Надеждата - най-големият дефицит в Мизия месец след трагедията


Питейна вода, пари, справедливост... и надежда. Това са четирите неща, от които има най-остра нужда в Мизия, видя екип на БГНЕС месец след трагедията, потопила в тиня и мъка домовете и животите на хиляди хора в града.

Вода за пиене вече няма – от чешмите все още тече кал, свършили са всички помощи от дарителите и Българския червен кръст. Местните дават и последните си пари, за да не припадат от жажда, изкупувайки минералната вода от магазините. Молят за помощ и се ентусиазират, когато виждат журналисти – надяват се някой извън града да ги чуе и да помогне.

Необходими са много пари. Все още не са пристигнали обещаните 1 млн. лева, които служебното правителство взе решение да отпусне във вторник. Средствата ще се разпределят от Обществен съвет, като сериозна част от тях ще трябва да отидат за подготовка на старта на учебната година. За разрушените си къщи гневните жители на Мизия ще получат средства според данъчната оценка – около 2000 – 3000 лева, които едва стигат за да се заплати само извозването на боклуците и негодната покъщнина.

Няма и справедливост. Хората в Мизия сякаш са спрели и да очакват такава. Убедени са, че никога няма да разберат истината за водния ужас, който ги връхлетя на 2 август. Камо ли виновните да си получат заслуженото. Гневно го желаят, но не го вярват. За всички тях е ясно, че вълната е дошла от някой от десетките язовири в местността. Голяма част от тях са нелегални и са притежание на политици или техни близки. Тече разследване на прокуратурата, а изводите са оставени за есента, но хората не вярват, че истината ще излезе наяве.

Пристигаме в града точно в момента, в който БЧК раздава и последни кашони с консерви, сухари и бисквити. От мъка и отчаяние в последните няколко дни в града са умрели поне десетина души, признават хората на опашката. Отиват си един по един възрастни хора, които не могат да гледат разрушените си домове, нито намират сили да си представят занапред сринатия си живот.

Хората в Мизия не спират да питат кой ще им помогне, как ще живеят и кой ще поеме вината за ужаса, който ги е сполетял. Задават въпроси с много болка и ярост. Обръщат се към нас и искат да споделят своята история и ни приканват да отидем до тяхната къща, за да заснемем в какво се е превърнала тя след сблъсъка с двуметровата вълна. Тръгваме с баба Минка, дошла от края на града, за да вземе кашонче с консерви за себе си и за мъжа си.

"Това нещо може да дойде само от язовирите", категоричен е съпругът й дядо Кирил. Двамата са собственици на една от първите къщи в града, посрещнали водата. Дядо Кирил е инвалид и едва се е спасил, благодарение на своето магаре. "Аз съм на 78 години и съм виждал много дъждове, много придошли реки, но не и такива, които събарят къщи", добавя почти през сълзи възрастният мъж на прага на своя дом, напомнящ филм на ужасите.

Слуховете за това чии са язовирите убийци са много, а последните такива отпращат към близки на областния управител на Врачанска област, разказва плахо дядо Кирил. Питаме го как са се развили нещата на трагичната дата, а при спомена дядото съвсем се предава и се разплаква пред камерата. Магаренцето ме спаси, признава дядо Кирил и сочи към животното в призрачния двор. Загубил е инвалидно столче за стотици левове, което няма представа как и от кого ще бъде ремонтирано.

Освен бабата, дядото и магарето успява да се спаси и една козичка, която дядо Кирил взима със себе си в каруцата. Издавени са всички кокошки на възрастното семейство, както и кучето в двора. Водата отнася скромната налична бяла техника, телевизора и още много покъщнина – легла, спални и дивани. Все още мебелите не са извадени, тъй като е възможно покривът да се стовари върху главите на работниците.

"Кой ще ни помогне, как да влезем, къде да живеем, мили деца? От кого да поискаме, кое правителство ще дойде да ни помогне", не спира да ни пита със сълзи на очи бабата. Данъчната оценка на къщата е за около 3000 лева, но те няма как да стигнат за изграждането на почти нищо от онова, което водата разрушава. Малко по-късно баба Минка признава, че не очаква да види дори и тези 3000 лева.

Благодари на пожарната и на Българския червен кръст, че все пак им са помогнали с отводняването и с консервирана храна. Остава големият проблем с питейната вода, а в отчаянието си бабата започва да рови в джобовете, за да ни покаже колко стотинки са и останали, след като е продала ламарини от двора, с които е купила питейна вода за нея и дядо Кирил.

Водата свърши, не знаем какво ще правим, това е последното количество от БЧК и оттук нататък не се знае как ще продължи този народ, коментира друг жител на града пред центъра на Червения кръст, докато и последните кашони с консерви, бисквити и сухари биват раздадени пред очите ни за по-малко от час. "Няма вода за пиене, оставете всичко останало – хората стоят по поляните, защото ги е страх, а какво ще правят зимата?", пита мъжът. Не крие, че хората в града все още се плашат само при мисълта за нов порой.

Питаме го как ще посрещнат политиците по време на предстоящата предизборна кампания. "Просто да не идват!", отсича той. Ние сме народът, ние сме ги избирали, а те какво направиха за нас? Оставиха ни да тънем в калта и мизерията – изобщо да не идват, край!", добавя мъжът и се заканва открито пред камерата, че нищо повече няма да даде на държавата, няма да си плаща и данъците. "Къде е тази държава, която не може да помогне на собствения си народ? Помагаме на бежанци, а на нас няма кой да обърне внимание, че сме на улицата и стоим като просяци", гневи се мъжът.

В Мизия не искат и да чуят за избори. Не ги интересуват листи, не им пука за никакви предизборни платформи и обещания. Не вярват на никого и дори не е необходимо да обявяват официален бойкот на предстоящите предсрочни избори за 43-то Народно събрание. Просто няма да отидат да гласуват, а и не вярват, че на някой политик са му притрябвали точно тези няколко хиляди гласа. Посрещат повече от горчиво рекламните акции на някои политици, дошли в първите дни след трагедията, за да се поснимат как помагат. Все пак признават, че няма как да откажат даренията най-вече на питейна вода и са благодарни.

"Имам 10 лева – ха, живей!", включва се в разговора друг мъж. Къщата му е абсолютно необитаема след трагедията. Като по-голямата част от жителите на Мизия е разчитал на своите животни и на плодовете и зеленчуците, които е гледал в двора. Чуди се какво ще прави и как изобщо ще живее занапред.

Най-голям дефицит в града има на надеждата. Надежда, че животът им някога отново би могъл да бъде поне същия, какъвто е бил преди 2 август 2014 година. Поне толкова лош, беден и мизерен, но все пак на сухо и с покрив над главата. Днес покривите в Мизия ги няма, но още по-страшно е, че вълната е отнесла безвъзвратно и надеждата.



Източник: БГНЕС





Коментари

горе