Владо Пенев: На 60 г. не се страхувам и не остарявам

- Не, аз не се страхувам и не остарявам – в чудесна кондиция за възрастта си съм. Не си въобразявам, че се подмладявам. Просто не остарявам.

- Защо беше толкова важно да отбележите 60-ия си рожден ден?

- Предният юбилей, когато станах на 50 г., случайно бях на турне със “Сфумато” и “Мъртвешки танц” в Париж. На 24 октомври играехме в рамките на Есенния салон на изкуствата в един страхотен театър. Тогава обявих, че за следващите 50 г. се раждам парижанин. (Смее се.) Сега за 60-ия ми рожден ден съм тук, но го отбелязах с татуировка, каквато за първи път си направих.

- Вие ли избрахте режисьора и другите актьори в “Бащата”?

- Не, режисьорът Диана Добрева си е от Народния театър, тя е изключително подходяща за това представление, защото нейният баща, светла му памет, имаше същия проблем като героя в пиесата. За нея това не е поставяне на едно представление, а животът – нещо, което я е вълнувало в продължение на години. Иначе, да, помолих колегите, които са в това представление, да участват. Те са хубави роли, но не толкова големи, колкото бихме очаквали към таланта и възможностите на Мария Каварджикова, Юлиан Вергов, Теодора Духовникова, Радина Кърджилова. Всеки от тях е в състояние да изтегли сам едно представление, да е негов център, а в случая те имат функцията по-скоро да помогнат пиесата да се случи като цяло. Беше коректно от моя страна да ги помоля и съм ужасно щастлив и благодарен, че се съгласиха и го направиха с всичкия си талант и цялото си сърце. Доволен съм от това, което се получава.

- Вашата дъщеря Яна ще бъде ли в публиката на 24 октомври?

- О, да, ще дойде с приятелки.

- Вярно ли е, че вие сте я отказали да става актриса?

- По-скоро не направих нищо, за да възбудя интереса ѝ към професията. Предпочитах да я държа настрана. Когато беше на 6 г., ѝ позволих да участва в “Три сестри” по Чехов, не беше тръгнала още на училище. Тогава разбра, че това е работа, а не само крайният резултат, който хората виждат. Сама се отказа, но тя сама видя колко тази работа е ангажираща, колко ме няма вкъщи, колко е обсебващо и не ти дава възможност да се забавляваш, да отидеш там, където би искал. Актьорската хигиена е важна, не можеш да си позволиш да отидеш на купон, при положение че на другия ден имаш репетиция и вечерта – представление. Не можеш да се отдадеш на семейството си, да речем. Да излезеш с него събота и неделя, да отидете на пикник, защото аз нямам събота и неделя. За актьорите това са си чисто работни дни. През лятото, когато театрите са затворени, повечето снимаме или ходим по дублажи.

- Какъв баща сте вие?

- Надявам се да съм добър баща, но си давам сметка как има разлика в манталитета, ценностните системи на младото поколение и на по-възрастните като мен. Никога не съм предполагал, че мога да бъда досаден, че мога да бъда част от всекидневието и баналностите в живота на детето си, а не от празниците му. Искам да бъда част от приятните неща в живота ѝ, а не от “Плати ли си наема?”. Давам си сметка, че хората от моето поколение нямахме никаква възможност за избор. Изборите ни бяха между едно и две, три не беше възможно – става въпрос за житейски избори, които предопределят пътя ти оттук нататък.

Владо Пенев преди години с дъщеря си на киноснимки в Родопите. Като малка тя само веднъж се изявява като актриса - в “Три сестри” по Чехов. СНИМКИ: ПИЕР ПЕТРОВ, НОВА ТВ И ИНСТАГРАМ

- Така ли стана преди години с вас?

