НЕШКА РОБЕВА: ЗА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ГИМНАСТИКА



Ако душата е в прегръдките на спорта...

Минават годините... Като буен поток в младото време. Като широка, бавна река в... следващото. И българският спорт, като че имаше своята бурна младост, години на триумфи и победи, преди да настъпи сегашният неясен и миньорен период, който още не можем да надвием.

Но ето че в началото на новата ни 2018-та година, когато реките от поздрави с добри и горещи благопожелания потекоха по всички страни, при мен долетя и оплетеното от хумор и енергетика новогодишно послание на една от европейските шампионки по волейбол на България и олимпийска медалистка - Цветана Божурина. От нашия "спортен батальон", който сега живее и работи в Италия и е сред най-контактните и будни български общности по света.

Затова и не ми беше чудно как "ZE ZA BO" е получила и прочела още в ръкопис трогателно откровените спомени и съждения на друга една голяма шампионка - Нешка Робева, за оня фантастичен период, когато художествената гимнастика на българските властни, красиви, неусмирими, борбени, победителки бяха безпрекословни и те завладяха световния трон!

Какви ли не приказки се разказваха за тези умопомрачителни по своите амбиции, характер, женска страст и гордост, с мъжка воля и издръжливост в тежкия трудов тренинг жени...  За тези наши световни спортни героини като Жулиета, Мария, Нешка... 

За да победят света тези жени победиха най-напред себе си - за да бъдат на спортния терен непобедими... Тогава душата на всяка от тях живееше в прегръдките на спорта.

Помолих Цветана, която може да помните още и от нейната статия, или повече манифест, в "България СЕГА" - "Да живее Перник!", да запита Нешка Робева - би ли ни предоставила своите съждения за българското чудо в художествената гимнастика, където тя има своя неоспорим връх?

И - ето, вече имате откровенията на Нешка, чиито спортен живот е легенда... С благодарност към Нешка и Цветана.
Климент Величков
в."България СЕГА", Чикаго


Приятели, обещах Ви да пиша за историята на художествената гимнастика, така както аз я познавам и както мисля, че трябва да се подхожда към историята – максимално обективно.

Минаха празниците, започна ежедневието. Утре е 5-ти януари, а за нас, които сме по-отдавна в този спорт, 5-ти януари не е случайна дата. Дълги години след онзи фатален март през 1978 г., когато загинаха наши колеги приятели, състезателки…, жените от БФХГ и най-вече Пенка Батова ни събираше, за да почетем паметта им.

На 5-ти януари 1936 г. е родена Жулиета Шишманова.

Жули, както всички я наричахме, беше моята треньорка, но това, което е по-важно, Жулиета Шишманова беше основоположник на българската школа в художествената гимнастика. Жулиета си отиде нелепо от този свят, но още по-нелепо ще бъде, ако ние, които я познавахме, които сме работили с нея и които й дължим толкова много, оставим непочетена паметта й. Жули, Снежи, Севда, Руми – те бяха толкова млади! Валя и Албена бяха още деца. Март месец ще се навършат 40 години от тяхната гибел….

Моята кариера в художествената гимнастика започна от първата ми среща с Жулиета.

Точно по това време, в началото на януари през 1966 г. отидох в ЦДНА, за да попитам къде мога да тренирам спортна гимнастика. /По принцип бях привърженичка на ЦСКА и затова за мен най-нормално беше да отида там/. Преди да вляза в балетното училище, освен балет, тренирах и спортна гимнастика, мислех, че за кандидатстването ми във ВИФ /Висшия институт за физическа култура и спорт, сега "Национална спортна академия "Васил Левски"/, ще мога да се справя, като възстановя уменията си, защото бях сравнително добра в гимнастиката - с отборът на Русе бяхме републикански шампионки на Втори разряд.

Нешка Робева с голямата журналистка от в. Полковник Саздов, който ме посрещна, като разбра, че уча в балетното училище, ми препоръча да се обърна към Жулиета Шишманова. На въпроса ми коя е тя, той учудено ме попита - не я ли познавам – национална състезателка по художествена гимнастика и треньор на ЦСКА!? Тогава познавах всички солисти от Операта, Музикалния театър, „Филип Кутев“ и другите танцови състави, но от спорта се бях отдалечила, а за художествената гимнастика имах смътна представа, като нещо между спортна гимнастика и балет...

