Боянският водопад – вечната музика


020 г. е ключова в много отношения. Една от символиките е свързана със словото в лицето на патриарха на българската литература – Иван Вазов. 170 лета са изминали от рождението му и точно 100 от написването на не особено популярния му пътепис „Водопадът“, посветен на нестихващите води на Боянския водопад.


По този повод преподавател от университета ме провокира да направя паралел между Вазовото произведение и съвременната обстановка на една от любимите на поета екопътеки век по-късно. Е, аз не вярвам в случайности, така че никак не се учудих при някои от „съвпаденията“ между двете преживявания, напр. срещата с англичаните, решили да посетят милата ни родина, но не липсваха и нюансите на различията. Природата обаче е винаги гостоприемна, водопадът бумти и не стихва, животът настойчиво дава заявка за безпределност. Отбийте се през свободното време, а ако все пак пътеписът ви заинтригува, потърсете и оригинала, Вазов е все така актуален.


Събота сутрин е. Времето е благодатно за този сезон – едва доловимо слънце и деликатно пощипващ кожата леден вятър. Зима е, но от меките и предлагащи възможност за разходка. Решавам, че ще избера за днешния маршрут Боянския водопад, във фантазиите ми той е мощен, реве с пълни сили, а около него се усещаш като в ледено царство.


Вазов е предложил лятна картина на това величаво кътче в леса, но тъй като лятната жега в момента се намира близо до Екватора и твърде далеч от София, аз се осмелявам да опиша водопада в неговия зимен кожух. Обичам да бъда сред природата и често се намирам в най-дълбоко уединение там, събирам разпилените си мисли, сякаш взаимодействаме помежду си, черпя от живителните й сили, от енергията и спокойствието.


Пътувам с компания, приятел, който е планинар и ще ме преведе спокойно през стръмните пътеки и заледените участъци. Поемаме към Бояна с градски транспорт и малко към средата на маршрута вече си проличава с кого ще делим туристическите пътеки. Всички, които остават в лоното на превозното средство, са с екипировки, щеки и раници, предимно възрастни хора, но тук-таме се срещат и млади лица.
 
Спираме пред малко магазинче в Бояна, за да подготвим и телата си за прехода, след което поемаме по пътеката нагоре.  Мисля си, че може би докато си в планината всичко наоколо ти се струва по-красиво и по-добро, отколкото всъщност е. Споделям мислите си на глас с моя спътник и той потвърждава мнението ми. И в този дух леко засилваме крачката, прескачайки камъни, ослушвайки се за другия живот, който пулсира около нас. Пътеката нагоре е стръмна, но сравнително лесно проходима, опадалите и все още незамръзнали листа сякаш образуват мек килим, върху който да стъпваш. Разучавам всичко, взирам се в някой процеп на скала, за да не изпусна някоя пропълзяваща твар, а пътят се вие нагоре и те зове да катериш още и още.




Също като Вазов и ние имаме нужда от кратки почивки и в една от тях срещаме и първия турист – висока, стройна и пъргава дама на средна възраст, която с лекота изкачва поредните каменисти участъци. Личи си, че не идва за първи път тук, опитна е и аз го отбелязвам. Тя споделя, че през лятото идва на водопада средно по осем пъти, впечатляващ брой. Питам я дали е запозната с пътеписа на Вазов „Водопадът“, а тя отговаря, че обича поезията му, но не е чувала за това произведение; обезателно обаче ще го прочете, щом се върне в града. Разминаваме се и всеки поема нагоре със собствено темпо, а на мен ми остава приятен вкус след разговора.

 
Не след дълго в кръгозора ни попадат двама млади туристи, които са спрели да си отдъхнат. Колкото повече ги приближавам, толкова повече долавям чуждестранната им реч докато накрая установявам, че английският им е с отчетлив британски акцент. Ха, какво съвпадение, г-н Вазов, двамата са именно от Лондон! Момче и момиче с порозовяла от студа бледа, почти прозрачна кожа, напълно случайно озовали се тук, грубо заблудени от GPS-a, че маршрутът е с дължина 15 мин. Оказва се, че това е първото им пътешествие до България и възнамеряват да пообиколят, съветвам ги да се покатерят до Черни връх.


Мисля, че добре сторих, г-н Вазов, Вашите англичани също се бяха отправили натам и не ми се ще да развалям настъпилата хармония между двата ни пътеписа. Далеч сме от обсъждането на храбрите боеве край Дойран, както и от мисълта, че те са наясно с Вашето творчество, чиста интуиция, но все пак им разказвам за Вас и как чудно сте описал същото това място.


Привидно впечатлени, те се усмихват учтиво в знак на уважение и усещам, че тук разговорът ни приключва. Те поемат целеустремено нагоре, сякаш наистина ще изминат целия път за 15 мин. и ги изгубваме от поглед.




В момент, когато всеки е потънал в собствените си размисли, изведнъж съзирам между листата един невероятно красив гекон. С черна на жълти точки гланцова кожа, изящна походка и отмерена крачка, като на човек, който не бърза вече за никъде, това малко същество прилича на оживяла картинка от учебник по биология. Влечугото с всички сили се старае да се изкачи по съвсем невзрачна, полегата, осеяна с листа височина, стига до средата, където отчаяно се опитва да се задържи, но заради листата не успява и преобръщайки се надолу, се свлича към отправната си точка. Дълго се задържам вторачена в магията на грациозната походка и твърдата последователност, с които малкото същество неуморно опитва да преодолее височината и у мен изплува една-единствена мисъл: „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Приемам тази среща като изпратена от Вселената и все още загледана в твърдото намерение на гекона да намери подслон за зимата на всяка цена, продължавам по пътеката със застлан по нея чакъл.


Не след дълго с моя спътник се озоваваме пред зона, застлана с многобройни стърчащи камъни. С няколко отмерени скока досущ като две знойни планински кози преминаваме от другата страна и само след няколко метра дъхът ми спира. Застинала на мястото си, аз се взирам в смесица от сняг, остри ледени висулки и тук-таме криволичещи струйки вода, които се опитват да пробият през прозрачната замръзнала стена. Всичко това на фона на бледи скални образования, измайсторени от всемогъщия скулптор – природата, покрити с вековен мъх.


Припомням си цитат от великолепния герой на Казандзакис, Алексис Зорбас, който копнееше човек и природа да започнат да се чуват един друг, светът да отвори ушите си, да разтвори обятията си и накрая всички да се прегърнат. За мен природата е единственото място, което буди в съзнанието ми усещане за хармония, сливане и единство. Сякаш за да потвърди моята теория, под замръзналата покривка на камъните се долавя шумоленето на струя вода, която си пробива път, за да излезе на повърхността и да вкуси свободата.




Духовно заситихме сетивата си с гледки и усещания, а сега е време за обяд. Дояждаме последните хапки докато погледите ни са извърнати към софийската долина, застроена и кипяща от живот. На фона на тукашната застиналост обаче, мястото остреща сега се усеща кротко и притихнало.


Изминали са 100 години от написването на Вазовия пътепис „Водопадът“, но описанията са все така актуални, макар и с някои съвременни изменения. И преди, и сега, мястото се посещава от любители на природата, странстващи туристи, попаднали тук умишлено или случайно. Това, което ги обединява, е локацията. Онова, което ги прави различни, са усещанията, впечатленията, мислите, които навява водопадът. 




Четете още:

🔴 Първата любов на Апостол Карамитев се поболява от раздялата им

🔴 Седем от чудесата на България

🔴 Паша Христова – една българска роза, която вятърът на съдбата отнесе със себе си





Източник:





Коментари

горе