдигането на обществените заведения, основани за просвещение, за успех на училищата, за съживяването на женски и девически дружества. ... Без умствения живот, т.е. без постоянно обогатяване на ума, с нови мъчения,

без подбутване

на ума напред

няма истинско

благополучие,

няма охолен и

свободен живот.

... Освен това велика признателност и благодарение трябва да отправяме катадневно на нашия освободител за вечно свободния живот. Вярвам, че додето съществува името българин на земята, не ще престанат възклицателните екове да се слушат! Да живее Негово Императорско Величество! Да живее славният негов наследник и всичкият царски дом. ... Да живее целият руски народ!”

След 35 години Евгения се пенсионира, но не се оставя на самотата и скръбта. През Балканската война (1912 - 1913 г.), когато вече е с разклатено здраве, тя създава ателие за шиене на дрехи за войниците.

Болестта я събаря през март 1913 г. и тя издъхва на 6 юни на 63 години. Погребват я с всички градски почести.



Четете още:

🔴 Проф. Байкова съветва какво да хапваме по време на Коледните пости

🔴 От нищо българско не ме е срам!

🔴 Всеки трябва да прочете това:Стегнете се мили "принцеси", слезте на земята и влезте в реалността!





Източник: 24 часа





Коментари

горе