Владо Тодоров, един много зает българин в Страната на чудесата Холивуд



Тук би трябвало да стои портретна снимка на събеседника ни Владимир Тодоров. Но ви предлагаме една от "визитните му картички" като художник - златната змеица в "Беоулф" Анджелина Джоли.

Как изглежда холивудската машина отвътре? Кой диктува правилата на киноиндустрията и защо тя бълва все по-нискокачествени филми? Как се оцелява в касапницата, по-известна като шоубизнес?

Един български художник може да отговори на тези въпроси. През деветдесетте години талантът му беше забелязан от лондонското студио Amblimation на Спилбърг. По-късно го оцениха щатските Warner Brothers и Sony Pictures. Ръката му създаде гениалните концептуални рисунки за „Полярен експрес”, „Беоулф”, „Коледна песен”, „Хари Потър”, „Джак, убиецът на великани” и „Алиса в страната на чудесата”. Въображението му поднесе на зрителите оглозгани от ръжда чудовища, облечени в злато змеици, тлъсти царе, секси кентаври и пълчища елфи. Съдбата го срещна с корифея Робърт Земекис и го приближи на една ръка разстояние до Том Ханкс.

Става дума за Владимир Тодоров. Професионалист, когото се гордеем, че познаваме. Умен събеседник. И добронамерен човек. Специално за „Площад Славейков” той даде интервю от дома си в Санта Моника, Калифорния.

 

- Владо, предстоят два холивудски филма, в които имаш пръст – тази зима излиза „Седмият син” на Сергей Бодров, а в по-далечно бъдеще чакаме втората част на „Алиса в страната на чудесата”, продуциран от Тим Бъртън. Какво прави за тези продукции?

- „Алиса…” все още се снима, но моята работа приключи преди около месец. Включваше дизайна и визуализацията на добре познати герои като Хъмпти-Дъмпти, но също на куп други типажи, които не съществуват в книгата, а са прибавени специално за филма. Няма да издавам кои са. Само ще кажа, че някои са доста страшни (смее се).

Художникът Владимир Тодоров

Художникът Владимир Тодоров

Приносът ми в „Седмият син” беше относително скромен. Все още не съм гледал филма и нямам представа колко от това, което правих, е останало. Минаха повече от две години от участието ми в този проект. Забави се по ред причини, дори в един момент беше „замразен“. Студиото, което беше поело дизайна и визуалните ефекти фалира – по ирония, месец преди да получи „Оскар” за “Животът на Пи”.

- През годините ти създаде изключителни образи – кентавърът и триглавото куче в „Хари Потър”, златната змеица в „Беулф”, великани, джуджета, марсианци, кралици, какви ли не страшни, смешни, гротескни същества. Кое от тях изцеди въображението и силите ти?

- Нито един от споменатите не е бил в състояние да изцеди въображението ми (смее се). Виж, силите – да. Като че ли най-много ме изтормозиха елфите в „Полярен експрес”. В рамките на почти година минах през стотици варианти. В един момент сънувах кошмари с преследващи ме тълпи коледни елфи.

- Доколко си свободен си в работата си, можеш ли да пуснеш тотално юздите на фантазията си?

- Работата ми не е свободно творчество. Винаги се старая да обслужвам преди всичко историята. Изключително много внимавам в интерпретацията си на герои, които не са мои. Опитвам да не позволявам на егото си да се развихря и да придърпва контекста към мои лични предпочитания. Често се е случвало интуитивно да напипам даден образ още в началото и да го приключим за дни. Друг път е отнемало месеци. Но в крайна сметка не аз финализирам образа – прави го режисьорът. Моята работа е да му предлагам варианти и идеи, от които той да си избере.

Сцена от

Типажи от „Полярен експрес“

- Работил си за Робърт Земекис по „Полярен експрес”, „Беоулф” и „Коледна песен”, за Крис Кълъмбъс по „Хари Потър”, за Брайън Сингър по “Джак, убиецът на великани”. Какво взе от тези световноизвестни режисьори?

- От всички изброени най-дълго време съм прекарал със Земекис – повече от 10 години, докато работих по последните му филми. През този период нашата връзка еволюира в нещо повече от типичните взаимоотношения художник-режисьор. Работил съм не само „за“, но и „с“ него. Разликата е огромна.

Освен всичко друго, той ми даде възможност да развия мой, личен проект, базиран на книгата, която създадох със съпругата ми Боряна – The Moon Rock. Филм не се получи по ред причини, но годината прекарана в разговори, адаптиране и подготовка, е безценна. Нямам време да разкажа колко много съм научил от общуването си със Земекис. Но съм благодарен на съдбата, че ме сблъска с него. Работата ми с този човек е сбъдната мечта. Само мога да се радвам, че все още е филм с продължение.

