Проф. Вихра Миланова лекува душите с любов


Тази година проф. Вихра Миланова получи наградата на Българския лекарски съюз (БЛС) за цялостен принос в психиатрията. Тя е началник на клиниката по психиатрия в "Александровска болница", а работи в тази сфера на медицината вече 32 г. И въпреки че с правилните думи е помогнала на стотици хора да живеят по-добре, й е трудно да говори за себе си. Но има обяснение за този феномен - рядко е в ролята не на слушателя, а на споделящия.

"Знаете ли какво ми каза за психиатрията мой колега - хората ни плащат, за да научим неща, за които другите плащат да ги научат", усмихва се проф. Вихра Миланова и признава, че знае много тайни, но не може да сподели с никого. Те обаче влияят много върху представите на нея и колегите й за хората и моралните категории. "Отдавна сме престанали да квалифицираме нещата като добро и лошо, просто се опитваме да помогнем с помощта на знанията, които имаме", казва тя. Опитът й я е научил, че няма "родени убийци", а всяко нелицеприятно деяние е вик за помощ, провокирано от болка и страдание. "Винаги трябва да се търси здравото, ценното, креативното в един човек", казва проф. Миланова. Според нея
хората се раждат добри но много от тях във времето могат да се оформят като лоши. "Това не зависи само от човека, а от условията около него, особено в детството", добавя тя. Отключването на една тежка болест е свързано не само с наследственото предразположение, но и с тези външни причини като загуба на близки хора, житейски сблъсъци. "Често ни казват - преживяхме няколко психотравми или удари и се получи тази депресия", казва психиатърът. Преценката за тежестта на проблемите е строго индивидуална, за някои и по-малките травми могат да се възприемат като голям проблем. "Това обаче не означава, че повече хора търсят помощ, често не успяват да се справят сами и идват в по-тежко състояние след време", казва проф. Миланова. Тези, които стигат до вратата на кабинета й, обаче получават нещо много ценно - уважение и помощ. "На хората им липсва съпричастността, да видят, че има поне един човек, който да ги изслуша и да им каже - има начин нещата да се оправят", казва тя. И добавя: "Много е елементарно, а е изключително полезно".
Уважението към мирогледа на другия, към неговия свят и болка като част от ролята на психиатъра, проф. Миланова разбира още като дете. "Бях много малка, може би на 5-6 г., когато се докоснах до психиатрията и усетих нейната магия", признава тя. Сблъсъкът става в кабинета на баща й в болницата на 4-ти км в София. Той е първият докторант у нас по психиатрия. "В стаята имаше жена, която смяташе, че е актриса и описваше един фантастичен свят, въпреки че беше в болнично облекло, а баща ми я слушаше внимателно и оценяваше нещата", спомня си проф. Миланова. Може би още тогава тя е взела решението да поеме по неговия път. Оттогава досега обаче и тя, и психиатрията са се променили много. "Тогава нещата бяха съвсем различни, в болниците имаше решетки, вратите се заключваха, а на хората им личеше, ако пият лекарства", спомня си тя. В момента е категорична, че няма и помен от алюзиите с "Полет над кукувиче гнездо". "Сега медикаментите са съвсем различни, медицината напредва много, има големи научни консорциуми, които търсят причините за заболяванията и лекарства за тях", обяснява проф. Миланова. Самата тя участва в едно от тях, в него се изследват много пациенти от цял свят в опит да се открие причината за шизофренията. То е част от консорциум по невропсихиатрична генетика. Каквито и медикаменти да открие науката обаче, те няма как да заменят най-важните лекарства - любовта и семейството. "За да сме добри и нормални хора, трябва да живеем в обстановка с любов", казва проф. Миланова. И признава, че въпреки многобройните успехи, които е имала в професията, въпреки признанието на колегите и пациентите, семейството й е едно от най-големите постижения които има. "Колкото повече остаряваш, толкова повече го разбираш," усмихва се тя. За нея домът е мястото, където има сигурност и може да се зареди с енергия и уют. В нейния живот е така от детството й. "Израснах в семейство с много топлина, двамата ми родители са от двата края на България, но се разбират чудесно", казва тя. Като малка прекарвала много време и с баба си и дядо си. "Те са добруджанци, което означава добри хора, усмихнати, които винаги са готови да те изслушат, да ти сложат масата, а ароматът на уют е много важен", добавя тя. И до ден днешен проф. Миланова признава, че когато отиде у родителите си, проверява какво има в печката. Но същия аромат на уют тя е успяла да въдвори и в собственото си семейство. Въпреки че има само една дъщеря, се радва на трима внуци. Най-голяма е 10-годишната Виктория. А близнаците Калоян и Невена са на 5 г., в тях обаче тя вижда надежда да поемат по нейния път. Невена иска да е психиатър, а Калоян - шофьор на линейка, смее се тя. Професията й на психиатър пък по-скоро смята, че й помага в общуването с близките. Никога обаче
не си е позволявала да дава съвети, ако не са й ги искали
"Когато беше по-малка, дъщеря ми дори ми казваше да не я гледам толкова задълбочено, за да не видя нещо, което не бих искала", смее се проф. Миланова. "Семейството ми винаги е било моя опора, особено в трудните моменти в работата", добавя тя.
Въпреки че сега е началник на клиниката по психиатрия в "Александровска болница" и получи и признанието на БЛС за заслуги в психиатрията, професионалният й път невинаги е бил лек. "Всеки човек има своите спадове и върхове, поемането на клиниката преди 10 г. беше свързано с доста перипетии", признава тя. Битката й за саниране на сградата на клиниката е била нелека, както и за повече средства за психиатричната помощ като национален консултант. "Един мой колега каза, че не си оставям магарето в калта
и може би е прав", смее се тя. И е категорична, че за да бъдем щастливи, трябва да се научим да се радваме на малките неща. И да не изискваме прекалено много от себе си. "Когато човек има нереални очаквания, той е разочарован, че не ги постига", обяснява тя. Но е категорична и че не трябва да се плашим и от болката. "Ако няма страдание, как ще разберем щастието, никога нищо не е само лошо или добро, човек трябва да търси баланса и това е!", слага точка на разговора ни проф. Миланова.



Източник: Стандарт





Коментари

горе