Буковски: Едно озъбване като усмивка


Преди време прочетох есето му „В защита на определен вид поезия“*, публикувано през 1966-а. Чувството бе силно като току-що огънато парче метал. Това сякаш бе Буковски в чист вид. Човешко сърце, потопено в стъкленица със сълзи - вместо формалдехид. Докрай забит в стената пирон, на който не можеш да окачиш картина или фотография, защото е бил забит заради самото действие. Усещах гневно стиснати, пожълтели, но здрави зъби, през които потичат ручейчета състрадание.

 

„... ще умирам и ще се моля за вас и за мен / ако мога да ви прехвърля на всички вас /наведени, мъртви копелета / един малък инч останал от живота ми /ще го забия във вас /и /завинаги ще заспя.“ И понеже никога не съм го обичал, тайната на привличането ми се стори още по-силна: тъмна, но безмълвно стенеща за светлина.

 

Вярвам, че за този автор трябва да се говори от първо лице. А и каквото и да кажем за него, ще звучи познато. През последните десетилетия надупченият от акне образ на Буковски е популярен почти колкото образите на големите пънк или рок легенди. Вгледайте се в световните минувачи: не един или двама все още носят лика му върху своите фланелки. Дузина филми (игрални и документални) са посветени на противоречивия циник този толкова мразен и толкова обичан присмехулник - Жан-Пол Сартър нарича Буковски най-големия американски поет, а U2 му посвещават парче. Славата е наистина внушителна. Но преди нея са сякаш безкрайните часове на самотно, многократно умиране - в мизерни стаи, без любов, без признание, без нищо освен едно все още неродено себе си.

 

Всъщност истинското му име е Хайнрих Карл Буковски. Роден е на 16 август 1920 г. в Андернах, град на север от Франкфурт - в семейството на Катерина Фет, германка, и Хенри Буковски, американски военнослужещ от полски произход. След Първата световна война фамилията остана да живее в Германия, но разрухата в немската икономика я принуждава да замине за Щатите, когато малкият Буковски е
на две. За момчето детството е изключително тежко: нищета и тормоз от страна на деспотичния баща. По разкази на самия писател по-късно американският военен е бил брутален човек и биел сина си при най-малкото провинение. В спомените на съучениците си пък Буковски със сигурност е останал като много затворен младеж, който ясно показва, че няма нужда от никакви приятели. Непристъпен кръг, решил да разчита само на своя център. Когато е на 13, Чарлз започва да страда от остра форма на акне. Тялото и кожата му се покриват с големи мехури и неведнъж той е принуден да крачи по улиците с бинтовано лице вследствие на медицински процедури. От само себе си става ясно, че всичко това силно се отразява на психиката му. Момичетата странят от него. И като че ли единственият му талант е да шокира (което, разбира се, прави умишлено). Кратък престой в лосанджелиски колеж, в класове по журналистика - и край на образованието. „Човек с малко мозък в главата или истина в сърцето никога няма да отиде в университет, дори и да може да си го позволи. Няма какво да научи там, освен това какво се е случвало през отминалите времена, а той вече го е научил само от една своя разходка в което и да е гето... Университетите са безполезни, понеже те са продължение на естествената история на смъртта“, казва Буковски. През следващите десетилетия той ще бъде предимно алкохолизиран скитник, който мечтае да бъде писател, а междувременно се хваща на всякаква работа, когато устните му докоснат твърдото дъно на глада. Престои в затворите за пиянство не са му чужди, а негови приятели
са „грозните, самотните, лудите“: проститутки, кръчмари, бездомници.


Преломът, неговото вътрешно пречупване е всъщност една книга - „Попитай прахта“ от Джон Фанти. Както казва преводачът Александър Тончев в предговора към „Любовта е куче от ада“: „Спокойно можем да твърдим, че без Фанти никога нямаше да има Буковски - и като вдъхновение, и като стил на писане. Подобно на главния герой от романа Артуро Бандини, Чарлз Буковски също скита из бедните квартали с единствената цел да трупа впечатления и да пише. За мнозина подобен живот прилича на само убийство. Самият Буковски дори веднъж е на косъм от смъртта, получава тежък кръвоизлив след препиване. Но е спасен, оцелява. Което напомня за едно от най-поразителните неща в живота на този писател: неговата непоколебима устойчивост в самотата, в себе си. Неговата ехидна непреклонност, която струи от почти всеки ред в мътен, болезнен блясък.“ „Можеш да затвориш тигър в клетка, но никога няма да си сигурен дали е укротен. При хората е по-лесно“, пише в „Записките на един стар мръсник“.

