Умира Захари Стоянов


Захарий Стоянов е български революционер, политик и писател. Водач в Априлското въстание, той става и негов пръв историограф с книгата си „Записки по българските въстания“. Захарий Стоянов ръководи организацията на съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885, а през остатъка от живота си е сред водачите на Народнолибералната партия.

Роден е като Джендо Стоянов Джедев Далакчиев в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев в село Медвен, Сливенско. Учи в църковното (след 1860 взаимно и класно) училище в родното си село (1856–1862). След това е овчар в село Инджекьой (днес Тополи), Варненска област и в село Подвис, Бургаска област (1866–1870). Докато чиракува за шивач в Русе (1871–1872) се включва в Русенския революционен комитет. Чиновник (маневрист) в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (Симеоновград, 1873).

Захарий Стоянов участва в Старозагорското въстание (1875). Той е един от ръководителите на IV Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието, заедно с Георги Бенковски и отец Кирил и Стефо Далматинецът прехвърлят билото на Стара планина, но са предадени и попадат на засада в Тетевенския Балкан. При засадата Бенковски и отец Кирил са убити, Стефо Далматинецът е заловен, а самият Захарий Стоянов успява да избяга. След неколкодневно скитане из Стара планина е заловен край с. Терзийското, близо до Троян. След няколко месеца, прекарани в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвори, се озовава в Пловдив, а по-късно принудително е изпратен в Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877).

След 1878 г. Захарий Стоянов е член на окръжния съд в Търново (1880), секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881), служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882–1885). Той оглавява Българския таен централен революционен комитет, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 живее в София, където се включва активно в дейността на Народнолибералната партия. Той е народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател (1887) и председател на парламента (1888–1889).

На 2 август 1889 г. по случай двегодишнината от встъпването на престола на княз Фердинанд I Захари Стоянов е удостоен с Княжеския орден „Св. Александър“ I степен.

Умира на 2 септември 1889 г. в Хотел дьо Суез в Париж от разкъсване на червата, в следствие на отравяне.

Неговите братя Иван и Васил и братовчед му Стефан Димитров заедно с Антон Прудкин организират през 1903 година серия от атентати срещу корабите „Вашкапу“, „Тенедос“, „Аполо“ и „Феликс Фресине“ в Бургаския залив, които са продължение на Солунски атентати и Илинденско-Преображенското въстание.



Източник: Актуално





Коментари

горе