Деян Енев: Искаме празника, но без Голготата



В навечерието на Великден писателят Деян Енев издаде сборника "Малката домашна църква" - притчи, публикувани от него всяка сряда в електронния портал "Култура". Оценява ли българинът тайнството на празника, спасява ли го вярата и какво има в неговата домашна църква - с тези въпроси се обърнахме към Деян Енев.

- Възкресение е един от най-радостните християнски празници. Посрещаме ли го както подобава, успяваме ли да навлезем в неговото тайнство?

- Възкресение наистина е един от най-големите и най-радостните християнски празници. Ако нямаше Възкресението, нямаше да има и християнство. Тъкмо Възкресението показва, че християнството не е само учение, не е само набор от възвишени морални норми, а е и "Пътят, истината и животът". Колосален житейски избор, за който всички ние, които се водим според историческата традиция и според кръщелното свидетелство християни, трябва да си даваме ясна сметка. Не можеш да бъдеш само "празничен християнин". Няма такава, казано по модерному, опция.
Защото, преди да дойде Възкресението, е Страстната седмица, седмицата, която разказва за страданията на Христос.
Преди Възкресението е Голготата. А ние искаме веднага да скочим с двата крака в големия празник. Нещо повече, посещавайки храма по този начин, навръх големите празници един или два пъти в годината, ние считаме, че сме си изпълнили християнския дълг, че вече, как да кажа, сме на "ти" с небето. Абе има нещо, има някаква сила, църквите и манастирите са много "енергийни" места, това можеш да чуеш от мнозина, броящи се за християни. Докато обаче говорим така и постъпваме така, трябва да съзнаваме, че Бог вижда и чува дори и тази наша "небрежност", нашия "немукает", нашето "измъкване", нашето "клинчене". Ако си християнин, не можеш да "клинчиш". Спасява ни единствено знаете ли кое - това, че Бог, колкото е справедлив, дваж повече е милостив. И ни приема въпреки това и такива, каквито сме, претоварени като магарета с човешките си греховце и слабости.

- Всъщност ние всички имаме някакви грехове.

- Говорейки това, веднага искам да кажа, че и аз съм същият "хитрец", и аз се опитвам да минавам метър. Затова толкова повече трябва да ценим истински отдадените на Бога хора, които се опитват да превръщат християнския си делник в подвижничество. Защото истинското християнство е всекидневно, ежеминутно подвижничество. Казано по друг начин, за истинския християнин всеки ден е Великден, но и всяка седмица е Страстната седмица. На едно място писах: "Сега, през Страстната седмица, имаме шанс за пореден път да излезем за малко от делника, и влизайки в църквата, да усетим вечността. Колцина от нас го правят, е друг въпрос, въпреки че невероятната красота и радост на православното богослужение тъкмо през Страстната седмица е велик дар. Господ сигурно няма да ни се разсърди, че заради задръстванията, бита, работата, грижите не го посетихме. Такъв е нашият Иисус Христос, "благ и човеколюбец". Но все пак влез поне за малко, подпри се на колоната и се заслушай, слушай особено когато се пее и чете на черковнославянски. Та това е, ни повече, ни по-малко богослужебният литургичен език на светите братя Кирил и Методий. Отново присъстваме на чудо и отново то остава незабелязано от нас.

В Църквата Бог ни говори с езика на богослужението. (Затова е толкова спасително да се ходи на Литургия.) Извън църквата - на езика, който сме заслужили. Бог не гледа лицата ни, а сърцата.

А сърцето, според православната антропология, е органът, където са заключени и умът, и душата. Както кратичната молитва "Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме" разказва в сбит вид цялото Евангелие, така богослужебните последования през Страстната седмица ни обясняват смисъла на Христовата жертва.
Навръх Великден сам Бог отмества тежкия камък на всекидневието от сърцата ни и ние можем да разберем кое е прах и пепел и кое - бисер.

Бог няма да ти се разсърди, ако не влезеш в Дома му. Ти сам ще се разсърдиш на себе си, когато разбереш какво си изпуснал."

- Някъде споменаваш, че вярата тежи, защото е усилие, труд, принуждаване. Способни ли сме да положим усилието на истинската вяра, какъв е трудът на вярващия?

- Тъкмо това казвам. Християнският труд е постоянно съзнаване на слабостите и постоянна борба с тях. Някой ще каже - чакай бе, че аз няма да мога да си гледам същинската работа, ако започна да се правя на примерен християнин. И ще бъде прав. Времето, в което живеем, е твърде немилостиво към изрядния християнин. Християнството се "разполага" в "бавното" време, а ние живеем в едни много бързи, направо инфарктни времена. И какво от това. А ти продължавай, опитвай, води своята малка като троха битка, върви със своите "мравешки" стъпки по християнския път. Защото Бог е милостив.

- Вярващ народ ли сме като цяло? И ако по-скоро не, какво ни пречи? А ако да, има ли нещо по-особено, по-различно в разбирането ни за Бога?

- Имам едно есе, "Народ от исихасти", където се опитвам да отговоря точно на този въпрос. Има го в интернет, намерете го, прочетете го.

- Какво е онова, което може да ни спаси - индивидуално и като общност?

- Съвестта. Божието око вътре в нас. Не можеш с едната ръка да крадеш, а с другата да даряваш църкви и манастири. Когато и в управниците ни проговори съвестта, тогава ще тръгнем нагоре.

- Самият ти как посрещаш Великден? Къде се крие лично за теб магията и тайната на празника?

- Обичам да гледам лицата на хората. Как засияват.

- В навечерието на Великден издаде книгата си "Малката домашна църква". Какво ще намери в домашната църква читателят?

- Вътре съм отбрал половината от текстовете си, които публикувам всяка сряда в "Портал Култура" от година и половина - 44 на брой от вече близо 90. Който е писал колонки за продължителен период от време, знае каква изчерпваща, но и благодатна работа е това. Тези текстове са една кардиограма на нашия, български живот тук и сега. Защото понякога успяваш, дава ти се!, да сложиш ръка на вената на обществото и виждаш как текстът ти се разпространява като лавина по десетки и стотици сайтове - както се случи, да речем, с текста "Малката домашна църква", дал заглавието и на книгата. Премиерата й ще е на 25 април от 18.00 часа в книжарница "Гринуич".

- По-трудно ли е да пишеш притчи, при това съвременни? Как се ражда притчата?

- Притчата е майката и бащата на разказа. Всеки хубав разказ в крайна сметка е и притча.

- Преди време ти каза, че много ти харесва твоите книги да се продават в църквите, имайки предвид "Народ от исихасти". Очакваш ли и сборникът "Малката домашна църква" да има същата съдба?

- Надявам се.

- Текстовете от тази книга вече живеят в интернет. Според теб има ли разлика във възприятието на текста в зависимост от носителя - нета или хартията?

- Има, разбира се. Четенето по интернет е "бързо" четене. Докато истинското, "бавното" четене идва с книгата, която държиш в ръце. Поне аз съм от това поколение, което не би заменило книгата с нищо друго.

- Пречи ли ни все още инерцията на оцеляването да имаме усещането за празник?

- Нека сега да го кажа по друг начин - хубаво е, че въпреки инерцията на оцеляването, съумяваме да се поклоним и на празника.




Източник: Стандарт





Коментари

горе