Д-р Панайот Хитров: "Как бе обявена Независимостта на България във В. Търново през септемврий 1908 г."


Д-р Панайот Хитров, чиито спомени за провъзгласяването на Независимостта са публикувани в общински вестник “Велико Търново”, бр. 18 и 19 от 3 октомври 1940 година.

“20 септемврий – събота. Носи се слух, че тия дни в Търново ще дойде Князът. Някои казват, че само министрите г. Малинов, Паприков и Мушанов ще посетят града. Правят се някои приготовления.
21 септемврий – неделя. Приготовленията за посрещането на Княза се усилват. Носи се слух, че ще дойде да провъзгласи България независима. – Не знам. Из вестниците нищо...
22 септемврий – понеделник. Хубав, сякаш пролетен ден. Рано сутринта ни разбуди хлопането по нашите врати от един пожарникар, дошел да дадем за общината портрета на княгиня Елеонора: някъде щели да украсяват. Другаде в града не могли да го намерят... На път към гимназията се забелязва по улиците необикновено движение. Заварвам съучениците си с книги в ръце да очакват известие от дирекцията, че няма да има училищни занятия и да напуснем класните стаи. Учителите на групички разискват да ни разпуснат ли или не. Един училищен слуга ни съобщава, че сме свободни. С “ура” и с викове изскочихме на улицата. Отидох да си оставя книгите. По улиците градският барабанчик приканваше гражданите да идат на гарата и да посрещнат Княза, който щял да пристигне в 8 половина часа. Отправих се за гарата. Заварих на перона кмета бай Иван Вителов, окръжния управител, началниците на учрежденията и много народ. Скоро “Светата гора” почерня от хора. Гарата и перонът бяха декорирани. Всякой с нетърпение очаква появяването на височайшия влак. Часът минава 8.30, 9, 9.30, нищо няма. Най-после в далечината откъм Дервенито се чу свирка на локомотив и черковните камбани забиха тържествено. Всеки устреми поглед към тунела, освен големците, които нервно си заоправяха тоалетите. Но уви, какво излезна? Дойде само един локомотив. Из него изскочи един княжев адютант, който съобщи, че Князът слязъл на спирка “Трапезица”. Сега народът, а разбира се, и аз търтихме през “Света гора”, по железопътния мост, покрай “Полицията” за Хисаря (Царевец). Ама тичане падна. Пък големците с файтони по Стамболовия мост, през града. На Хисаря (Царевец) заварихме много народ, кажи го целия град, духовенството, без дядо владика Антим (отсъствувал от града), очакващи Княза. Чух някои да си говорят, че “каквото ще става, долу при църквата „Св. Четиридесет мъченици” ще стане”. През северозападната врата тичешком се спуснах към църквата „Св. Четиридесет мъченици”. Хора още никакви. Заварих Княза самичък. Седнал върху един мраморен камък от порутената църковна стена. В ръка е с бастун; дълбоко замислен. Друг път понякога все ме е запитвал за нещо, любознателен. Сега, задълбочен в себе си, нищо не вижда. Без никакви адютанти от спирка “Трапезица”, през Асенова махала, по Владишкия мост дошел пеш. След малко дойдоха министрите в парадни облекла, с фракове и цилиндри. Почна да иде народът. Дойде и духовенството. Закъснелите се свличат на тумби из урвите на Царевец. И за по-скоро цялата човешка маса скача надолу презглава. Който свари, (и аз!) влезе вътре. Князът зае владишкия трон. Почна се молебен, след който Князът стана и от владишкия трон прочете, особено натъртвайки на някои изрази, Манифеста, с който обявява България за “Независимо Царство”...
А накрая тържествено завърши, усилвайки гласа си:
“Въодушевен от това свято дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния провъзгласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за Независимо Царство и заедно с народа си дълбоко вярваме, че този ни акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят. Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!”
След последните княжеви думи Председателят на Народното събрание Иван Славейков помоли от страна на народа Князът да носи титлата “Цар”, а министър-председателят Малинов извика:
- Моля, Ваше Височество, да носите титлата “Първий български цар”. Живейте за величието на България. Да живей, живей България!”
