Дуранкулак - Българската Троя
Дуранкулак е крайната североизточна населена точка в България, последното село
на Българското Черноморие преди северната граница. Центърът му се намира едва
на 6 км южно от границата с Румъния и на 3 км по права линия навътре в сушата
от Черно море. Като най-източно разположено селище на България слънцето изгрява
приблизително 18 минути по-рано, отколкото в София, Благоевград, Враца или Видин.
Езерото на югоизток от селото („Блатото“) и блатото на североизток („Карталèца“) са свързани с обрасло тресавище и изоставени съоръжения на рибарници. Тази мочурлива преграда, успоредна на морския бряг продължава далеч на югоизток и достига с. Ваклино. Тя възпрепятства прекия достъп от Дуранкулак до морето по права линия или от юг. Затова достигането до морето е възможно единствено чрез заобикаляне на въпросната преграда от нейния север – северно от блатото. По този начин най-кратък е пътят малко след северния край на селото до къмпинга на Дуранкулак – къмпинг Космос. От тази точка са достъпни 2 плажа, единият на север, а другият на юг. Освен към къмпинга има и други подходи към морето, всички те още по-нататък на север.
Северният плаж, дълъг около 3 километра, достига до източния край на сухоземната граница с Румъния, идваща от посока Силистра – нос Сиврибурун. Местното название на този плаж е „Кораба“ или „Ана Мария“ по името на кораб, заседнал пред него през февруари 1969 г., след като се откъснал от котва пред близкото румънско пристанище Мангалия по време на буря. По-северно в средата на същия плаж, този път до самия бряг има останки от заседнал преди двадесетина години руски шлеп. За разлика от южния край към селото, дъното на северния край на залива до границата с Румъния става много бързо дълбоко, поради което се нарича „Дълбокият кой“.
В обратна посока, на юг от къмпинга, има друга плажна ивица, дълга 6,5 километра, която достига почти до следващото населено място на юг, с. Крапец. (Това е тъкмо ивицата, която задържа подобно на бент сладката вода от двете долини, като образува Дуранкулашкото езеро.) Пред далечната южна част на този плаж по посока село Крапец на 300 метра от брега се забелязват 3 надводни части от гръцкия кораб „Костас“, затънал през 1968 г. и разрушен по-късно под формата на морска цел от българския военен флот. На морското дъно пред двата плажа се намират остатъци от кораби от различни епохи, включително от древността. Прибоят постоянно изхвърля на южния плаж керамични останки от техния товар от амфори и други глинени съдове за транспортиране на течни товари. Северният край на този залив под Картал бурун до къмпинга „Космос“, където се изгражда рибарско пристанище се нарича „Картал кой“ (орловият залив).На гористата височина зад южния плаж далеч на юг от къмпинга (наречена „Сърт яр“), т.е. след мястото, където са съоръженията за отичане на Дуранкулашкото езеро в морето, но все още на 2 км. преди да се достигне нос Крапец – точка, наричана „Гемиджия“ (служи за ориентир на рибарите в залива дали течението ги отнася на юг или на север), има пръстена „пирамида“ (насипан островърх конус с височина над околния терен около 4 – 5 метра). Подобно пръстено съоръжение има на север върху самия край над морето на нос Сиврибурун, от което на запад започва сухоземната граница с Румъния. Тези насипи са правени с навигационна цел (забележими през деня и с огньове, поддържани през нощта) от Османската империя през XVIII век, когато е строен и шабленския фар.
На югоизток по посока към морето Дуранкулак граничи с Дуранкулашкото езеро (то започва от моста на международния път, минаващ през селото). На 1,5 км. на североизток от селото преди морето пък се намира Дуранкулашкото блато (официално Орловото блато или още Карталийското блато). Двете – езерото и блатото – не трябва да се объркват. Не само че разстоянието помежду им е близо 2 км., но и те имат съвършено различен ландшафт и характер, макар да са с общ геодезически произход и да са свързани с мочурлива ивица, успоредна на морския бряг.
Размерите на езерото са значителни – 3 на 2 км, като площта му надхвърля 4000 декара, едно от най-обширните естествени
езера в България. Съществуват научни предположения, че в древността при по-високо
равнище на Черно море на мястото на сегашното езеро се е намирал дълбок морски
залив. Езерото има извита бъбрековидна форма, като издадената страна на средата
сочи на север, а източният край опира в плаж (пясъчна „коса“), който го разделя
от морето. В противоположната западна част на езерото, вдадена в сушата, са разположени
два острова – Големия и Малкия. Големият остров в днешно време всъщност е полуостров,
тъй като е свързан със сушата с насип, направен по време на активните археологически
разкопки преди 3 десетилетия. Големият остров е върху 
скална основа, стърчаща значително не само спрямо водата, но и спрямо околните
брегове, като достига до 6 м. височина над водното равнище. Тъкмо на Големия остров
се намира прочутото праисторическо селище.
