След титлата станах малко по-известна


Златният медал от Джеджу е само началото, искам да спечеля титлата и в Баку на Европейската олимпиада догодина, нахъсана е първата българка - световна шампионка по бокс

Станимира Петрова е родена на 16 декември 1991 година в Асеновград. Завършила е магистратура в НСА "Васил Левски", специалност треньор по бокс и учител по физическо възпитание. Европейска шампионка по таекуондо от София 2012. След титлата започва да се занимава с бокс в отбора на НСА-Академик (София) с личен треньор Александър Христов, световен и двукратен европейски шампион и носител на Световната купа. В края на ноември стана първата българка - световна шампионка по бокс, след като на финала на първенството в Джеджу, Южна Корея, победи с 2:1 съдийски гласа  европейската шампионка Марция Давиде (Италия).

"Не е важно на кое място съм се класирала, а е важно как ще стигна дотам"

- Честито, Станимира! Какво е чувството да си най-добра в света?
- Досега не съм имала световна титла. Все още не осъзнавам какво е, въпреки че изминаха вече толкова дни, откакто стъпих на върха. Но много съм щастлива. В момента, в който ми вдигнаха ръката като победител във финала, спрях да мисля за каквото и да било. Не знам какво ми стана, но усещането беше невероятно, неописуемо приятно. Осъзнах какво съм постигнала едва когато от най-високото стъпало на почетната стълбица чух химна и издигнаха националния флаг. Знаех какво мога, как да го постигна. Иначе в Джеджу най-трудно ми беше във втория мач срещу германката, от която бях губила преди. Бах някак си психологически затормозена, малко скована, но се отпуснах и полетях.
- Промени ли световната титла твоето светоусещане, твоите житейски планове?
- Промяна не усещам да има. За мен всичко си продължава по старому. Все пак може би станах мааалко по-известна, така да се каже. Повече хора чуха за бокса, и специално за женския бокс в България, за което много се радвам и се надявам след този успех да стане по-популярен. Повече момичета да влязат в залите, защото за мен лично това е страхотен спорт.
Много съм благодарна на треньорите ми, на личния ми треньор Александър Христов. Те бяха зад мен не само на ринга в Джеджу, но и през цялото време въпреки неуспеха и провала, който претърпях на европейското първенство. Те не спряха да вярват в мен, не спряха да работят с мен, не спряха да дават всичко най-добро от себе си, за да стигнем до този връх. Този успех не е само мой. Той е на всички, той е наш! Този златен медал не е мой. Той е и на треньорите, на боксовата федерация, на България! Благодарение на федерацията бяха организирани всички тези лагери. Защото без подготовка няма как да стане да изкачиш върха. Искам да благодаря и на всичките ми досегашни треньори в таекуондото, защото тези 15 години, които прекарах в този спорт, ми дадоха една много стабилна основа. Просто те ме направиха спортист, възпитаха у мен спортния хъс и желание за победи. Благодарение и на тях сега го има този успех. Благодаря им!  
- Не ти ли е тъжно, че стана световна шампионка, но категорията ти не е олимпийска? Не мислиш ли да свалиш или да вдигнеш личното си тегло, за  да имаш шанс да отидеш на Олимпиадата в Рио де Жанейро?
- Не. Засега не мисля. Това си е моята категория. Поне засега.
- А какво очакваш от Баку догодина, когато ще се проведат първите Европейски олимпийски игри?
- Очаквам да стана пак първа!
- Смяташ ли, че имаш всички качества отново да спечелиш титлата и в Баку и отново да напишеш история?
- Да, но все пак това е състезание. Нищо не се знае. Има елиминации, няколко срещи до финала. Нищо не се знае предварително. Може и да си най-добре подготвен, да си във върхова форма, но имаш и противник срещу себе си. В контактните спортове това е от изключително значение. На другия ден може да си изключителен, но всичко е и до късмет. Но докато желанието не се изгуби, винаги ще се върви напред и нагоре. С усилие и постоянство всичко може да се постигне. Вярвам в това!
- А успоредно с подготовката в националния отбор, докъде стигна с уроците в Националната спортна академия?
- Завърших бакалавърска степен треньорски и учителски профил. Прекъснах обаче магистратурата. Посветих се на бокса.
- Смяташ ли да продължиш?
- Може би, като престана да се боксирам, със сигурност ще уча. Определено ще уча, защото много обичам и много се интересувам. Изучаването на мениджмънта ми беше страшно интересно. Да организираш, да ръководиш, това не е само отговорност, но и умение. Тези неща определено ме привличат.
- Изобщо мениджмънтът ли те вълнува, или конкретно управлението на спорта?
- Определено спортният мениджмънт. Всичко в сферата на управлението на спорта.
- След толкова години в таекуондото как се реши да го зарежеш и да започнеш с бокс?
- Не крия, много пъти вече го казах. Бях гледала десетки пъти филма "Момиче за един милион долара", но не той ме запали по бокса. Но видях себе си в героинята на Хилари Суонк, която преодолява всички трудности в живота. Първият човек, който ме насочи да сменя спорта, беше баща ми. След това Александър Христов, личният ми треньор. Отначало се готвех и в двата спорта. Преди миналата Нова година баща ми, който иначе работи в Англия, беше си вече вкъщи. Почти цял месец обсъждахме как да започна Новата година и тогава изведнъж взехме решението, че аз ще се занимавам само с бокс. Дотогава повече от година се занимавах успоредно с двата спорта, но се видя, че двете неща няма как да станат, ако искам да изкача върха. И така, щом решението беше взето, дойде Новата година и започнах. Освен това в таекуондото играех с обратен гард, спечелих и европейска титла.