 

“Ако следваме биографичните извивки, трябва да отбележим, че Чарлз Буковски е обявен за физически и психически негоден за военна служба по време на Втората световна война, а през 1947-а се запознава с Джейн Бейкър. Тя е десет години по-възрастна от него алкохоличка и от самото начало става ясно, че връзката им няма да издържи дълго. Така „на попрището жизнено в средата“ писателят се озовава в депресия: сам, отритнат от повечето редакции, които не желаят ръкописите му.  

 

Буковски стига дотам, че изнудва един редактор със заплахата: ако не публикува негови неща, ще се самоубие... През 1952 г. обаче започва работа в Американските пощи. Вероятно и самият неоценен писател не подозира, че това е началото на голямата му слава. След кратък тригодишен брак с писателката Барбара Фрай, след повторно завръщане в пощите, които междувременно е напуснал, Буковски пише романа си „Поща“ (Post Office), днес една от най-популярните му книги.

 

Литературният възход - макар през тъмните помещения на американския ъндърграунд - започва. До края на живота му с името на Чарлз Буковски ще излязат 45 книги с поезия и проза, които ще превърнат своя автор в една от емблемите на поколението. Пределно опростен, директен език, който яростно трепери от световния студ; език като оголена, почерняла плът, просната в градинска леха с цветя, между които се подава еректиралият фалос - присмехулен и пърхащ. „Буковски прави писането на голяма поезия да изглежда лесно, някои от стиховете му притежават неочаквана красота. Липсата на каквато и да е претенция при него, опростената на пръв поглед, неримувана поезия, наподобяваща проза, създават опасност за всички поети, които идват след него, да се оправдават за това, че имат стил и звучене като неговите...“, пише автор на британския вестник „Гардиън“. Хуленият и мразеният предимно от университетските „спаружени, зли, джуджешки мозъчета“ публикува стихове от началото на 60-те в списанията „Аутсайдър“ и „Опън сити“. 

 

Започва и седмичната колонка с текстове, които по-късно ще излязат в книгата „Записките на един стар мръсник“. Буковски вече е намерил своя стил. Яснота, крайности, хумор, потопени в изобилие от пиене и сутрешни мъгли от тютюнев дим. В края на 60-те той вече се издържа само с писане, а неговата дъщеря (дошла от връзката му с Франсис Смит) дори го описва като любящ баща. Това са дни и нощи с любимите Достоевски, Чехов, Селин, Кафка, Хемингуей; слушане на класическа музика и безразборни връзки, запои, конни залагания, скандали... А най-странното е, че славата и признанието за него започват от Европа - благодарение на Карл Вайснър, приятел и блестящ преводач. И докато в края на 60-те Буковски е почти култ в Европа, в Щатите ФБР го разследва дали е лоялен гражданин на САЩ, защото негов колега от пощите го е наклеветил.


„В света на поезията се влачат някакви невъобразими задници. Ужасяващи задници. Често изкуството се превръща в убежище за хора, които са предпочитали да правят нещо друго. Техните мръсни ризи и гащи ще лъснат. Изкуството, много повече отколкото историята и нациите, се нуждае от време“, процежда поетът в присъщия си стил. (Всъщност две негови книги с поезия са издадени на бъл-гарски - „Присмехулнико, пожелай ми късмет“ (2001) в превод на Вергил и Явор Немчеви, както и споменатата вече „Любовта е куче от ада“ (2009) с преводач Александър Тончев и графики на Николай Майсторов.) „На юг от никъде“, „Жени“, „Нощни улици на лудостта“... са само някои от книгите, появили се у нас. 