Дуранкулашкото блато се нарича Орлово блато или според местните жители „Карталийско блато“ (също „Карталѐца“) поради близостта си с нос Карталбурун и виещите се над него „орли“ – едри корморани и различни грабливи птици (картал на турски език означава орел). Общата му площ е няколко пъти по-малка от езерото (според някои изчисления около 500 декара, но това изключва значителна част от заблатената територия в източния му край, граничеща с плажа). Единствено средата му не е обрасла с тръстика и по този начин в центъра му се образува езеро с диаметър до 800 м.
Езерото се намира в края при морето на две различно дълги сухи долини (геодезически пукнатини), идващи от две различни посоки от сушата по посока морето, които се срещат на това място след километри меандри през добруджанското плато. По-дългата и по-дълбока долина (средно 18 м. в района на Дуранкулак) идва от югозапад, т.е. от посока съседното село Ваклино, а другата – от северозапад, откъм с. Граничар и Румъния, която минава през средата на селото. Всяка от долините има множество къси разклонения. По този начин двете долини дренират водите от значителна площ от платото (над 150 кв. км), с което достигат значителен дебит подпочвени води, които постоянно извират на най-ниската им обща пресечна точка – дъното на Дуранкулашкото езеро.
Названието „Дуранкулак“ по произход е доста древно за нашите сегашни разбирания. Произхожда от думата Тур, (бълг.), Taurus (lat.), Taurian по името на изчезнал чифтокопитен бозайник прародител на опитомения бик. Почитта към това животно – Тур е засвидетелствано както в скулпторите из многото тракийски гробници, римски саркофази намерени и по нашите земи, също така и като златни украшения във Варненския халколитен некропол и също намерени подобни артефакти на доста по голяма територия, а също и във времевия диапазон. Втората част от името е била колак или кулак – зависи от диалекта в разговорния език. В много надписи от римско време и преди това са изписани само съгласните букви каквато е била традицията, а гласните не са били изписвани. Кулак означава Юмрук на старобългарски и е доста по старо название. Както е известно това опитомено впрегатно животно е доста по едро от бика и е много агресивно и обикновено винаги живее до някакво езеро. Така в своята цялост същинското значение на „Дуранкулак“ в смислов превод е мястото където прародителя на този бик е ударил с копито земята и се образувало езерото в средата на което във вдлъбнатината на копитото се е образувал малкия остров, където има останки от живот съизмерими с варненския халколитен некропол. Или това е мястото където е наречено, че ще има винаги живот, благоденствие и родова памет.
Румънската власт (1919 – 1940 г.) сменя имената почти без изключение на всички селища в окупираната Южна Добруджа, като името, дадено на Дуранкулак е Ръкари (до ден днешен в Румъния то не е сменено с официалното му и историческо българско название). След възстановяването на българската държавност в района селото е прекръстено Блатница по близкоразположеното Дуранкулашко езеро. Така се именува през 50-те години на ХХ век. Название Дуранкулак е възвърнато през 1963 г. в памет на основното събитие, с което селото е известно – Дуранкулашкият бунт от 1900 г.
Землището на Дуранкулак населявано 90 века без прекъсване. Този факт отличава
мястото като едно от редките в България, изравнявайки го по археологическо значение
с Варна, София, Караново (Сливенско), Градешница (Врачанско) с. Телиш и тези най-стари
селища в България, които съществуват непрекъснато от толкова отдалечена епоха,
като ранния неолит. Подобно явление говори за благоприятното съчетание на фактори
в района, ценни за човешкия живот: здравословен микроклимат, постоянен и значителен
дебит на прясна вода, плодородна 
почва, необикновено богатство на животински и растителни видове, лесно защитими
от нападения територии (острови, блата и пр.). Вероятно също така езерото да е
представлявало дълбок морски залив в периода, когато Черно море е било с около
4 метра по-високо ниво. По тези причини всяка от последователно съществувалите
цивилизации е била добре развита за своя исторически период. Археологическите
находки са богати.
