Пенчо Славейков – поетът, който остана неразбран



Материал на "Българска история" - www.bulgarianhistory.org

Pencho_SlaveikovПенчо Славейков е български поет, който, благодарение на новаторството си, успешно европейзира родната литература, освобождава я от обществение ангажименти и я издига на едно по–високо ниво. Неговото творчество е често неразбирано от мнозина, но то неминуемо осъществява естетически прелом в българската литература, модернизирайки я благополучно.

Пенчо Петков Славейков е син на известния български възрожденски писател и журналист, а след Освобождението и политически деец Петко Р. Славейков.  Роден е в Трявна през  1866г., където учи в местното училище, но достига само до 2 – ри клас, защото цялото му семейство се премества в Стара Загора през 1875г. След това сменя още училища – Сливен, Търново, София, а гимназия завършва в Пловдив.

1884 година се оказва преломна за живота на поета – замръзването му върху леда на река Марица, което води до разболяването му от паралич. Макар този нещастен случай да го оставя инвалид за цял живот, Славейков именно след това преживяване израства и се превръща в поет от световна величина. Болката и страданието не го надвиват, а напротив усъвършенстват личността му. Според Славейков именно тези състояния на духа правят човека свръхчовек, те помагат да овладееш Битието, да откриваш тайните на познанието, да постигнеш духовно спасение.

Четири години по – късно излиза първата стихосбирка на Пенчо Славейков – „Момини сълзи”, за която в едно писмо Вазов му пише, че в нея „блика струя от нова, игрива и нежна поезия”. Въпреки това младият поет е недоволен от първата си лирическа книжка и полага усилия да я изземе от пазара и да я унищожи.

Развитието на индивидуалиста Славейков продължава като отива да учи философия в Лайпциг през 1892г. Именно това заминаване оказва голямо влияние за развитието на неговото творчество. Запознавайки се със западните философски течение и по – специално с тези на Хайне, Фолкелд и Ницше, Славейков до усъвършенства идеята си за самотния, но извисен духовно човек.(свръхчовек). По време на този престой Славейков написва едни от най – запомнящите си епически стихове „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, които биват събрани в книгата „Епически песни”. Започва и епопеята „Кървава песен”, която пише през целия си живот.

11-11-07-32079_1

През същата година става член на кръга „Мисъл”, който е първият цялостен естетически кръг в България, чийто вдъхновител и основоположник неоспоримо е Славейков. Естетиката на кръга много се доближава до тази на борбения поета, затова той сътрудничи от първата до последната годишнина. В същия този период е директор на Народния театър и Народната библиотека. А творчеството му от своя страна, може да се каже достига своя връх – излиза от печат лирическата книга „Сън за щастие” (1906), която е съвкупност от миниатюри, акцентиращи върху покоя, тишината и красотата. Четири години по –късно през 1910 излиза и поетическият му сборник „На острова на блажените”.

През 1911г. е командирован в чужбина, за да изучи библиотечното дело. Заминава за Цариград, Атина и Рим, където получава съобщение от новия министъра на просветата да прекъсне командировката и да се завърне в България. През юли е уволнен от заеманата длъжност – директор на Народната библиотека. През август отново заминава за чужбина – първоначално остава в Швейцария, но окончателно се установява в Рим, където започва усилена работа върху „Кървава песен” и по – специално третата й част, която за жалост е издадена след смъртта му през 1912г. Независимо от това, Пенчо Славейков е номиниран за Нобелова награда за тази си своя творба.

Pencho Slaveikov

Макар да е далеч от България, сърцето му е в родината майка, защото през 1903г., среща Мара Белчева и до края на живота си поддържа нежни чувства с нея. Въпреки че поетът е има недъзи, а тя е една от най – желаните и красиви жени в страната, любовта им е далеч по – дълбока от условностите на физиката. Последната година – 1912г. от живота на големия писател прекарват в Италия, край езерото Комо, където намира това спокойствие и разбирателство, което така ужасно му липсва в родната България. Те безспорно са една от най–известните интимни двойки в историята на българската литература.

Пенчо Славейков е един от великите ни интелектуалци на всички времена. Творчеството му е необятно, пише от реалистични поеми с граждански мотиви до дълбоко философки и индивидуалистични. Несъмнено е поетът с жреческа мисия, защото успява освен да модернизира повече от успешно българската литература, но и да повлияе върху цялостното й развитие след това. Макар да умира неразбран от читатели и критика, творчеството му днес безспорно повлиява върху българската душевност.



Източник: Bulgarian History





Коментари

горе