Кой изобрети първата ни картечница?


Последните дни на август 1943 година. Българското правителство обявява траур в цялата страна заради смъртта на цар Борис III. Това не пречи на оживените разговори под сенника на самоковското кафене. Внезапно гласовете стихват и погледите отскачат към висока мъжка фигура, която стегнато крачи по преметения плочник. Всички го познават - бивш царски офицер, уволнен преди осем години заради републиканските си убеждения и участието си в преврата на 19 май 1934 г. Горд дух, патриот, когото ударите на съдбата не са разколебали в решението му да служи на отечеството.

Мнозина го обичат заради общителния му и весел нрав, други уважават неговия буден и търсещ ум, а трети познават острия му език и внимават да не засегнат принципите му. И макар да е изпаднал в немилост, съгражданите му го почитат. Но защо са стъписани от неговата поява? Загадката е в облеклото му. Ден след смъртта на царя, когато черни знамена се спускат по фасадите на учрежденията, запасният офицер Христо Николов се разхожда из Самоков с бял костюм, бяла риза и бял каскет. Очевидната демонстрация вбесява хората на властта.

Съществуват и други основания той да бъде под наблюдение през последните години. Удобен повод да се разправят с него дава приятелството му с партизанския ятак Кузо Драганов от Долна баня. През същата есен арестуват Николов заедно с други заподозрени в Долна баня с намерението да бъде убит без съд. Спасява го брат му благодарение на познанството си с началника на ихтиманската полиция. Още няколко пъти е на крачка от смъртта - инсценировка на нещастен случай, опит за покушение, клопки, засади. В секретните данни на самоковското околийско управление той фигурира като опасен елемент №1, включен е в черния списък на д-р Делиус - шеф на германското Гестапо в България.

Още като участник в Първата световна война младият ротен командир заживява със стремежа да създаде българска лека картечница. Амбицират го кръвопролитните боеве край Криволак. След войната дълго изучава устройството на познатите образци, стремейки се да избегне недостатъците им. В домашната си работилница конструира и чертае, спечелвайки си злословията на другите офицери и атестацията от командира на полка, че се занимава с унизителен за офицера занаят. С дългогодишен труд и лишения успява да изгради прост по устройство затворен механизъм (основната част на всяко огнестрелно оръжие) с малко едри части, които при повреда лесно се подменят.

Дотук всичко е в ръцете на изобретателя, но една истинска бойна картечница трябва да бъде фабрично изработена. С готовия образец на затворния механизъм се явява на военна комисия, която разрешава цялостната изработка на картечницата със съдействие на държавата. Но не всичко тръгва гладко. Месеци наред кап. Николов работи сред подигравки и недоверие от страна на ръководството на арсенала, защото има неблагоразумието да отхвърли "съавторството" с ген. Стоенчев, началник на арсенала.
Въпреки многобройните спънки картечницата е завършена и на 25 октомври 1927 г. се провежда изпитание пред комисия. След бойната стрелба специалистите преглеждат внимателно вътрешните части и в един глас извикват: "Да живее първата българска картечница!" Окрилен от успеха, изобретателят продължава да я усъвършенства и получава български патент за нея. Тя е патентована и в шест европейски държави - солидна гаранция за техническите качества.

Сериозен интерес към българското изобретение проявяват англичаните. През септември 1929-а от Лондон пристига представител на британското военно министерство, за да води преговори и да купи оръжието. Готов е да авансира покупката. Парите са отвън в колата - 15 милиона в чисто злато. Остатъка конструкторът може да получи в Англия, където две големи фабрики се ангажират с производството на оръжието.

В съзнанието на изобретателя обаче се мяркат картини от Криволак: българските войски с развети знамена атакуват позициите на противника, но падат, покосени от картечен огън. Изстрел срещу въодушевлението, изстрел срещу куража и идеалите. И хиляди трупове... Нали тази болка роди усилията му през последните 10 години! "Оръжието не мога да ви дам, господине, понеже целта, за която то е предназначено, е много по-възвишена." Сякаш говори възрожденец. Такъв е отговорът на самоковеца, такъв е отговорът на българина Христо Николов Спасов.

За неговата дейност, за моралния облик на този скромен и достоен родолюбец седмокласничката от Варна Венцислава Петрова преди близо 30 години пише реферат "Моят любим герой от историята", с който участва в Националния политически конкурс за ученици през 1985 г. Трудът е добре оценен, но се чуват и предпазливи гласове: Христо Николов е почти неизвестен, може ли да бъде наречен "герой от историята"?

