Докарали 5 морени за паметника на Бенковски в Копривщица



“Паметника на Георги Бенковски го откриха на 30 април 1976 г. В Копривщица дойде цялото Политбюро без Тодор Живков, водеше ги Пенчо Кубадински. Когато големците се зададоха, скелето още седеше, а 20-тонният кран държеше пелерината на Бенковски, която бяхме монтирали през нощта. Кога и как ги махнахме, гостите не разбраха. За беля се случи така, че през последните 3 дни валя като из ведро.”

Това си спомня 74-годишният Петър Геов. По онова време той е заместник-кмет и главен отговорник за строежа.

Няколко години по-рано, на 29 юни 1971 г., излиза постановление на Министерския съвет, според което Копривщица трябва да се превърне в национален исторически резерват и постепенно да развива и международен туризъм. Величественият паметник на Бенковски е част от замисъла.

“За 100-годишнината на Априлското въстание открихме 100 обекта в града, паметникът на Бенковски остана за накрая. Решихме да е на кон, защото Бенковски така е влязъл в историята със своята Хвърковата чета. И да гледа към Панагюрище, където бил центърът на нашия Четвърти революционен окръг”, разказва Геов.

Имало идея паметникът да е в центъра на Копривщица, но се усетили, че със своите 8 метра височина ще стърчи грозно над къщите. Тогава решили да го издигнат върху естествена скала на хълма над родния дом на героя.

Монументът е дело на скулптора Христо Танев и на архитекта Петко Татарев. Имали малко време за работа на терен, тъй като проектът бил окончателно одобрен едва на 3 март 1976 г. от високопоставена комисия, в която влизали Дечко Узунов и Светлин Русев.

“Беше решено паметникът да е от гранит и ние се бяхме подготвили. Между 12 и 28 февруари докарахме в Копривщица към 1000 тона гранитни късове от местността Барикадите край Панагюрище, на 20 км оттук. Всяко парче тежеше по 50-60 тона,режехме ги от огромна скала, която бяхме нарекли Слона. Тази работа вършеше каменоделецът Атанас Юруков. Голям майстор, като сирене цепеше камъка с каменарски взривове, който редеше “по водата на скалата”, допълва Геов.

Каменните късове докарвали с ремарке, после ги добутвали с трактори до мястото. Една сутрин снегът валял на едри парцали. После на хълма в Копривщица изгряло слънце и разтопило снега по ламаринената платформа. Изведнъж огромният каменен къс с тегло над 50 тона се хлъзнал по нея, паднал от ремаркето и продължил към града. Като по чудо спрял на метър-два от най-близката къща. Без малко да се стовари надолу върху училище “Любен Каравелов”, пълно с деца.

След като скулпторът Христо Танев изработил от гипс и малки гредички макет на паметника в мащаб 1:1, го нарязал на 8 парчета - целият монумент трябвало да бъде от 8 скални къса, които изчуквали на място. До всеки камък стояло парче от макета, после готовите части ги слепвали със смола и закрепяли с метал едно в друго.

В основата на паметника трябвало да има 5 огромни морени, които символизирали 5-те века турско робство. И върху тях да изпишат цитат от стихотворението на Иван Вазов за Бенковски: “Ставайте, робове, аз не ща ярем”.

Доставили от военния завод “Хан Крум” в Търговище 4 тона шпилки, които преработили в шила за изчукване на гранита. Местните каменоделци не достигали, затова довели майстори от врачанското с. Върбешница. “Само че на тях работата им се стори много трудна, защото техните варовици са меки и лесно се изчукват, а нашият гранит е твърд. Някои си тръгваха тайно, та трябваше да ги прибираме отново”, не е забравил Геов.

Накрая дори докарали машина от Панагюрище, с която по-бързо обработвали скалата, но вдигала шум като реактивен самолет. С нея можели да работят само двама души, които се сменяли през час.

“Беше голяма суматоха. 40 дни не се бях прибирал като хората вкъщи, макар домът ми да е наблизо... Тогава нямаше джиесеми и постоянно трябваше да припкам насам-натам: това се повредило, там нямало бетон, не знам какво си. Понякога на обекта се събираха 200-300 души - целият град се бе изсипал да помага, дори и нощем имаше доброволци. И в един момент - 3-4 дни преди откриването, чувам хората да викат: “Кракът се счупи, счупи се кракът!” В първия момент не разбрах кой е пострадал, но бързо ми стана ясно - докато повдигал поредното парче скала, кранът счупил десния крак на коня на Бенковски. И гледам, генерал Иван Врачев стои на един камък, от напрежението устната му се пукнала, кръв капе върху бялата му риза. “Няма да имаме паметник, Пешо”, казва ми той. Но после отпраши към София и на другия ден се върна с някакви специалисти. Те залепиха крака със смола, после някак го заковаха, но кракът си е здрав и досега. Е, мястото малко личи...”, вълнува се и досега Петър Геов.

Генерал Иван Врачев е роден в Копривщица, партизански командир, бивш началник на Генералния щаб на Българската народна армия и зам.-министър на отбраната. В един момент изпада в немилост пред Тодор Живков заради близостта му с Горуня. Когато строили паметника, бил председател на Комитета за отдих и туризъм. И каквото се вършело в родния му град, било все под негово ръководство.

“Монументът на Георги Бенковски излезе точно 340 000 лева. Но много трудно открихме банкова сметка, за да го финансираме. Работата беше там, че тогава имаше закон, според който обекти на стойност над 20 000 лв. не можеха да се изграждат по стопански начин, т.е. със собствени сили. А паметникът изградихме точно по този начин с решение на тогавашното партийно и държавно ръководство на окръга, защото никоя строителна организация, дори и Строителни войски, не се съгласи да поеме обекта заради неговата сложност. Дошла обаче ревизия в банката в Пирдоп и ревизорът се заял. Тогава ми звънна директорът и аз реших да доведем ревизора на място. Той видя паметника и отсече: “Оттук нататък няма да говорим”, разказва Геов.

За 38 години скалата на паметника не е помръднала, но все пак монументът се нуждае от ремонт - на места има патина, някои фуги по камъка трябва да се запълнят. Неотдавна тук бил председателят на парламента Михаил Миков и обещал чрез Министерството на културата 20 000 лева.

А онези 340 хиляди за паметника на Бенковски били част от 28-те млн. лв., вложени от държавата в Копривщица между 1971 и 1981 г., когато градът се оформял като резерват.

“Тогава бяха построени около 400 нови къщи. За всяка се изготвяше индивидуален план, съгласуван с Националния институт за паметници на културата. Беше задължително керемидите по покривите да са турски, да има дървени парапети. Тогава събирахме стари керемиди от всяка развалена плевня по селата, защото новите, дето ги правеха, излизаха некачествени. Дуварите трябваше да са високи по 2 метра, вдигаше ги специална бригада. Стопаните само трябваше да осигурят камъните за строежа”, връща лентата Петър Геов.  Местната власт му благодарила преди 4 г., като за 70-годишнината му го направила почетен гражданин на Копривщица.

По една щастлива случайност са запазени фотографии от онова време - любителски щракал с фотоапарата си тогавашният завеждащ радиоуредбата на Копривщица Александър Божинов. След смъртта му наследници намерили пожълтелите и повредени от влагата снимки в един забравен в къщата му кашон.



Източник: 24 часа





Коментари

горе