Разбрах, че Жулиета работи с отбора на стадион „Васил Левски“ и веднага отидох. Когато отворих вратата на залата, видях момичета, които играеха на станката балет, честно казано направи ми впечатление, че играят доста неправилно и това, безспорно повдигна самочувствието ми. Зачудих се коя ли от тях е Жулиета, когато до мен се приближи млада жена, скрила ролките, за коса под кърпата, с която беше забрадена!?

Изумях, когато ми се представи, като Жулиета Шишманова и попита, кого търся… Сигурно съм имала много глупав вид, щом се наложи да повтори въпроса си. /Не си представях Жулиета с ролки в залата. А и никой друг… / Когато обясних, че полковник Саздов ме изпраща, че идвам от балетното и искам да играя - ама само за да се подготвя за ВИФ, Жулиета поиска да покажа какво мога, след това ми връчи едно въже и ми поръча да се науча да скачам. Ученето бе дълго, неефективно и безумно уморително. Момичетата, най-вече Богдана Тодорова и Лушка Бъчварова ми показваха това-онова, докато в началото на третия месец, Жулиета не се доближи до мен и не отряза – „Така не се скача!“… И ми даде няколко наставления. След още месец, дойде отново при мен и заяви, че щом играя народни танци, ще направя въже на ръченица! Това съвсем ме вцепени. Надълго и широко обясних, че ръченицата е в неравноделен размер и не мога да скачам на въже по тази музика. /По-късно опровергах сама себе си./ Тогава на „Казачок“, на „Калинка“, на „Яблочка.“

Жулиета Шишманова (в средата) с Нешка Робева и Красимира ФилиповаСлед два месеца имаше републиканско, трябваше да участвам, за Жулиета бях скритото оръжие, с въжето щеше да предизвика фурор! За мен всичко се свеждаше до осемчасови тренировки, във всеки свободен от училището момент и безконечна мускулна треска... Някакъв цирков артист ѝ беше показал интересни прескоци през въжето /содебаски/, Жули отряза, че трябва да ги науча, и кръстосване, и двойно, и скокове,…и…, но когато ми каза, че видяла, пак в цирка, как един руснак правел „присядки“ /клякания/ през кръстосано въже - възроптах, като категорично заявих, че това са мъжки движения. Жули отхвърли всичките ми аргументи, като остарели, сценични измишльотини, и аз задълбочих мускулната треска с още 200 клякания на ден.
През юли месец Жулиета извади скритото си оръжие и го хвърли в залата… А то, сиреч аз, не знаеше къде се намира от ужас. Спомням си градското на София. Участвах в Първи разряд. Докато борех въжето, навън се бе разразила лятна буря и бе ударила и повалила дърво пред самата зала. Нищо не бях чула… Разбира се че се „обесих“ с въжето, но въпреки това се класирах много напред. Пресата веднага гръмна за новото откритие на Жулиета, което още повече ме спече… Жулиета беше доволна. Всички първи места бяха наши. При майстори – Мария Гигова, която съперничеше с Виолета Еленска, Краси Филипова, Румяна Стефанова, Вера Маринова, Елка Мичева, взе почти всичкото злато. При кандидат майстори – първи. На първи разряд – Богдана Тодорова беше категоричен победител. Аз бях бомбата… Отборно бяхме първи. Комплексно – също.
Утре ще продължа...

...Отново за Жули.

Обещах, че ще продължа и ще го направя, защото днес е Рожденият ден на Жули. 5-ти януари, но 82 години по-късно...

Не успях сутринта, ще го направя сега. Имам един приятел, който така хубаво обещава и като го укориш, че не спазва обещанията си, артистично отговаря: „Аристократично е да обещаваш, плебейско е да изпълняваш?!“ Аз не съм привърженик на подобни обяснения за дадени и неспазени обещания. С риск да бъда обявена за плебей, гледам да се придържам към това, което казва народът ни: „Казана дума - хвърлен камък“, особено, когато трябва да възкреся спомена за жена, като Жули.

