Първолак от Афганистан иска да е българче



„Искам да остана в България, да стана българче”. Това обясни най-новият ученик на харманлийското начално училище „Алеко Константинов” Заби Дауд. 7-годишното афганистанче се скита като бежанец с родителите си от близо 2 години и явно вече му е омръзнало. Заби ще учи в България поне до 12-и клас, обяснява самият той, а после ще живее не някъде другаде, а именно тук, в България. Училището е най-хубавото нещо, което му се е случвало, защото има много приятели. И е много хубаво, посочва детето пъстрата стая на 1б клас, чийто нов член е от 15 септември. Най-хубавото е, че вече има приятели, защото не помни да е имал някога.Мургавото момченце не крие, че иска да се сприятели с всички деца и им го казва на своя много приличен български.Научил го е от няколко месеца усилени уроцидокато е бил в софийския бежанския лагер „Военна рампа” и непрекъснато иска да го говори, за да го усъвършенства.„Само за два дни, откакто е ученик, се запозна с всички - и големи, и малки” хвали го класната на 1б клас Елка Петкова. Тя описва детето като най-ученолюбивия ученик.„Винаги иска да пише, разказва, рисува. Моли ме да му давам задачи”, казва учителската. Той е първият ученик, който се престрашава да застане пред класа и да се представи. Избира да опише откъде идва. „Идвам от Афганистан. После отидохме в Иран, а след това с мама и тати се преместихме в Турция. Бил съм много мъничък и не помня” разказва детето. Първият му спомен от България е от ръцете на един граничен полицай, който го взел от изтощената от носенето му майка. Така преди близо година и половина започва историята на семейство Дауд в България, родината която впоследствие ще изберат за постоянна. Хатер и Умит Дауд на 35 и 36 години са от афганистанската столица Кабул. Напуснали са я, когато там започнали улични вълнения, прераснали в боеве. Не желаят да се връщат към онзи период, дори не пожелаха да се снимат. Според малкия Заби татко му е бил боксьор, или поне така му казал. Не живеели в голяма къща. „Там само един човек имаше ей такава къща, ние не бяхме там” чистосърдечно си разказва момчето. С какво са се препитавали семейство Дауд през транснационалното си пътешествие не става ясно. След като ги поемат в транзитния център в Елхово, ги пращат във „Военна рампа” - София.Там взимат стратегическото за цялото семейство решение да научат езика, за да се заселят за постоянно в България. Заби успява най-добре, майката Хатер прилично, бащата само го разбира, без да го говори Когато преди няколко месеца ги връщат в Харманли, първата работа на родителите е да си потърсят работа и да запишат Заби на училище. И двете неща не минават гладко, а макар и харесани от работодател, мама Хатер и татко Умит чакат своя бежански статут, за да имат право да подпишат трудов договор.

„Появиха се веднъж пред вратите на предприятието ми и чакаха цял ден”, разказва собственикът на голямата фирма за облекла Иван Лозанов. Човекът дава хляб на 160 харманлийски семейства и работи предимно за немския пазар. Непрекъснато му трябват хора. Затова решил да тества бежанците, макар да е с относително строги изисквания към чуждестранните работници.„Още преди бях казал на Агенцията по заетостта, ще вземам само хора с познания по западен език, български или руски. И искам квалифицирани кадри”. Лозанов обаче е единственият, който им дал шанс и те го изумили.„Имаме норма за всичко. Така например един от най-простите процеси е 480 изпълнения за 1 минута - това е 100% ефективност”. Оказа се, че Хатер и Дауд правят по 520 процеса за същия период.„Това е доста над средното. Страхотни работници са”, казва Лозанов, който няма търпение да е готов статутът на бежанците, за да ги назначи. Дотогава няма право да сключва договор с тях, въпреки че и те искат, и той ги иска. От лагера в Харманли го уверили, че статутът на Дауд ще бъде готов през октомври. Публична тайна е, че с по-ускорен режим се издават статутите на сирийци, докато другите чакат - в случая с Хатер и Умит - година и половина. Заради липсата на статут и дори личен идентификационен номер двойката не може да излезе на квартира и продължава да живее в лагера в Харманли. Но са упорити.„Идваха всеки ден, пробваха се на всичко, могат да работят на всичко, нямат претенции само и само да е работа. В това отношение превъзхождат много българи”, описва ги Лозанов.



Източник: Монитор





Коментари

горе