Най-известните археологически проучвания в Дуранкулак започват през 1975 г. под ръководството на Хенриета Тодорова. Направените открития донасят много нови знания относно праисторията и ранната история на Балканския полуостров. Дуранкулак е комплексен археологически обект, където са представени върховите моменти от праисторията на Добруджа. Проучените 12 000 праисторически погребения, наред с некрополите от Девня и Варна, показват, че западните брегове на Черно море са били люлка на най-древната протоцивилизация на човечеството. Находките на Големия остров и в местността Нивата, където се намира най-големият некропол в Европа, са по-стари дори от Варненския некропол и се определят като „Българската Троя“ поради тяхната възраст и значимост.
Край бреговете на езерото, на Големия остров и срещу него на брега на езерото в посока юг, е имало няколко селища, като първото е особено старо – от около 7 хил. години пр. Хр. (енеолит). Това причислява цивилизацията на това място сред най-древните в Европа. На югозападния бряг на Дуранкулашкото езеро има землянки от първите земеделци на Добруджа (5100 – 4700 г. пр. Хр.), могилни погребения от протобронзовата епоха (3500 – 3400 г. пр. Хр.) и късноантичен сарматски некропол. Там са разположени и некрополите, оставени от хората, населявали Големия остров в езерото. На Големия остров в Дуранкулашкото езеро се намира енеолитна селищна могила (4600 – 4200 г. пр. Хр.), която е паметник на културата с национално значение. На южния склон на острова има укрепено селище от късната бронзова и началото на ранножелязната епоха (1300 – 1200 г. пр. Хр).
Поселенията в района са с различен произход – от новокаменната епоха през Първата българска държава до средновековието. Последното от тях е било българско и е изчезнало в края на IX век. Върху целия остров е било разположено укрепено прабългарско селище от 9 – 10 в. Част от него е експонирана в музея на читалището в Дуранкулак. Сред интересните неща е фактът, че в селището е имало капище, чийто вход е бил зазидан, а в близост е изградена църква – т.е. селото е преживяло покръстването. Разкопките са продължили доста дълго (в ограничен мащаб продължават и сега) и са открили редица ценни свидетелства както за древните българи, така и за хората, живели на същото място преди тях. Изключително важни са и находките, свързани с древната българска история. Така например още през 1978 г. е открит прабългарски календар – рабош от периода VII-Х век.
Големият остров е селищна могила с дебели културни напластявания. Откопаният културен пласт до равнището на сегашната повърхност на Големия остров е достигал на места 2 метра. Днес по цялата територия на острова се виждат основите на къщи изцяло от камък (изключителен факт за тази толкова отдалечена епоха преди 6000 – 6500 години). Къщите обикновено имат преддверие и 1 помещение с размери средно около 15 m². В центъра са разположени останките на огромен за същата епоха дворец (над 300 m²).
На Големия остров, от източния бряг на 26 м навътре в скалния масив е изсечен
древен Тракийски пещерен храм на богинята Земела (3 в. пр. Хр.). Светилището представлява
две успоредни пещери ниско на равнището на 
езерната повърхност. То има внушителни размери. Открито е едва след като сводът
се е срутил от само себе си наскоро.
Дуранкулак има българско население от появата си. Сегашното село е продължение на постепенно изчезналото през втората половина на XIX век село Карталии, което се намирало недалеч – в низината непосредствено преди къмпинга на Дуранкулак, т.е. между Карталбурун и Орловото блато. Според различни местни данни, то е наброявало около 200 – 300 души. Както на повечето други места в Добруджа основната част от населението идва в първата половина на XIX век като изселници предимно от Източна Стара планина (основно Котелско, Ямболско, Карнобатско, Старозагорско) и по-малко от Одринска Тракия. Това е периодът на по-интензивно заселване на Добруджа от различни етноси, сред които на първо място са българите, следвани от турци (заселвани от имперското правителство от Мала Азия), гагаузи (прииждащи на север от района около Варна и по-на юг) и татари (прогонени от Приднестровието). Що се отнася до власите, до Първата световна война те съставляват най-малката част от заселниците, концентрирана в крайния север на Добруджа, т.е. делтата на Дунав. В Южна Добруджа румънско население – било то смесено с други етноси или формиращо самостоятелни села – не е съществувало до програмираното му заселване от румънските власти след 1919 г.
Село Карталии нямало добра съдба. Блатото лятно време пресъхвало и се създавали условия за развитие на малария, разнасяна от огромната популация комари от блатото, като от тази почти нелечима навремето болест страдали повечето жители на Карталии. Освен това годна за пиене вода през лятото се черпела от един-единствен кладенец на половин километър на север. Поради трудните условия жителите постепенно се пръснали по околните села. Последните от тях основали сегашното село Дуранкулак на 3 километра по права линия в западна посока, след като изоставили село Карталии. На новото място около чифлика преди възникването на селото живеели само „няколко българи“ – ратаи. Към тях и преселниците от бившето село Карталии постепенно се присъединяват и изселници от други части на страната, прииждащи в Добруджа от вътрешността на страната по това време.