Нескончаемо “ура” разклати сводовете на вековната църква. Хорът пееше “Шуми Марица”.
Отвън бяха довели части от гарнизона. Когато Царят излезе от църквата, те го поздравиха със “Здраве желаем, Ваше Величество!” Пак нескончаемо “ура”. Някъде пък развеселилата се младеж почна да играе хора.
Образува се нова процесия. Начело с духовенството Царят и народът се упътиха към старата митрополитска църква “Свети Петър и Павел”. Тук, пред нея, на площадката се състоя малък парад. Царят поздравяваше с “Отлично” или “Живей, Четверта рота”, често произнасяйки “ъ” като “е”. Той съобщи, че приема шефството на 18-и пехотен полк, а шеф на 20-и пехотен полк прави обичния си син, младия княз Кирил; разговаря с всички офицери от двата полка и пионерната дружина.
След това Царят се качи на файтон и потегли за Царевец, а народът пеш, пак през северозападната врата, бърза да го изпревари. Ние за по-направо се изпокатерихме по стените и по урвите. Изподраскахме се, а “Шолито” си скъса гащите на едни тръни...
На Царевец, при нарочно построения набързо павилион, украсен със зеленина, дойдоха и министрите. Министър-председателят Малинов говори върху положението, а след това прочете от страна на Царя Манифеста. След прочитанието Царят каза няколко ласкави думи към търновци, а от страна на последните поблагодари кметът Иван Вителов. Горкият, той се смути и обърка, та на края извика: “Ура, да живее Негово Височество българският Княз”, което предизвика смях и развесели всички. Часът беше вече 1.30, когато си разотидохме. Из пътя ме настигна Царят с файтон: отиваше към Преображенския монастир.
Вечерта осветление, и то какво - чудо! Целият град блести от свещи, лампи и фенери. В “Полицията” на всякой прозорец по четири реда сперманцени свещи. Ученичките се разхождат с книжни фенерчета в ръка. Едната военна музика свири на площада пред “Полицията”, а другата на Баждарлък; градската музика, множество гъдулари, гайдари и цигулари, надошли от селата, кръстосват улиците. Към 8.30 – 9 часа общината раздаде няколко хиляди свещи и борови факли (разбира се, че някои се сбиха, за да получат по 2 – 3 парчета, та да си имат за вкъщи) на народа, който ги запали и от двора на Полицията и с песни тръгна към дома на Панайот Славков, у когото Царят гостуваше нея вечер. Там имаше събрана и някаква делегация от членките на женското д-во “Радост”, отишла да поздрави Царя.
Мощно “ура” се разнесе. Царят излезе на балкона. Той е весел, козирува и засмян, поздравява манифестантите...
Тук изскокна неочакван оратор – прокурорът Ангелов, развълнуван и с патос, той поздрави “виновника” за Независима България. Царят, дълбоко трогнат, отговори на тоя поздрав. Между другото той каза, че “с народ, силен и крепък като великотърновци, аз всичко бих могъл да сторя...”.
Тръгнахме пак с песни и ура към площад “Александър I” (Баждарлък). Народ гъмжило. Блъсканица неописуема. Лягам си в два часа след полунощ…
23 септемврий – вторник. Тая сутрин се успах…Зер снощните лудории не бяха малко. Училище нямаме… Движение голямо. След обяд ще изпращаме Царя.
В два часа след обяд бях при казармите, гдето пътят се разклонява към Светата гора. Очаквахме да дойде Царят откъм гарата, влакът му е на линия в устието. Народ много... Войниците наредени в шпалир по шосето към Дебелец. Бригадният и офицерите очакват задаването на царския файтон. Стана едно весело недоразумение. Откъм Стамболовия мост в прахоляк се зададе един файтон. Бригадният полковник Кирков мисли, че е Царят и дава команди. Музиките засвирват. Команди се дават… Оказва се файтон, но пълен с царски готвачи и лакеи.
Дошлите от Севлиево няколко оръдия непрекъснато дават салюти. Към 3 часа Царят мина, усмихнат, весел, тържествующ. Пак нестихващи “ураа” по заминаващия царски файтон.
Веднага след него небето потъмня. Загърмя. Дъжд почна. Едрите капки разпръснаха народа. Изля се силен, проливен дъжд… Но малкото Княжество вече бе Независимо Царство България.”
Спомените са публикувани в общински вестник “Велико Търново”, бр. 18 и 19, 1940 г.

Бел. ред. Запазен е оригиналният правопис.



Източник: Борба.БГ





Коментари

горе