Наистина името на кап. Николов е познато повече във военните среди, сред специалисти и изобретатели. Не могат да научат много за него и посетителите на Военноисторическия музей в София, където е изложен образец от картечницата "Христо Николов". Най-голяма почит му е отдадена във Военноисторическия артилерийски музей в Санкт Петербург. Тук името на кап. Николов е поставено сред имената на тримата големи славянски изобретатели на оръжие - Фьодоров, Дегтяров, Николов, а до картечницата му са изложени снимки от награждаването му със съветски отличия. В дома на неговия син Димитър Николов в Самоков видях много български и съветски медали, ордени, значки и един часовник с гравиран надпис на руски език: "На Христо Николов за неговата патриотична постъпка през 1939 г. от Генералния щаб на въоръжените сили на СССР, 21.ХII.1965 г."

Каква е заслугата на този българин, заради която дейността му е наречена "светла страница от българо-съветското бойно сътрудничество в навечерието на Втората световна война"? В края на 1935 г. Христо Николов е уволнен от армията за републиканските си убеждения и се отдава на възстановяването на своята картечница, иззета от държавата заедно с конструктивните чертежи. Става му ясно, че картечницата няма да бъде въведена на въоръжение в българската армия, защото отговорните лица от министерството трябва да се лишат от високите комисиони за доставката на чуждо оръжие. Тъй като досегашната работа върху картечницата му е струвала 195 000 лв., за да се снабди със средства, той продава бащината си къща в София и започва работа в добре обзаведената работилница "Дизел" до софийските Хали.

"Работех с най-добрия майстор, само нощно време - пише в спомените си Христо Николов. - Плащах наем за всекидневното ползване на всички машини и двойна надница на майстора. Това продължи към година и половина, но картечницата бе направена."
Христо Николов разполага с шест европейски патента: английски, немски, чешки, френски, швейцарски и италиански. Но мечтата на живота му е да види картечницата в ръцете на българския воин. Затова в края на 1937 г. отново се обръща към министъра на войната. Отговорът: картечницата не може да бъде фабрикувана в България, затова авторът може да я патентова в Европа и да я продаде, където намери за добре, но не в СССР.

А точно това е намерението на Христо Николов и нищо не може да го отклони, както свидетелстват спомените му: "Тогава се спрях окончателно на мисълта, че щом то (оръжието - б.а.) не може да принадлежи на българската държава, единствено може да принадлежи на синовете и внуците на нашите освободители от турско робство. И така, през есента на 1938 г. потърсих начин да вляза във връзка със съветската легация."
След няколко месеца усилията му се увенчават с успех: една ранна февруарска сутрин към 5 ч в глухата уличка край дома му в Самоков спира черен автомобил.

През задния вход влиза съветският военен аташе полк. Бенедиктов със свой сътрудник. Христо Николов ги запознава с устройството на картечницата, аташето няколко пъти ляга с оръжието на пода, изважда и поставя сам затворния механизъм, сглобява го и го разглобява. Накрая казва, че е харесал картечницата и пита изобретателя какво ще иска за нея. "Подарявам я безвъзмездно на вашето отечество", отвръща Христо Николов. Крепко ръкостискане и благодарности от името на съветската държава, няколко ласкави думи към синовете на Христо Николов и гостите си тръгват, натоварени с картечницата, чертежите, патрони и други принадлежности.

През следващите години Христо Николов неведнъж посещава съветската легация в София. В българските и по-късно германските специални служби се натрупва голям архив с негови снимки на влизане и излизане през северната желязна врата на сградата. Край на преследването му от властта слага 9 септември 1944 г., когато за изненада на мнозина бившият царски офицер е произведен в чин полковник и назначен като началник на 7-а дивизионна област. Той става и председател на читалището в Самоков... Умира на 78 години през 1972 г.

В този дух е и въведението към документалния филм на Елена Гиндева "Аз не можех да постъпя иначе" за тази незаслужено забравена личност. В крайна сметка паметта за миналото е единственото признание, което можем да отдадем на хората, понесли много лишения и жертви заради отдадеността си на отечеството и своите убеждения.



Източник: Труд





Коментари

горе