Покажи на тези норвежци как се снима!



РАЗКАЗИТЕ на българи, избягали или пострадали от строгата социална система в Норвегия, разбуниха духовете у нас и породиха вълна от възмущение. Що за страна е тази, в която родителите се страхуват да си гледат децата и са под угрозата да им бъдат отнети дори само заради един донос. Този въпрос ни тормози след чутото и прочетеното за северните порядки.

Южната ни кръв лесно се пали и такива нередности не може да приеме. А и как да ги разбере, като тук още битува разбирането, че боят е възпитателно средство. Рискът да ти го прилагат започва от родилния дом, минава през вкъщи, детската градина, училище и стига до улиците, когато влезеш в ролята на шофьор или просто пешеходец.

Да, възмутихме се много, когато акушерка би новородено. Все по-мощно избухваме и при поредното излязло наяве насилие в детска градина. Да не говорим какви висоти има вече операторското ни майсторство и как веднага вадим телефона, за да документираме поредната сцена на саморазправа.

Снимаме, но си траем. Да не сме като норвежците да пращаме доноси за тормоз просто ей така или да се месим, където не ни е работата. Сбили се двама шофьори кой е по-прав на пътя – щрак! Млатят се младежи по техни си причини някакви – щрак, и хайде кадрите в социалните мрежи. Понеже сме готини, не подминаваме с лека ръка. Обаче ако трябва да се намесим, да защитим по-слабия или да свидетелстваме – а, не, това не е за нас. Малко ли е, че документирахме станалото и то е достояние на всички после. Можехме и да си оставим телефона в джоба.

Преди дни свидетел на катастрофа край Пловдив разказа как всички снимали, но никой не спрял да помогне на две деца от пострадала кола. Видимо били в шок, а покрай тях автомобилите намалявали само за да хванат сцената по-ясно. Това, уви, е не по-малко грозно, страшно и отчайващо от всяка проява на изкривено разбиране за закрила на децата, заради което заклеймихме Норвегия. Вероятно там има крайности, но пък ние тук сме залитнали в друга и сме просто бездушна публика. Регистрираме, сякаш някой ни кара да водим статистика.

Иска ми се това да е просто празно обобщение, но съм сигурна, че всеки може да даде примери. Преди време на детска площадка в София забелязах дядо с две внучета. Говореше им на доста висок тон. Хубаво, ядосали са го нещо, би си казал всеки. Докато един ден не видях как напердаши здраво и с ярост по-малкото дете, защото не иска да слезе от пързалката. Намесих се, скарахме се пред погледите на доста родители. Когато той си тръгна, попитах знае ли някой къде живее, за да подам сигнал. О, те всичко знаеха – за майката, за бащата, за това колко редовно ги налага дядото навън. И дотук. На никого не му беше хрумнало да се намеси и още по-малко да подаде сигнал. Факт е, че у нас недоверието в институциите е много силно. Често и с право, защото попадаш в административен капан с неясна полза. Но ако не ги сезираме, защо са ни изобщо? Намерих телефон за деца в риск, оттам ме препратиха към отдела за закрила на детето в района. Там пък не вдигаха посочения телефон в продължение на часове. Накрая сигналът все пак беше подаден благодарение на услужлива приятелка. А може би трябваше просто да снимам.

След фокуса върху Норвегия майките у нас се шегуват, че ако живеят там, досега да са им отнели децата. И обратното е вярно - ако норвежците живееха в България, вече да сме ги научили как се ползва правилно камерата на телефона.

Вяра Иванова


Четете още:

🔴 Газова бутилка се взриви в къща, мъж почина в пловдивска болница

🔴 Бръкнаха в кесиите и на стиснатите румънци, бензиностанциите в Кърджали "цакат" чужденците с цената на еврото

🔴 Кристин: Видяхме се с Дивна и си поговорихме





Източник: 24 часа





Коментари

горе