- Да – беше или да отида във ВИТИЗ, или в Историческия факултет в Софийския университет, където бях приет. Моят избор се определи от по-голямата близост на сградата на ВИТИЗ до вкъщи. Докато ето Яна и нейното поколение – те имат безгранични възможности и безкрайни избори и виждам как отлагат решението за това какво ще правят с живота си жестоко във времето. Не сега, искам да взема това, да отида на концерт в Лондон, пък след това да отскоча до Истанбул да се видя с приятели. Това са неща, които ние не можехме дори да си представим.

- Притеснява ли я Яна известността ви? Сблъсквала ли се е с нея?

- Не. В по-ранен етап се притесняваше, защото жълтите вестници пишат невероятни гадости. Когато е за човек, когото виждаш всеки ден, за когото си мислиш, че познаваш, пък си дете, се притесняваш. Но вече и тя си дава сметка, че това са глупости.

- За вас много по-рядко се появяват хейтърски статии и жълти публикации, как го постигнахте?

- Не знам как. Мисля, че не съм толкова интересен на хората в този аспект – да търсят скандал или нещо по-особено, прескочих възрастта, в която това би имало значение. Пазя се и от взаимоотношения, в които бих се поставил в някаква недостойна позиция или ситуация. Не полагам специални усилия, но това, което се мъча да направя, е да изчистя от живота си големите компромиси, недостойните постъпки и дела и да се опитвам да живея с чест. В крайна сметка, когато се опитвам животът ми да бъде добър личен пример и за дъщеря ми, и за всички останали, виж какво става – изведнъж почетен гражданин на София. (Смее се.)

- Мислите ли, че у нас повече мразим, отколкото обичаме хората, постигнали нещо?

- Да, за съжаление, е така. Не искам да обвинявам никого. И като казвам повече мразим, отколкото обичаме, включвам и себе си в това твърдение, макар аз да не мразя и да се опитвам да не се отдавам на негативни чувства. В голяма степен успявам. И аз съм от същото тесто, но се опитвам да съм по-различен. Всеки може да се опита да осъзнае кой е, какъв е, какви са му плюсовете и минусите, да се обърне към себе си, да се успокои и да влезе в хармония, а не да се надценява.

Актьорът малко след като е бил удостоен със званието “почетен гражданин на София” заедно с Васил Найденов и Богдана Карадочева.

Когато имаш по-големи

амбиции от реалните си

възможности, започваш

да завиждаш, да мразиш,

да драпаш и се превръщаш в нещо друго. Ако си спокоен с това, което си, имаш шанс да бъдеш добър човек.

- Преди няколко години бяхте служебен министър на културата. Какви са най-сериозните проблеми в областта на културата днес?

- Много са. Продължавам да твърдя, че най-големият проблем е отношението на обществото към културата и към необходимостта от нея. Това е комплекс, нуждата да живееш културно, да живееш възпитано, да спазваш норми и правила, за да стане животът ти по-добър. Потресаващото от онзиден – на някого му хрумнало да изрази себе си и да надраска в Япония до мемориала на Хирошима “Локо”. Ето тази необходимост по такъв начин да изразя себе си, да се противопоставя на всички останали не мога да я разбера. Мисля, че има голям дефицит на домашно възпитание, на семейни ценности и традиции. Семейството като първото място, където се отглежда една личност и характер.

- Пътували сте много по света, виждали ли сте подобни извращения?

- Където и да пътувам, се опитвам да виждам позитивните неща. Да речем, в много по-бедни страни от България, като например в Камбоджа или в Перу, хората са цели. Това е парадоксът – душите на тези хора са цели, не нахапани от амбиции, злоба, завист, желание да успеят за сметка на другия. Там виждаш едни усмихнати, добри хора, защото живеят просто, защото ценностната им система е проста и те я пазят, така запазват и добрината си.

- Социологическо проучване през август показа, че всеки трети българин е суеверен. Вие имате ли си свои малки ритуали, чукате ли на дърво?