С Крис Кълъмбъс също имахме прекрасни взаимоотношения, макар и за по-кратко. Прекарахме 5-6 месеца заедно в градче в покрайнините на Лондон, където се снимаха филмите за Хари Потър. В един момент с няколко колеги дори влязохме в ролята на „преподаватели“ на Кълъмбъс – трябваше да му обясняваме нуждата да се прави сториборд на филма преди снимките, защото това беше първият му проект с такъв мащаб и с толкова визуални ефекти.

С Брайън Сингър и Сергей Бодров не съм имал личен контакт. Прекрасни впечатления обаче имам от британеца Джеймс Бобин, режисьорът на втората част на „Алиса…”, и от Роб Минкоф, с когото работих много добре по двете серии на „Стюарт литъл”.

- Интересно, кои качества си отгледал в себе си, за да плуваш спокойно сред акулите и по-дребните риби в киноиндустрията?

- С годините трупаш различни умения. Например да работиш с много и различни хора; да изслушваш и да се съобразяваш с различни мнения; да селектираш полезното от разговорите и да го прилагаш в работата си; да имаш огромно търпение и упорство, особено, ако нещата не се движат в желаната посока; да не си самовлюбен и да умееш да изхвърляш непотребното в кошчето, колкото и то да ти харесва; да можеш да започваш наново. И, разбира се, да не се взимаш прекалено насериозно. Все пак това е само кино, не спасяваме хора, нали?

- Основното ти оръжие е фантазията. С какво го зареждаш?

- Ако знаех с какво точно се зарежда фантазията, щях през ден да отскачам до тази бензиностанция (смее се). Фантазията е необяснима, поне за мен. Не се учи и не се придобива нито с опита, нито с количеството работа. Ако все пак трябва да намеря някакъв практичен отговор – помага да си вечно любопитен, наблюдателен и да извличаш есенцията от видяното.

- Познаваш се лично с Том Ханкс. Оцеля ли приятелството ви във времето?

- Тук трябва да направим едно уточнение. Може би съм споменавал, че по време на снимките на „Полярен експрес” двамата се „сприятелихме“, но най-вероятно не съм бил разбран правилно. По-скоро става дума за нормални взаимоотношения с човек, с когото се виждате и общувате всеки ден. Продукцията се превръща в нещо като семейство. Но след края на снимките всички се разотиват и може никога да не се видят отново. Има и изключения, разбира се.

В случая с Том не сме поддържали връзка след края на филма и това е абсолютно нормално. Макар и в един и същи град, ние живеем на различни планети в социално отношение и няма причина да си пием кафето заедно. Кой знае, възможно е някакъв проект да ни събере отново. Дотогава ще си остана с прекрасните спомени за него – не само като актъор, но и като много земен, приятен за общуване човек.

- Познаваш ли други големи имена в киноиндустрията?

- Познавам много. Включително хора с по пет-шест Оскара, повечето обаче неизвестни за широката публика. Иначе съм се срещал с един куп известни личности, но тези срещи не ни превръщат автоматично в познати или приятели.

- От 90-те години си в голямото кино. Какви бяха представите ти за тази индустрията, когато влезе в нея? И как се промениха за 20 години?

- Представите ми бяха наивни, формирани най-вече от филмите. Когато обаче гледаш само крайния резултат, имаш съвсем бегла или почти никаква идея как е постигнат. Естествено, щом прекрачих прага на първото ми работно място – студио в Лондон, набързо се сбогувах с идеята, че знам нещо. От този момент, през цялата ми, над 20-годишна кариера, не съм спирал да се уча. Мога да проследя американската киноидустрията от времето, в което тя все още успяваше да създаде по няколко читави филма на година и да стигна до днес, когато Холивуд е само бледа сянка на бляскавото си минало.

- На нас Холивуд продължава и днес да ни изглежда бляскав или, може би, просто лъскав…

- Логично е опаковката да е лъскава и примамлива – все пак Холивуд е фабрика за мечти. Отвътре картинката е доста по-грозна и тривиална. Брутална битка за власт и надмощие, която е взела огромно количетсво жертви през годините. Оцеляването в тези условия не е никак лесно. Успехите ти бързо се забравят. А неуспехите дълго се помнят и ти се натякват, ако речеш да ги забравиш. Насред тази „касапница” работят здраво много талантливи и способни хора. От време на време успяват да създадат нещо значимо. Макар че това се случва все по-рядко.

