Надежда Теодорова, последната от рода: "Да си внучка на държавника Теодор Теодоров, е дълг и съдба"


Надежда Теодорова е последната от рода, която носи това фамилно име. Казват, че ако в България някога е имало аристократи, то един от тях е нейният дядо Теодор Теодоров, министър-председател през 1918 - 1919 година. Роден е в Елена през 1859 г. в богато и почитано семейство. Баща му е един от най-образованите хора в града по това време. Негов първи братовчед е Юрдан Хаджипетков Тодоров, бащата на Мина и писателя Петко Ю. Тодоров, с когото са политически противници, но запазват коректни взаимоотношения. Теодоров учи в родния си град, в Априловската гимназия в Габрово, после в Париж, където защитава докторат по юридически науки. В продължение на 30 години активно участва в обществено-политическия живот на страната, заема най-високи постове в партийната и държавната йерархия. Има нещастието да ръководи българската делегация за преговорите по Ньойския мирен договор, чиито жестоки и несправедливи клаузи са национална трагедия, а за Теодор Теодоров се превръщат в лична драма. Той е пример и за днешните политици за идеали, принципи, чест и морал, за личност, която поставя Отечеството над всичко.
В годините на народната власт неговите близки имат участта на повечето наследници на буржоазни семейства и богати родове. През 1973 г. Надежда Теодорова емигрира в Австрия. Обявена е за невъзвращенка, но не прекъсва връзката си с България. В родния град на дядо си дойде за първи път по повод промоцията на книгата за него „Политиката като отговорност и изпитание”.
Да си внучка на Теодор Теодоров, не е заслуга. Това е дълг и съдба. Баща ми искал детето му да бъде момче и да носи това име, а защо не и дарбите на дядо. Но се получило момиче, разминах се и с дарбите – най-малкото не съм оратор като него.
Дядо бил много честолюбив човек и цял живот страдал заради това. През 1923 г., по времето на Стамболийски, свалят всички водачи на партии. Затварят ги в Долни Дъбник, режат им брадите и ги хвърлят в затвора. За него това бил страхотен удар, едно от последните неща, които го разсипват. Баща ми, тогава 17-годишен, го посещава в участъка в София. Режимът бил добър, все пак тези бивши министри можело отново да дойдат на власт.
„Анчо, аз пари няма да ти оставя. Ти сам ще се биеш в живота. Но искам да знаеш, че ти оставям едно съвсем чисто име” – това било посланието на дядо към сина му по време на свиждането. А в писмо до него от затвора в Шумен, за което научих скоро, предчувствайки края си, пише заветните думи: „Ти не се грижи за мене, а следвай съветите на родителите си да бъдеш здрав, защото имаш задължения да изпълняваш към най-близките си и към отечеството, и да ги изпълниш с достойнство и чест”.
После историята се повтори. Била съм на 18 - 20 години и съм направила неща, от които баща ми не е бил доволен. Извика ме и отсече: „Да знаеш, че през всичките тези години съм запазил името и ти го оставям чисто. Ти какво правиш с него, е твоя работа”.
Дядо ми умира през 1924 г. – 20 години преди моето раждане, така че не познавам чувствата между дядо и внучка. След като прочетох книгата, аз го заобичах. До този момент за мен той беше героят. Има разкази за него, които дълбоко ме трогват. Времето е на първата Балканска война. През нощта дядо ми влиза в стаята и вместо да погали или целуне спящия си син, го буди, вдига го високо и извиква: „Анчо, храбрите български войници превзеха Лозенград”. Този спомен у петгодишното дете остава за цял живот. И още един пример от разказите на семейството. С избухването на Първата световна война българското общество отново е изправено пред трудна дилема, а правителството на Радославов трябва да заяви позициите си. Въпреки че са политически противници, дядо отива при него с предложение, влизайки в кабинета му с думите: „Аз не идвам като народняк, а като българин”.
След бомбардировката над София през януари 1944 г. се вижда накъде вървят нещата. Баба ми Рада решава, че трябва да се бяга, защото руснаците настъпват. Баща ми отказва да ги последва, верен на принципа: „Родина не се оставя”. Битието му после е незавидно, дори няколко месеца е изпратен в лагера в Белене, въпреки че никога не се е занимавал с политика. Оказва се, че баба ми е била права да замине със зет си д-р Николай Николаев, назначен в началото на 1944 г. за пълномощен министър в Стокхолм. В края на същата година отечественофронтовската власт го осъжда задочно на смърт. Баба ми е лишена от българско гражданство. До последните си дни в чуждата държава запазва самочувствието на наследница на известни български родове, тя е дъщеря на Найден Геров.
Аз завърших английска филология в Софийския университет, после магистратура във Виена, където работих като преподавател. Не съм избягала, просто не се върнах. Дойдох си, когато майка умря при отвратителни обстоятелства. Тогава си казах, че баща ми няма да свърши по същия начин. Отидох в посолството, разказах своя случай и оттам ме увериха, че нищо лошо няма да ми се случи в България. Така и стана. После дойдоха промените. Баща ми беше много ентусиазиран, след това леко разочарован. Почина през 1996 г., без да дочака издаването на книгата му за Балканската война. Написа я в други времена, когато не беше възможно да види бял свят. Длъжен беше да го направи и да каже някои истини за войната и за своя баща. Мой синовен дълг пък остана издаването й.
Навремето бях съперница на корта на Юлия Берберян и от 1962 до 1966 г. се въртях между второ и четвърто място. Днес с Юлия се срещаме от време навреме. Силно съм впечатлена от тази жена по много причини. За нея мога да кажа само: „Шапки долу!”. Тя беше много амбициозна, през трупове минаваше.
Във Виена се срещнах с доста важен човек от ДС, който ми призна, че когато съм заминала за Австрия, единствено Юлия ме е защитила. Не може да бъде, му викам, ние бяхме съперници. Оказа се, че всички мои приятелки са ме плюли тогава, само тя ме е защитила.
След толкова години за пръв път се озовах в родния град на дядо ми. Влизам в двора на църквата и най-напред виждам паметника на Бобчев – пак роднина, след това паметника на баба Ана и дядо Иван. Отстрани на него изписани имената на всичките роднини, даже и на зетьовете. Навремето дядо ми оженил всичките си сестри много добре – Маджаров, Губиделников, Бобчев, Огнянов, Буров – все добри зетьове, играли голяма политическа и обществена роля в живота на страната. Съзирам и паметника на учителя Момчилов, който пък ми е родственик по майчина линия. Признателна съм на еленчани, че продължават да пазят и тачат паметта на моя род.

Записа Мария СИМЕОНОВА



Източник: Борба.БГ





Коментари

горе