- Е, да. Много повече сме суеверни, отколкото вярващи. Аз примерно, когато видя на телефона си часовникът да е 11,11 или 22,22, го целувам и казвам молитви предимно за близките си. 00,00 не го целувам, не ми е важно. (Смее се.) Единиците и двойките са ми важни и е хубаво да ги хвана в самото начало, защото молитвата ми е дълга. Аз съм християнин, кръстен съм, знам, че не е християнско, но колкото повече имена мога да изредя на мои близки, по-добре. Не ходя много често на църква, но си имам вкъщи икони, едната дори ми е подарък от Атон.

- След сбъдването на дългогодишната мечта Перу коя е следващата?

- Великденският остров, но не знам кога ще стане.

- Имали ли сте опасни преживявания на някое от пътешествията си?

- Да, макар да не са били чак толкова опасни. В Австралия, на Големия бариерен риф, ни дадоха да облечем костюми за гмуркане, с дълги ръкави и крачоли, за да не ни опари една много малка, но в същото време изключително отровна медуза. Дълго се чудих дали да се жертвам, но си казах, че един път съм отишъл, трябва да го направя. И видях на живо Големия бариерен риф. В Камбоджа, като тръгнах към Ангкор Ват, реших да ида не както останалите с рейс, а с колело.

Обикаляхме с водачите ми

пътечки в джунглата сред

маймуни, змии,

беше си направо екстремно – пресичахме реки и водопади, а аз бях по джапанки. Не знам защо бях тръгнал така, но все пак нищо опасно не се случи.

- Човек се учи най-добре от собствените си грешки. Кои ваши грешки са ви дали най-големия урок?

- То е комплекс, начин на живот и на мислене - да приемаш всичко, което ти се случва – и добро, и лошо, като урок, като нещо, от което да извлечеш полза. Всичко – всяка среща, раздяла, успех, неуспех, е урок, който ти дава познание, разширява хоризонта ти, развива те като личност. Надявам се да не спирам да се уча.

- Ако бяхте завършили история, а не актьорско майсторство и бяхте станали учител, щяхте да се пенсионирате след 2-3 г. Мислите ли за пенсия?

- Да, но не мисля за някакъв край или отказване. Слушах онзиден Ицко Финци, който казваше, че не иска вече да се занимава с театър – 85 г. не е малко и не би искал да поставя колегите си в зависимост от неговите желания и възможности. Мисля, че и аз бих направил така – ако усетя, че съществува такъв момент, не бих поставил на изпитание никого от колегите си само заради желанието да съм на сцена. Аз съм надживял тази суета – да съм известен, да ме обичат на всяка цена. При мен това не е на живот и смърт.

- Имате ли някоя интересна история с почитатели?

- Винаги разказвам как след представление дойде едно момиче, което ми каза, че много ме е харесало и иска да ми благодари. Това беше на един купон, на който бях с дрехите, с които бях играл в пиесата. “Аз не можах да ви позная – на сцената изглеждате по един начин, сега тук сте друг”, ми каза тя. “Ама аз съм със същите дрехи.” “Да, да, но исках много да ви благодаря.” Отиде при едни колеги и след малко пак дойде и ми каза: “Извинявайте, но сега се сетих, че снощи ви гледах в друго представление. И аз съм поразена – там бяхте съвсем различен.” Така, както говореше, на мен ми прищрака. Не съм физиономист, не помня и имена, но тя толкова дълго приказваше, че се сетих. Попитах я дали не живее в Берлин. “Да, защо?”, ме попита. “Говорихме с вас преди месец, вие дойдохте в Берлин, където ме гледахте в друго представление. Пак ми казахте, че много ме харесвате и всичко останало.” Тя ми вика: “Не може да бъде! В Берлин съм видяла един човек, снощи гледах друг, тази вечер – трети, а говоря с четвърти, който няма нищо общо с останалите.” По-добър комплимент за моите усилия да бъда добър актьор няма.