- Ти как си обясняваш факта, че американските филми стават все по-елементарни и нискокачествени?

- През последните 10-15 години киноиндустрията е в ръцете на хора, които реално нямат нищо общо с киното. Хора, които в по-голямата си част не правят разлика между произвеждане на коли и филми. Хора, които слагат каруцата пред коня – решават какъв филм би се продал добре, да речем, в Китай и го поръчват, вместо първо да го направят и после да търсят начин да го продадат. Дори имена като Спилбърг и Земекис с доказан бокс-офис успех имат огромни трудности да финансират проектите си.

- Освен творческа криза, усеща ли се и финансова стагнация в Меката на киното?

- Определено. Произвеждат се два пъти по-малко филми, отколкото преди години. Може и да е за добро, като се има предвид ужасяващо ниското им качество. Но за съжаление от финансовата криза страдат точно тези проекти, които предлагат алтернатива на посредствената като цяло продукция. Шансовете на филми без супергерои вече са почти нулеви.

Една от концептуалните рисунки на Владо към фентъзито

Една от концептуалните рисунки на Владо към фентъзито „Джак, убиецът на великани“.

Лос Анджелис пък е заприличал на град-призрак. Тук все по-малко се снима. Продукциите се изнасят или в други щати или направо в други държави, които предлагат солидни данъчни облекчения. Много хора са без работа, аз самият имам затруднения. Въобще, картинката не е много весела.

- Все пак, отнякъде вижда ли се светлина?

- Ако говорим за Америка – надеждата е в независимото кино и в телевизията, където се случват що-годе интересни неща.

- В едно скорошно интервю Сам Шепард казва: „Културата на Америка е на привършване. И никой не си дава сметка, че Америка вече не произвежда нищо. Китай произвежда. Вижте какво стана с Детройт. Това е приказен пример, както и всички тези наши градове, които някога бяха нещо. Ако минете през някой паркинг за камиони в Оклахома, ще видите лицето на Америка, колко сме отчаяни. Наистина отчаяни. Ще го видите в чистата му форма.“ Би ли дал твоята гледна точка – изглежда ли ти американската култура да се е изчерпала (каквото и да означава това)?

- Разбира се, че съм съгласен с Шепард. В случая той говори главно за производство, но нека не забравяме, че един мотор „Харли Дейвидсън” също е индиректна част от културата на Америка.

Шепард обаче пропуска факта, че Китай произвежда, но не нещо свое, а това, което Щатите и Европа поръчват, защото им е по-евтино. Резултатът най-вече се усеща и вижда в сърцето на Америка – там, където е имало производство, сега пустеят фабрики. Но има лъч надежда. Напоследък чета, че лека-полека някакво производство се завръща, най-вече защото и Китай става скъп. Не знам обаче доколко всички тези процеси влияят на културата. Културата на един народ не може просто да се изчерпи – това не е кладенец, който един ден може да пресъхне. Тя, както и всичко наоколо, се променя, нагажда. Не мисля че е толкова безнадеждно.

- На теб какво най-много ти харесва в американския начин на живот?

- Вероятно това, което ще кажа, ще прозвучи смешно за някои хора. Защото съм забелязал, че в България на тази тема се гледа с насмешка. Но според мен има нещо впечатляващо в американския оптимизъм. Нека не го бъркаме с кухия, изпразнен от смисъл дежурен позитивизъм. Става въпрос за волята на тези хора да станат на крака, след като са паднали лошо, да изградят нещо от прахта, да започнат отначало и то без хленчене. Американците вярват във втория шанс не само в национален мащаб, но и в личен план. Вярват, че трябва да поемат рискове, дори да загубят накрая. В това тяхно мислене има нещо градивно и заразително. Нещо, от което, според мен, ние също бихме имали полза, ако го възприемем.

- На теория звучи добре. Но имаш ли реални, ежедневни доказателства за американската вяра и, ако щеш, човещина?

- Веднага ще дам пример. Преди няколко седмици, старата ни, почти 20-годишна котка, излезе от къщи. И повече не се прибра. Бях силно впечатлен от броя на хората, най-вече непознати съседи, които ни предложиха помощ. Втурнаха се да я търсят, намериха добри думи, изобщо протегнаха ръка, без никой да ги е молил за това. Дреболия на пръв поглед! За котка! Подобно поведение важи с много по-голяма сила, когато касае хора.