Вълните от български заселници в Добруджа от различни части на България продължават и след като жителите на бившето село Карталии създали ядрото на днешното село Дуранкулак. Дуранкулак се заселва по-интензивно поради наличието на плитки подпочвени води, езеро с риба, камъш (основен строителен материал, заместващ дървото в безлесна Добруджа) и т.н. Така Освобождението 1878 г. заварва Дуранкулак като най-голямото и развито село в района. По тази причина то се превръща в административен център на община. В състава ѝ били включени всички околни 12 на брой села (Карапча – сегашно Крапец, Караманлии – сегашно Ваклино, Саръмуса – сегашно Смин и т.н.). Дуранкулак продължава да е център на община и по време на румънската окупация 1919 – 1940 г., макар че в резултат на съпротивата на местните селяни срещу чуждата власт община Дуранкулак е разделена на две, като Дуранкулак е център на няколко от 12-те села, а в общински център на другите е превърнато село Караманлии (днес Ваклино). Дуранкулак престава да е общински център с обявяването на Шабла за такъв в края на 40-те години на ХХ век.
Най-известното събитие от историята на селото е Дуранкулашкият бунт с кулминация на 1 юни 1900 г., когато селяните от Дуранкулак се вдигат срещу въведения данък десятък от правителството на Тодор Иванчов от Либералната партия (радослависти). Тогава в близост до Дуранкулак се събират селяни от околните села. Причината не е точно изяснена (вероятно селянин е стрелял по офицер и го е убил), но конната част, изпратена наблизо, се впуска в атака. В бунтовете участват общо около 1800 селяни от Дуранкулак, Шабла и околните села. Жертвите са около 40. Подобни бунтове протичат и на други места в България през периода 1899 – 1900 г., макар никъде да не са толкова интензивни, като в Дуранкулак-Шабла.
Дуранкулак е сред окупираните от Румъния български селища в периода 1913 – 1915 (резултат от Междусъюзническата война) и още веднъж в периода 1919 – 1940 г. (резултат от Ньойския договор) както почти цялата територия на Добруджа чак до нос Екрене (морският фар между северния край на курорта „Златни пясъци“ и с. Кранево). Окупацията с всички последици от нея (например заселването от румънското правителство на румънци в Добруджа и оземляването им с отнета една трета част от поземлената собственост на българите – т. нар. на румънски система triime, „третина“) продължава до подписването на Крайовската спогодба на 7.IX.1940 г., с което Южна Добруджа отново е българска.
Освен връщането в отечеството, 1940 г. бележи и друг момент в историята на Дуранкулак и повечето добруджански села. По силата на Крайовската спогодба, подкрепена едновременно и от Тристранния пакт, и от Съюзниците, от румънска Северна Добруджа (която е в пределите на Румъния от 1879 г. в резултат на прочутия Берлински конгрес 1878 г. като компенсация за руската анексия на румънска Молдова) още в същата 1940 г. от румънска Северна Добруджа веднага са изселени почти всички българи (ок. 65 000 души), живеещи там от столетия. Така нар. „преселци“ идват на територията на българската държава само с това, което са можели да носят със себе си и със своите стада. По принуда те са оземлени със земята, отнета преди това от другите българи в полза на румънските заселници (техните действителни имоти, останали в Северна Добруджа остават като „компенсация“ на румънските поземлени имоти, създадени в Южна Добруджа) на базата на отнетата една трета собственост на завареното българско население. Значителна спрямо размера на селото група „преселци“ (днес съставляваща почти половината от селото) се установява в Дуранкулак (повечето в създадената тогава „преселска махала“, намираща се на юг под центъра край международния път, която е добре оформена като относително обособена сателитна градоустройствена единица и има размерите приблизително на половината от завареното селище – добре очертана на сателитните снимки на Дуранкулак под централната част). Повечето от преселците идват от село Нунташи близо до делтата на р. Дунав в днешна Румъния.
В днешно време е налице е преориентация в селото към пазарното стопанство. Създадени са 3 частни земеделски фирми, една от които е кооперация. Целият Малък остров, рибарската хижа (сега ресторант „Златна рибка“) и ловната хижа на брега на езерото са приватизирани в началото на 90-те години на ХХ век. В днешно време реституираните селскостопански земи в близост до плажовете и езерото са обект на активно изкупуване, както и имоти в селото.