 

Чарлз Буковски се запознава с Линда Лий през 1977 г. и макар с няколко прекъсвания, живее с нея до края на живота си в Калифорния. Седем години преди да почине, излиза „Барфлай“ - едноименният филм с Мики Рурк и Фей Дънауей, на който сценарист е самият писател. Появата на биографичната лента е приета от поета с огромно вълнение и тя го прави още по-известен в Щатите. „Barfly не е велик филм - казва Буковски, - но те хваща за гърлото. Гледал съм го два-три пъти и винаги след това ми се е приисквало да се напия.“ А през 2005-а излиза и „Фактотум“ с Мат Дилън и Лили Тейлър в главните роли - по едноименната книга на Буковски. 

 

Може да завършим така: „...ако ще се опитваш, влизай целия, и с двата крака, /иначе изобщо не се захващай... подаръкът ти е самотата... ще бъдеш сам с боговете /и нощите ще горят с пламък...“ Или така: Чарлз Буковски умира от левкемия на 73 години през март 1994 г. Но нека изберем първия вариант. 

 

*Пълното заглавие на есето е „В защита на определен вид поезия, на определен начин на живот, на едно изпълнено с кръв същество, което някой ден ще умре“, преведено на български от Пейчо Кънев.





 

Из интервюто на Шон Пен с писателя

 

В края на 80-те Чарлз Буковски и Шон Пен стават близки приятели. Веднъж писателят дава интервю на актьора. Предлагаме ви фрагменти от него, подредени тематично.

 

За писането


Докарвал съм си неприятности с много от моите писания. От друга страна, неприятностите продават повече книги. Но в крайна сметка, когато пиша, пиша заради себе си. (Дърпа продължително от цигарата си.) Така си е. „Дръпката“ си е за мен, а пепелта е за пепелника... именно това е публикуването. Никога не пиша през деня. Това е все едно да тичаш из мола със свалени дрехи. Всеки може да те види. През нощта... тогава всичко е в ръцете ти... това е магия.


За славата


Тя е разрушител. Тя е курвата, кучката, разрушителят на всички времена. Аз я притежавам по възможно най-удобния начин, понеже съм известен в Европа и непознат тук. Аз съм един от най-големите щастливци наоколо. Щастливо куче съм аз. Славата наистина е ужасна. Тя е мярката в скалата на общия знаменател, на мозъците, работещи на средно ниво. Тя е безполезна. Отбраната публика е много по-добър вариант.

 

За самотата

 

Никога не съм бил самотен. Стоял съм в една стая, изпитвайки самоубийствени пориви. Бил съм депресиран. Чувствал съм се ужасно - ама ужасно извън всякакви общоприети представи, - но никога не съм чувствал, че другият човек би могъл да влезе в тази стая и да излекува това, което ме мъчи... С други думи, самотата е нещо, което никога не ме е притеснявало, защото винаги съм имал онази особена краста да бъда сам… Аз харесвам себе си. Аз съм най-добрата форма за развлечение, с която разполагам. Да пием още вино!


За цинизма

 

Винаги са ме обвинявали, че съм циничен. Мисля, че цинизмът е като киселото грозде. Мисля, че цинизмът е слабост. Той казва „всичко е сбъркано“. ВСИЧКО Е СБЪРКАНО! Сещаш ли се? Това не е правилно, онова не е правилно. Цинизмът е онази слабост, която не позволява на хората да се приспособят към онова, което се случва в момента. Да, цинизмът определено е слабост, точно както оптимизмът. „Слънцето грее, птичките пеят, така че - усмихнете се.“ Това също са пълни глупости.


За алкохола


Алкохолът е може би едно от най-великите неща, които са се случвали на този свят... заедно с мен. Да, това са две от най-великите събития, които Земята познава... Алкохолът е изключително деструктивен за повечето хора. Аз просто съм изключение от това. Всичко, което съм създал в моята работа, съм създал, докато съм бил пиян. Дори с жените, Шон, винаги съм бил сдържан в любовния акт, но алкохолът ми помогна да бъда по-освободен сексуално. 

 

За вярата


Вярата е нещо хубаво за онези, които я имат. Само не я приписвайте на мен. Имам повече вяра в моя водопроводчик, отколкото във вечното съществуване. Водопроводчиците вършат добра работа. Благодарение на тях лайната се оттичат в канала.



Източник: presa





Коментари

горе