След победата на градското състезание, Жулиета вече гледаше към републиканското. С току-що сформираните си отбори разби мита за непобедимостта на „Левски“. За нея можеше да се каже, че е напета или фатална, красива или привлекателна, или предизвикателна, но на първо място - Жена! Тя осъзнаваше своята сила и я използваше до край. За Жули нямаше невъзможни неща, обичаше да казва, че не може само фъстък да се върже на възел или панталон да се обуе през глава… Или, понякога подхвърляше през рамо, по повод на някое мрънкало: „Тая работа не е като оная работа“…

Жулиета беше участвала на Световното първенство в Будапеща, през 1963 г., следващото го беше пропуснала и сега жадуваше за реванш, ето защо въпреки, че беше старши треньор в ЦСКА, се подготвяше и за участие в Копенхаген. Жули оставаше след нас в залата и отработваше своята програма.

Обичах да я гледам… Особено в съчетание без уред. Вече не си спомням музиката, но ясно помня играта й. В "без уреда", тя танцуваше върху характерна музика, може би циганска и предаваше на танца си леко еротичен характер… На Жули това й отиваше. Беше изключителна, с вродено чувство за мярка, но достатъчно освободена, за да звучи убедително. Когато в края на краищата се отказа, защото реши да се посвети изцяло на нас, на мен отстъпи „Танц със саби“. И се опита да ми постави своя цигански танц… Аз подражавах, а тя казваше – не! Аз се опитвах и отново подражавах, а тя пак – не, не… И все това не. Не разбирах какво точно иска от мен, ставаше въпрос  за един простичък жест с ръце… Доста по-късно разбрах. Може би, когато дораснах, за да осъзная, че не мога да бъда Жулиета, трябваше да бъда просто себе си.

На републиканското първенство в Кюстендил, само след половин година тренировки, взех, че станах шампион на Първи разряд. Допуснах леки грешки и затова се чувствах виновна пред Богдана Тодорова – една от моите учителки в залата. Извиних й се, казах й че златният медал би трябвало да бъде за нея, а тя: „Нешо, Нешо, каква стана тя? Аз те учих, ти ме биеш.“ А аз пак се извинявам, когато покрай мен мина Жулиета и почти ми изсъска – „Спри да се извиняваш, ти си шампион!“ и наперила грива сърдито ме подмина…

Жулиета беше властна жена и умееше да налага мнението си. Понякога го правеше доста безпардонно и си печелеше врагове. Беше наистина хазартна личност. Особено, когато гарантира, че Нешка Робева ще спечели медал на въже или обръч и ще направи силно впечатление със своя стил. Тогава никой не танцуваше, пък и играта с уреда беше доста статична. Случайно дочух спора, който се водеше доста разпалено… Добре, че тогава в програмата влизаше "без уред", защото обръчът изхвърча извън терена, въжето, даже не помня как и къде го плетох, но се отсрамих на "без уред". Взех бронзов медал, а бях тренирала само година и половина, това беше основен аргумент на Жули в защитната си реч, когато ме предложи и за следващото световно във Варна...

Във Варна случайно чух разговор между Иванка Чакърова и Жулиета. На въпроса, кого да подкрепят съдиите Жулиета отговори – „Мария, Нешка е нестабилна, Мария, ще издържи.“ Да, така беше. Аз почти винаги започвах с грешка и после се отприщвах. Затова бях почти неизменна любимка на публиката. Но Мария беше състезател. За България така беше най-добре.

През 1969 г. във Варна Жулиета триумфираше. Тя знаеше как да носи славата. Осанката й, наистина беше на кралица. По-късно с достойнство понасяше  ударите от по-близки или по-далечни доброжелатели. С достойнство понесе и болката, когато най-добрата й състезателка я напусна.

Жулиета беше голяма. Прекалено голяма, за да бъде подмината или забравена.
По-късно ще говорим отново за тази Жена, с толкова силен и противоречив характер, а сега да замълчим и преклоним глава пред паметта на голямата Българка – Жулиета Шишманова.

/Следва/

Нешка Робева,
със специален поздрав за Българското Чикаго


Четете още:

🔴 Българка увлича в улични танци жителите на Ел Ей (ВИДЕО)

🔴 Теодора Духовникова – актрисата воин

🔴 При минусови температури смелчаци скочиха за кръста в Чикаго





Източник: България сега





Коментари

горе