Намушкан с нож и пребит разказва как го е спасил младият д-р Венцислав Мутафчийски

От стомаха ми нещо излизаше, а върху едното ми око плискаше кръв и не можех да мигам с него. Единият от ударите с ножа беше попаднал над ухото ми, разрязал артерия фациалис и оттам пулсираше кръв нагоре.
Бях върху камъни и малко ми беше студено. Това беше единственото неудобство, което изпитвах, както и лека тъга, че умирам, и...колкото и странно да звучи - съжалявах, че не мога да запаля цигара!
Нямаше трагедии, страх от смъртта или болка! Просто лека тъга, необясним покой и хлад.
Тогава чух сирените!

Някой от балконите на близкия блок ме видял и извикал полиция. Помня разтревожени униформени, които говореха по станция, но ги чувах глухо, отдалечено и не разбирах думите им. Сякаш говореха на някакъв друг, неразбираем език.
После помня линейката. Много разтревожена млада лекарка в бяло. Имаше разкошни гърди. Не съзнаваше, че престилката й е разкопчана и с ужасени очи, почти кресливо, ме молеше да дишам.
Аз виждах кървавите й ръкавици, но се мъчех да проникна с поглед в деколтето й!
Молеше ме...
Трепереща ме молеше да дишам.
Сега мисля, че именно красивите й, тревожно люлеещи се гърди ме държаха и запазиха жив. Не помня лицето й!
Само кървави ръкавици и истеричен, но добър и загрижен глас.
Говореше ми на ТИ и повтаряше:

"Моля те, дишай! Преглътни и дишай. Аз те пазя! Дишай, момче! Чуваш ли ме! Моля те! Хайде двамата! Ето така! Дишай, моля те!"
После дрезгав глас в "Пирогов" отсече:
"Тук ще умре! Карайте го в спешна неврохирургия на военномедицинска! Аз ще им звънна да подготвят екип!"
И... гърдите потънаха в някаква далечна белота!
Не бяха големи, но ... добре оформени и тревожно люлеещи се!
Последното, което си спомням е хладния допир на метал по тялото ми /режеха дрехите ми с ножица/ и думите: "На три го местим! Хайде! Едно, две...." - и съм загубил съзнание!
Събудих се в легло с разтворена книга на шкафчето до мен. Помня книгата. Кримка на Чейс. Някаква сестра ме будеше с леко побутване. Лекар неврохирург с името Добрев показваше на колцина студенти как е обработена трепанираната слепоочна кост, а преди това спешно е зашита артерия фациалис. Основната артерия, снабдяваща мозъка с кръв. Говореше им за удачните действия на колегата си от спешна помощ, която с пръсти събирала разкъсаните краища и по този начин запазвала притока на кръв в мозъка, което съхранило пациента жив!
Млад лекар се включи и обясни как като ръководител на приемащия ме екип наредил на доктор Добрев първо да обработи артерия фациалис, с цел да осигури мозъчна дейност. Едва тогава разпоредил анестезия и се заел с обработка на коремните рани и изваждане на счупеното от ножа острие.
Беше много блед и наистина младолик, симпатичен и смътно познат!
Аз бях на 35, а той изглеждаше по-малък от мене!
Когато приключи визитация, мина сам.

Прегледа всичките ми рани. Обясни ми за болките в главата, мътното зрение. Каза също, че вечерта ще ме заболи много корема!
После тръгна към вратата, обърна се, намигна ми и каза: "След 10 дни ще тичаш! Обещавам ти!"
Нататък е ясно!
Мама, приятели, визитации и така 10 дена!
Изписаха ме здрав и с белези като кърпена топка по главата, но жив.
Изписа ме доктор Добрев - неврохирургът!
Исках да благодаря и на онзи, дето всеки ден идваше. Същият, дето ръководил екипа. Този, който наредил на Добрев да започне от артерия фациалис.
Беше в операция.
Не го видях.
Спасяваше някой друг!
Това беше доктор Венцислав Мутафчийски!
Тогава млад хирург!
Благодаря Ви, докторе!
NB
Лекарката, дето ме доведе до него, никога не видях. Знам коя е и помня гърдите й!
Омъжила се и напуснала страната ни!
Работи в САЩ!
Дали ме помни?!
NNB