В землището на Дуранкулак са най-големите плажове на север от Шабла и свързани с тях известни природозащитни и научни обекти. Селото и сега е естественият образователен център на района на север от Шабла със своето основно училище „Св. Климент Охридски“, което обслужва всички околни села. Върху цялата територия на Големия остров в Дуранкулашкото еверо е разположен първият праисторически музей на открито в България. Изградена е околовръстна пътека с разклонения, като по този начин може да се посетят консервираните археологически открития от праисторическата епоха, в т. ч. храмът на богинята Кибела и „дворецът“.
На могила край селото в западна посока има мемориал „Възпоменание на героя“ (съдържащ
имената на жертвите) със статуя
Дуранкулашко езеро заедно с Шабленско-Езерецкото езеро е единствения крайбрежен
лиман по българското Черноморие със запазен естествен характер. Около южните брегове
на езерото се намират останки от някогашни първични степи, един от най-редките
видове екосистеми в България. В района на езерото се срещат 5 ендемични 
растения за Балканския полуостров и други 27 вида с важна международна и национална
консервационна значимост.
Тази територия – влажна зона (територия по Рамсарската конвенция) – е в оста на пътя на сезонна миграция на птиците „Виа Понтика“, с което тя е от национално, общоевропейско и световно значение и е обект на засилен научен интерес и международна юридическа защита. Затова въпросната територия утвърждава своя защитен статут чрез други документи и нормативни действия от национален и международен характер с по-късна дата, поради значението си за опазване на редки и застрашени растителни, пернати и животински видове. Бракониерството, черпенето на вода за поливане, плановете за развитие на курорти в непосредствена близост, както и плановете за изграждане на ветрогенератори, които умъртвяват птиците, са сериозна заплаха за защитения район.
Природният комплекс осигурява благоприятни условия за хранене и почивка на редица прелетни видове птици. Обекта е с международно значение за 3 гнездящи вида птици – малък воден бик (Ixobrychus minutus), морски дъждосвирец (Charadrius alexandrinus) и черночела сврачка (Lanius minor), както и от особена важност в национален мащаб за гнезденето на белооката потапница (Aythya nyroca), немия лебед (Cygnus olor), тръстиковия блатар (Circus aeruginosus), турилика (Burhinus oedicnemus), дебелоклюната чучулига (Melanocorypha calandra) и индийското шаварче (Acrocephalus agricola). Езерото има сериозен потенциал за съхраняването на дивия шаран (Cyprinus carpio), а пясъчните дюни са убежище на многочислена и стабилна популация на сирийската чесновница (Pelobates syriacus). Степните местообитания около езерото са важни за опазването на пъстрия пор (Vormela peregusna), нютоновия хомяк (Mesocricetus newtoni) и лалугера (Spermophilus citellus).
Езерото Дуранкулак е от значение за редица застрашени видове по време на гнездене, миграция и зимуване. То е едно от двете места в България (заедно със съседното Шабленско езеро), където зимува почти цялата световна популация на застрашената от изчезване червеногуша гъска. Дуранкулашкото езеро е с международно значение за опазването на малкия воден бик, както и от особена важност в национален мащаб за гнездането на белооката потапница, немия лебед, тръстиковия блатар, индийското шаварче. Тук зимуват популациите на три вида водолюбиви птици – голяма белочела гъска, червеногуша гъска и зеленоглава патица, има големи популации на малък корморан и розов пеликан. Езерото е единственото в България доказано находище на див шаран. В това отношение Дуранкулашкото езеро е от еднаква степен на максимална значимост с резервата Сребърна край Силистра. Само тези две места и бургаските езера са обявени за влажни зони от България с глобална значимост (останалите български влажни зони имат по-ниския континентален или републикански ранг на значимост).
Дуранкулак е известен със своя вид рибена чорба по местна рецепта, в която основните продукти са няколко вида риба и вода от Дуранкулашкото езеро, а подправките за нея и „саламуриката“ – редки за Добруджа билки от дерето в селото и специален сорт местен „пипер“ (чушки). Тя не е бистра като на повечето други места – „Гръцка“, „Дунавска“ и пр. рибена чорба, а по-гъста и с по-наситен вкус. Дуранкулак е прочут и със своя хляб.
Четете още:
🔴 Пловдивчанин сътвори изумителен макет на железница, дори софиянци идват да го видят🔴 НЕОБИЧАЙНИ РЕКОРДИ. Кокошка снесе яйце гигант, тежащо 145 грама
🔴 Батошевските манастири – две стари български светини в полите на Балкана
Източник: УЧИТЕЛИ
Коментари
Харесайте ни във facebook!
