След това лечение няма да изпитвате болка с години – Сол и зехтин

Призрачна черква пази магическия свят на Радичков в Калиманица



Родното му село е изселено заради построяването на язовир “Огоста”

“Моето село песни няма, само клетви има. Израсъл съм в малко селце между 3 гробища - старото римско гробище, превърнато в църковна нива, в което винаги се намира по нещо - я кънтят мотиките, я има разкопки. Другите гробища са турското и християнското. Три вида вампири се разхождат там - от римските легионери до дервишките и нашите християнски.”

Това пише самобитният писател Йордан Радичков за родното си село Калиманица, което по времето на социализма е принудено от властите да се изсели заради строежа на големия яз. “Огоста” край Монтана, тогава Михайловград. Полуразрушена черква без покрив, 380-годишен красив дъб, войнишки паметник и овощни градини с дъхави ябълки посрещат малцината любопитни, решили да посетят забравеното място. Приживе писателят ходел и прегръщал дъба, за да черпи сили от него.

За някогашното село Калиманица табела няма. Най-видният и земен негов жител Йордан Радичков тази година щеше да навърши 90.

Останала е черквата

- нея никой не е посмял

да събори навремето

Била без камбана заради недоимък и мизерия, но си имала кръст.

За злочeстата съдба на храма Радичков разказва, че денем го изграждали, но нощем някои неверници го рушали. Сега е без покрив под открито небе. Дори е опасно да влизаш вътре, може да се срути.

Към момента на изселването в Калиманица живеели 470 души в 90 къщи. На някогашния му площад имало паметник на загиналите в Септемврийското въстание, който още стои. Близо до него е вековният дъб. Бил е на площада в двора на училището. Сега тук наоколо има ливади и новозасадени овощни градини.

И странна тишина. Тези, които са чели историите, чуват птиците и дървените налъми.

Хората били научени на тежък земеделски труд, но все нещо ги теглело към тайното и мистериозното.

“Дните им изобилствали от празници и обреди. Oсобено тачен е Гергьовден, слагали венец на агнето за курбан. Тачели и Сирни поклади, Пъси понеделник, Тудорица, Благовец, Лазарица, наричан още Кукленден. Не могли да си обяснят някои природни явления и ги превръщали в митове”, разказва изследователката на Радичковото творчество Александра Симеонова.

При все че нямали действаща църква, често споменавали името господне. Когато се случела някоя лошотия - суша или глад, всички единодушно смятали, че е минал змеят. И мъжете тръгват голи и боси да го гонят. Минават мълчаливо през цялото село, после се изкъпват във водите на Огоста.  

След гоненето на змея

винаги падал дъжд

за радост на стопаните. Те вярвали, че по тъмна доба самодивите излизат да се веселят. Вдовици твърдели, че ги спохoждат духовете на съпрузите им - отваряли пътната врата, удряли с пръчки по стените на къщите им нощем.

Освен това местните вярвали в баячки и водели децата си да им пребаят от страх или да ги отърват от урочaсване и лоши очи. С почит се отнасяли към знахарките. Не само през погледа на Радичков, но и в действителност въображението им достигало до гротеска.

Първите се заселили в село Калиманица през 1882 г. Две тълкувания има за името му - първото идва от името на Кариман бей, ръководител на турска армия, който е бил владетел на района по време на турското робство.

Второто тълкуване на името е поради постоянната кал в тази местност - кал има, с окончание за женски род -ница.

Селскостопанската

работа се вършела

само от жените,

защото мъжете работели като дюлгери в Пиротско. На населението му било забранено да живее в равнинната част, затова те строели своите къщи по склоновете в близост до река Златица и наричали мястото Махалата.

След изтеглянето на турците селяните се завърнали в равнинната част, дошли и преселници от Трънско и Пиротско. Започнал строеж на къщи - двуетажни, с южно изложение, широки дворове с каменни зидове. Населението се е занимавало със земеделие, нивите са засявани с жито и царевица, имало лозя.

През 1935 г. в Калиманица започват да строят черква. Повечето искали да има божие място, където да запалят свещица за добро и за лошо. Създава се църковно настоятелство и се определя мястото - в средата на гора. Избрали името да е “Успение на Света Богородица”.

Мястото е почистено и подготвено. Майсторите, които са поканени за изграждането на църквата, са Алексо и Сандо. Според някои специалисти сградата е повлияна от т.нар. Славинска строителна школа, чиито представители вероятно са били майсторите. В основата на строежа е положен мраморен оброчен камък от римска вила. В някои от сведенията се твърди, че за строежа са ползвани камъни от гробните могили. Селяните били притеснени, че ползването на тези материали ще донесе лоша поличба.  

При строежа майсторът поставял книги между тухлите. Църквата остава недостроена, не е освещавана, не е работила и поп никога не е служил там. През 70-те години на миналия век се взема решение за построяването на язовир - църквата не се достроява, а хората са предупредени да се изселят.

Градежът на храма така и нещо не вървял, затова местните хора шушукали, че има проклятие и трябва да се вгради сянка на човек. Но докато се чудели, избрали това да е сянка на петел, че зидарите чули кукуригане.

Необичайната история на черквата разказва самият Йордан Радичков в своя разказ “Църковно настоятелство”. И до днес полуразрушеният храм напомня за онези времена в Северозапада, където селцата са навестявани от верблюди и караконджоли.

Йордан Радичков милеел за селския храм. Отреденият малък църковен имотец се отдавал под аренда, но по-висшите църковни власти отпуснали допълнително пари.

Случило се обаче объркване при градежа. През една нощ храмът се срутил.

“Ако нощем се чува човешки глас, трябва човешка сянка да се вгради, ако се чува рев на магаре - магарешка сянка, а ако проблейва овца, ще вградят сянката на овца”, пише Радичков.

Църковното настоятелство много добре знаело кой събаря зидарията, но се хванало за поверието за вграждането на сянката, защото се надявало, че по тоя начин народът ще стане по-набожен. Пък то

как може един народ да

стане по-набожен, когато

през деня зида черква,

а през нощта руши

зидарията, казва Радичков в края на разказа си.

Всеизвестни са голямата любов и мъка на писателя към родния му край, описан и в пътеписа “Горда Стара планина”.

“Бедно мое родно село! Заличиха го от списъка на населените места и оттогава насетне там започна да расте само дива трева и коприва. Аз все мисля, че моят край е уникален и че хората не знаят за него, че съм длъжен да разкажа повече за него.

Дълбоко в себе си съм убеден, че когато ние се обръщаме, когато записваме нещо на книга, по този начин му даваме безсмъртие. Където и да се намирам, моят роден край винаги се изпречва пред мен.”

И досега местните се питат от кого е зависело да бъде достроена поне черквата - вероятно от управниците по онова време.

Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!



Източник: 24 часа

Следваща статия:
21-ви януари - Бабинден

Коментари

Видео на деня

горе