Хора, животни… всъщност е все едно. Неведнъж съм ставал свидетел на тази най-проста, човешка и искрена състрадателност, която до голяма степен е норма на поведение. Казвам го съзнателно сега, най-вече заради полъха на нова студена война и надигащата се вълна от пръсти, сочещи Америка като постоянния символ на безчовечното зло.

- Казано честно, очаквах да кажеш, че Щатите те привличат с по-високия си стандарт, а не с алтруизма на съседите ти…

- Съжалявам. Може би трябваше да отговоря, че в американския начин на живот най-много ми харесва да имам басейн до вратата си. Но истината е, че това никога не ме е интересувало.

- Със съпругата ти Боряна създадохте две книги – The Moon Rock (2007) и преведената у нас „Капризите на Оливър” (2013). Семеен бизнес, осмисляне на родителството или приятно бягство от всичко е писането и илюстрирането?

- Смешно е да се говори за семеен бизнес, когато става дума за книги. Много малко автори са успели да превърнат писането в бизнес. За моето семейство това е по-скоро необходимост. А лично за мен и някакъв вид продължение на всичко, което съм правил в киното. Нямам самочувствието на писател. По-скоро на нещо като разказвач на истории.

Рисунките на Трифонов към книгата The_Moon_Rock, създадена заедно със съпругата му

Рисунките на Тодоров към книгата The_Moon_Rock, създадена заедно със съпругата му

- Както спомена в началото на разговора ни, книгата ви The Moon Rock е била на косъм да се превърне в холивудски филм. Какво попречи?

- Когато книгата излезе през 2007 г., компанията на Робърт Земекис купи правата върху нея. И реши да я екранизира, понеже имаше тригодишен договор с „Дисни”.

Първоначално Земекис щеше да режисира филма, но после се появи конфликт с друг негов проект – „Жълтата подводница”, и той седна на продуцентския стол. А на мен ми даде възможност да се пробвам като режисъор. Можете да си представите първоначалното главозамайване, което ме беше обзело, последвано от панически страх от огромната отговорност на 100-милионния бюджет.

Сцена от Тhe_Moon_Rock

Илюстрациите към The Moon Rock можеха да оживеят във филм за 100 милиона долара, режисиран от Робърт Земекис.

Да не навлизам в подробности, но с няколко думи се случи следното: „Дисни” смени ръководството си, и точно както става при смяна на правителство, то измете всичко, наследено от предишното. Обичайна практика, на която, за мое най-голямо съжаление, The Moon Rock стана жертва. Както, впрочем, и всички други проекти на Земекис. Толкова. Друг шанс за екранизацията на книгата, особено при настоящия климат в индустрията, надали ще има.

- Малшанс, меко казано… Да те върна за малко в България. Всяка година у нас парите за кино се разпределят със скандали. Според теб, възможна ли е друга схема на финансиране, освен държавното субсидиране?

- Българското кино наистина е болна тема. Лично аз смятам, че то има нужда от държавно субсидиране. При нищожно малък пазар като нашия няма как да се приложи американският модел на самофинасиране или частно финансиране, защото то предполага възвръщаемост и печалба.

Освен това няма нищо лошо държавата да субсидира националното си кино – това е практиката в почти всички европейски държави, логично е да следваме този модел. Проблемът е в минималните средства, които се отделят. Реално пари има само за един филм, а кандидатстват десет. Като се добавят субективните критерии на комисията, неизбежно е да има конфликти и обидени. Друг е въпросът, че системата на субсидиране автоматично те освобождава от отговорност. Прави те арогантен, незаинтересован от публиката, която реално те финансира и очаква качествен продукт.

- Какъв съвет би дал на всички талантливи българи, които нямат шанс да получат финансиране от държавата, но много искат да правят кино?

- Всички вие, които не можете да се доберете до това прословуто финансиране (тук се обръщам към въображаемата камера и ви поглеждам в очите)… Ами аз току-що навърших 50 и работя по първия си самостоятелен, късометражен анимационен филм. Напредвам бавно, тъй като правя абсолютно всичко сам на компютъра си вкъщи. При това без стотинка помощ. Само защото искам да го направя! Толкова е просто.

Ако много ви се прави кино – игрално, документално или анимационно, кой може да ви спре? Кой ще ви попречи? Никой, освен вие самите. Започнете скромно. Създайте късометражен филм – 5, 10, 20-минутен. В днешно време можете да го снимате с телефона си, да го анимирате на компютъра си, да го разпространите по интернет пред многомилионна публика с минимални средства. Покажете на света какво можете. Ако то е интересно, публиката ще го оцени. И много вероятно ще финансира следващия ви проект. Просто уважавайте публиката си!



Източник: ploshtadslaveikov





Коментари

горе