Заради нея изгубих всичко – и работата, и честта си


Беше някъде към 8 сутринта. Чух, че мобилният ми звъни, но се обърнах на другата страна и се завих презглава. Не ме интересуваше кой ме търси. От два месеца бях безработен и прекарвах дните си в безцелно мотане по кафенетата. Така се случи, че поредица от нелепи издънки и малшанс ме запратиха на дъното – и финансово, и емоционално. Не ми вървеше и това е. Всъщност не помня някога да съм бил късметлия. Приятелите ми ме нарочиха за вечния неудачник. И бяха прави. Родителите ми си отидоха един след друг, оставяйки след себе си купища дългове. На 21 паднах от мотора и оттогава леко накуцвам. Единственият светъл лъч, стоплящ мрачния ми живот, беше Велина. Красива, интелигентна, разумна. Да се чудиш какво намираше в непрокопсаник като мен. Тя ме мотивираше да се боря с трудностите и въпреки недъга си да продължавам напред. Може би, ако беше останала до мен, днес щях да съм на много по-различно и добро място, а не в дупката, в която понастоящем се намирам. Но тя не остана. Тръгна си, без да се сбогува или да ми каже защо ме напуска. С нея си отиде и желанието ми за живот…





От потискащите мисли ме изтръгна повторното позвъняване. Изпсувах наум и натиснах зелената слушалка на мобилния. От другата страна се чу жизнерадостен глас: „Марине, ти ли си? Разбрах, че си без работа. Аз пък си търся личен шофьор. Върни ми обаждане, ако имаш интерес. А, да, Павел съм.“ Последва кихане и разговорът бе прекъснат.

Павел! От всички, които очаквах да ми се обадят, неговото име бе последно в списъка ми. Познавахме се от времето, когато за кратко бях с Велина. Също като мен старият ми познат не можеше да се похвали с особени финансови успехи. Явно нещата са се променили. Помислих си, че няма да е лошо да приема предложението. Все пак сме си наши хора.





На другия ден с Павел пиехме кафе в офиса му и си бъбрехме като стари познайници. „Какво да ти кажа, провървя ми. Направих някои сполучливи инвестиции и ето ме сега със собствен бизнес“ – похвали се той. Усмихнах се накриво и продължих внимателно да го слушам. „Няма да имаш много работа. Понякога шофирам сам, но ако съм уморен, предпочитам да се возя. Съпругата ми по-често ще се нуждае от услугите ти. Тя така и не се научи да кара кола.“ Съпруга, бизнес – определено е късметлия, казах си с горчивина. „Е, да поработим. Возилото е пред офиса. Сребрист мерцедес“ – каза Павел, бръкна в джоба на сакото си и извади ключове. Плъзна ги леко към мен и заби поглед в компютъра. Изминаха две седмици.

Още преди да е изтекла първата седмица, новият ми шеф ми отпусна щедър аванс. Настояваше да си купя прилични дрехи, за да не го излагам. Работата беше лека и приятна. Повечето време киснех в отсрещното кафене, очаквайки Павел да ме повика.





Един ден се случи нещо неочаквано. Сутринта шефът се обади и каза, че някъде по обед трябва да закарам съпругата му до Слънчев бряг. Имала среща с приятелки от ученическите години. Курортът е поне на 100 км разстояние от града ни, да се бие толкова път за едно кафе, ми се видя лудост, бохемска история, но коментарът не влизаше в служебните ми задължения. Стоях и чаках.

Наближаваше 12 ч, когато вратата на колата се отвори и на задната седалка седна млада жена. Поздрави тихо и нареди: „Тръгвайте.“ Чувайки гласа й, сърцето ми се преобърна няколко пъти. Имах усещането, че се задушавам. Стиснах кормилото и погледнах в огледалото. Велина. Моят лъч светлина. Натиснах газта и рязко подкарах мерцедеса. В главата ми беше пълен хаос. Тя ли е съпругата на Павел? Може да е грешка?! Позна ли ме, или просто се преструва? Пътят до Слънчев бряг премина в пълно мълчание. Сякаш бяхме напълно непознати. Никога не сме се обичали, не сме се любили, не сме съществували един за друг. Най-накрая стигнахме мястото на срещата. Все така мълчаливо я оставих пред заведението и пак търпеливо зачаках.