- А баща ти как е взел това решение? Бивш боксьор ли е?
- Не знам. Това е била негова мечта. Така навремето ме подкрепи и в решението да се занимавам с таекуондо. Пак боен спорт.
- Но пак неолимпийски? Не се ли опитаха да те насочат към олимпийската версия на таекуондото?
- Ами олимпийската версия се развива в България, но там няма право на удари с ръце в главата и може би това ме е спирало. Аз се чувствам по-уверена в ударите с ръце. Може би това надделя при решението ми да започна да се занимавам и с бокс.
- Когато си в чужбина на турнири, обичаш ли да разглеждаш природата, музеите, красивите места?
- Винаги тръгвам и с това желание, но когато съм на състезание, почти нищо не виждам в града, където се състезаваме. Както беше и сега в остров Джеджу в Корея, където беше световното. Преди да тръгнем, разглеждах различни брошури, реклами... Разбрах, че островът е пълен със забележителности. Но просто нямах време. Трябваше да се концентрирам върху изявите си на ринга, а на следващия ден след финала си тръгнахме обратно.
- Кой град или коя страна искаш да посетиш извънсъстезателно?
- Най-много ме привлича Куба и столицата й Хавана. И то не само защото кубинската школа в бокса е една от най-добрите в света. Това е желанието ми засега.
- Може би и Токио за Олимпиадата през 2020 година?
- Да, и Токио. Но извън състезанията и извън Олимпиадата.
- Наближава Нова година. Какво си пожелаваш?
- Пожелавам си този хъс и желание за победа, който имам, никога да не изчезне. И да продължавам с бокса. Давам си сметка, че тази титла, макар и световна, нищо не означава. Мисля, че тя трябва да е началото за мен. Определено един добър старт, който да ми даде вътрешно самочувствие да започна да работя повече, да се развивам и усъвършенствам още повече. Защото за мен това не е достатъчно. Не е важно на кое място съм се класирала, а е важно как ще стигна дотам, как ще се представя на срещите, как ще играя.
- Намислила ли си как да изпратиш старата година, в която стана №1 в света?
- Още не съм си съставила план как да я изпратя, но определено до края на годината ще се отдам на почивка. А през Новата година започвам пак в залата.
- Какво те влече извън бокса?
- И този въпрос много често ми задават. Омръзна ми да обяснявам, че за мен е най-хубаво да съм в залата. Може би така отстрани изглеждам доста скучен човек (усмихва се), но е така. Иначе обичам да излизам с приятели, обичам да карам кънки на лед, колело да карам. Много неща обичам. Най-много обичам кола да карам.
- Значи адреналинът от високите скорости е в кръвта ти?
- Колата ми обаче не е от най-мощните, но обичам бързите коли, високите скорости ме привличат.
- Какъв автомобил караш засега?
- Ауди А3.
- А извън спорта какво те влече?
- Музиката.
- Когато си в къщи, обичаш ли да готвиш? И въобще как си прекарваш времето, когато не си на тренировка?
- Определено обичам да съм край печката, но на моменти. Понякога имам желание и мога цял ден да прекарам в кухнята. Обичам да приготвям торти, кексове, всевъзможни сладкарски изделия.
- А коя ти е любимата рецепта?
- Нямам такава. Гледам и експериментирам.
- А за категорията ти необходимо ли е да пазиш диети, които са толкова модерни всред връстничките ти?
- Да, трябва.  
- Трудно ли е?
- Няма лесно в тегловите спортове, когато си ограничен от изискванията за категория.
- Казаха, че в таекуондото си била национален състезател и си постигала успехи в категория до 69 кг? Откъде такава разлика?
- О, там се състезавах дори в категория до 75 кг, но там няма горна граница. Бях си със същите килограми, просто ме пускаха в по-тежката категория.
- Не ти ли пречат навиците от таекуондото в бокса? Например да се опиташ да удариш съперничката си с ритник?
- Не, помагат ми. И в таекуондото по-голямата ми сила бяха ударите с ръце. Там основно набирах точките с ръце. Но от дългите години в таекуондото ми остана добрата игра с крака, усетът за дистанция.
- А с какво се ограничаваш в хранителния режим?
- Много неща не трябва изобщо да са в храната ми, но най-лошото е, че количеството трябва да е много минимално.
- Колко килограма най-много ти се е налагало да сваляш?
- Преди години в таекуондото се състезавах в категория до 51 кг и свалях по 7-8 кг. Сега в бокса нормализирах теглото си, пък се състезавам и в категория до 54 кг, така че ми се налага да свалям по 2, най-много 3, което не е толкова голям проблем.
- При тази лекота, с която се движиш и на ринга, и между категориите, не обмисляте ли да я смениш, за да имаш шанс да се биеш още на Олимпиадата в Рио?
- Засега не съм мислила.
- Треньорът ви в националния отбор Павел Сяров сподели, че трудно ви намира партньорки за спаринг? Била ли си се с мъже на тренировка?
- Да, в клуба постоянно с момчетата играя.
- И как е?
- Как? По-трудно. Треньорът много хубаво се изрази - с мъж, когато играеш, вариантите са два - или удрят силно, за да избиват комплекси, а да те удари един мъж е различно от това да те удари жена със същите килограми. Или пък те жалят и те галят и толкова те пазят, че няма смисъл. Така че предпочитам първия вариант - да си избиват комплекси срещу мен. 
- А случвало ли ти е да се биеш с момчета, извън спарингите в бокса и таекуондото?
- Извън залата ли? Никога не ми се е случвало досега.



Източник: Дума





Коментари

горе