Когато поехме обратно към дома, минаваше 20 ч. Бях изнервен до лудост. Внезапно забих спирачки, отворих вратата и излязох на чист въздух. Исках да крещя, но вместо това клекнах и покрих лицето си с ръце. Плачех. Няколко минути по-късно чух стъпки. Изправих се. Тя не трябваше да ме вижда в този вид: окаян, съсипан, страдащ. Обърнах се към нея и в следващия миг Велина се хвърли в обятията ми.





Така любимата се върна отново в живота ми. Не я попитах защо ме напусна, защо не ми се обади нито веднъж, защо ме забрави и се омъжи за друг. Страхувах се от отговорите. Сега беше съпруга на богат човек, а аз все още съм неудачник с лек недъг. Нима имаше нужда от въпроси и отговори?

Връзката ни продължи два месеца, през които летях в небесата. Понякога си представях, че тя напуска Павел и идва завинаги при мен. После се връщах в реалността и горчиво си казвах: „Ех, ти, беден наивнико, какво ще дадеш на жена като нея?“

Велина ме посещаваше тайно в апартамента и не оставаше за цяла нощ. Сутрин отварях очи, прегръщах възглавницата, напоена с парфюма й. Не идваше често, веднъж седмично, но и това ми стигаше, за да се почувствам жив. През другото време не знаех много за живота й. От своя страна Павел рядко имаше нужда от мен, предпочиташе сам да шофира.

През една от малкото ни срещи Велина изглеждаше странна – мълчалива, далечна като звездите. Трябваше няколко пъти да я питам какво й е, докато изтръгна истината от устата й: „Той ме измъчва. Тормози ме. Искам да го напусна, да се махна завинаги от него. И тогава можем да сме двамата, като преди… спомняш ли си…“ Господи, нали точно това исках? Така двамата се споразумяхме аз да бъда неин свидетел за развода. Да се изправя пред съдията и да излъжа, че съм видял как съпругът й я бие и насилва. Осъзнавах, че ще извърша престъпление, но какво ли не прави човек в името на любовта. Продължавах да работя за Павел, а бях готов да забия нож в гърба му. С Велина търпеливо следвахме своя план.





Седмица преди делото, съдбата за пореден път ми се изсмя в очите и ми показа, че съм неудачник и нищожество. Точно бях почистил мерцедеса и се канех да се прибирам, когато омразният ми шеф се качи в колата, даде ми непознат адрес и ми кимна с глава да потеглям. През ума ми мина мисълта, че знае всичко и ми предстои борба на живот и смърт.

Не стана нужда да воювам с когото и да е, освен със собствения си късмет. След половин час стояхме пред малка къща във вилната зона, пред която ни чакаше миловидно младо същество. Без да ме гледа в очите, Павел започна бавно да говори: „Виждаш ли я? Това е тя – жената, за която бих преобърнал света. Влюбен съм в нея от години. Единствената пречка да сме заедно е Велина. По-точно беше пречка. Знаеш ли, приятелю, твоята Велина е една фригидна и студена кучка. Какво ли не би направила, за да се докопа до парите ми. Не натрупах това състояние лесно и нямам намерение да дам и стотинка. Как ли не се опитах да я разкарам с добро – напразно. Хитра е и не се хваща лесно в капана. Затова те наех – да ми свършиш мръсната работа. Знаех, че Велина ще те направи свой любовник отново, но не защото те обича, а защото иска да й бъдеш съюзник.





Да подкрепиш лъжите й, че съм животно, лош човек, който пребива и унижава съпругата си. И ти й се върза. Само че и двамата не предполагахте, че съм документирал със снимки ваши интимни срещи, и в съда ще я изкарам прелюбодейка и мръсница, което всъщност не е далеч от истината. А ти, неблагодарнико, какво ще правиш? Кой ще те наеме, когато се разчуе що за подлец си? Чудя се на акъла ти – да си въобразяваш, че жена като Велина може да се влюби в неудачник като теб? Та нали затова навремето те напусна…“

Всичко свърши, съдбата отново се изплю в лицето ми. Гадно и ехидно. Не казах нищо, станах и си тръгнах. Вървях по улицата, ритах камъчетата, проклинайки наивността си. На другия ден напуснах града, без да се сбогувам с Велина. Оставих я сама да се справя в съда и да си плати, че за втори път се подигра с любовта ми.

Марин


Четете още:

🔴 Тези предмети носят нещастие - веднага ги изхвърлете

🔴 Как избяга от съда българският Гаргамел – бруталният престъпник с най-изтънчения вкус за затвора

🔴 Нагло, магистратите си гласуваха 20 млн. коледни премии





Източник: izvanredno





Коментари

горе