Параклисът


Любимите ни места са тези, които откриваме случайно, без конкретни очаквания или предварителни планове. На пръв поглед те не приличат на мечтана туристическа дестинация. Не събират тълпи от посетители и не привличат ентусиазирани групи от чужденци. Едва ли ще откриете подробна информация за тях в пътеводителите на България, а и екскурзоводите надали биха ви изпратили на почивка точно там. Подобни места не се рекламират по билбордове, нито на цветните корици на женските списания под гръмки заглавия като: „Десет места, които трябва да посетя до края на живота си“, „Топ дестинации на лятото“ или „Идеалните места за сватба“.

Може би именно липсата на туристическо внимание е успяло да съхрани параклиса „Св. Йоан Летни“ при язовир Пчелина (известен още като Лобош) през вековете. Това  обаче е едно от местата, за което местните  хора обичат да разказват легенди. Наистина си заслужава да го видите, поне за ден.

„Идваме тук всяка седмица, за да запалим по свещ.“ – така започва разговорът ни с възрастна двойка, мъж и жена на около 60 години. Откриваме ги седнали на пейката до параклиса. Нетърпеливи сме да разгледаме мястото, но възрастните хора се радват на неочакваната възможност за компания. И започват да разказват истории от едно друго време – за някогашното село Пчелинци, на чиято територия днес се намира язовир Пчелина; за магическата сила на параклиса и за легендите, свързани с това място.

„Аз съм родом от селото, от Пчелинци.“ – казва дядото, докато сочи язовира. – „Всичко това бяха къщи. Голямо село беше.“

През 60-те години на миналия век правителството решило да превърне мястото в язовир, защото река Струма, която преминавала през селото, била силно замърсена. Убедили  жителите на Пчелинци да напуснат домовете си и ги компенсирали със земи в околността. Сринали къщите до основи и заляли мястото. Днес язовир Пчелина е един от най-големите в страната. Превърнал се е в любимо място за рибари, както и за почитатели на гребните спортове.

Самият параклис датира от 14-и век. Построен е на скалистия бряг над язовира, сякаш някой в миналото е знаел, че един ден тук ще има вода. Гледката от параклиса към водния басейн е прекрасна – на ръба на скалата човек може да обхване с поглед почти целия язовир Пчелина.

„Това място е уникално. Има нещо в него.“ – убедени са и нашите нови познати. Те идват тук често. Палят по свещичка, а жената почиства параклиса. Влизам и аз. Вратата на входа е нова, желязна. Вътре е тихо и чисто. Мирише на восък. Оставям всичките си монети до купчина със свещи, донесена от някой неизвестен посетител. Взирам се в стенописите, но от тях не е останало почти нищо. Затова пък надписи от рода на „Пешо бе тук“ загрозяват стените. И все пак, въпреки вандалските набези през годините, сега параклисът явно се поддържа на доброволни начала. Впечатли ме солидарността на хората – всеки е донесъл по нещо. Икони, свещи, боядисани яйца, покривки, кръстове, дори малка дървена пейка…

Жалко е, че стенописите явно няма как да бъдат възстановени, но корпусът и основите на параклиса са запазени изцяло. Автентичен е и своеобразният олтар – голям камък с издялани орнаменти. Именно за този камък възрастната двойка ни разказа една от местните легенди, уверявайки ни, че тази история се е случила наистина. Преди години едно момче от село Пчелинци загинало при нелеп инцидент, след като бутнало камъка от параклиса в пропастта над някогашната река. Открили тялото му в реката, едва след като родителите върнали камъка в параклиса.

Суеверие или реална случка? Няма как да знаем със сигурност…След този разказ, възрастната двойка си тръгна, за да ни остави спокойно да разгледаме мястото. Преди да потеглят, мъжът поля ореха, който е засадил до параклиса, за да може един ден на това място има дърво. „Аз може и да не съм жив да седя под сянката му, но вие и вашите деца ще дойдете отново тук.“ – с усмивка каза дядото вместо „Довиждане“.

Навярно е прав. Един ден пак ще се върнем, за да видим скалистия бряг, църквата и красивата гледка.

Когато си тръгвахме, аз се обърнах неведнъж, за да запомня белия параклис, кацнал на отвесната скала. Ако има място, на което човек наистина може да се почувства близо до Бог, аз открих своето, въпреки че  на пръв поглед в него няма почти нищо, освен няколко икони, донесени от случайни посетители. Това, което прави уникално мястото, е съчетанието между природата и автентичността на древния параклис.

Как да стигнете:

Църквата „Св. Йоан Летни“ е едно от местата, до които можете да се разходите за един ден. Намира се съвсем близо до София. Трябва да тръгнете в посока Кюстендил. Минавате през Радомир, след което се отклонявате вдясно към село Прибой, а после наляво към село Поцърненци. Завивате вляво покрай магазина в центъра на селото и продължавате напред. Минавате през две махали на село Поцърненци. След като минете втората махала (ще я познаете по чешмата в центъра й), продължете нагоре, по чакълестия път. Ще видите поляни и няколко къщи. До самия параклис се стига трудно с кола, затова е добре да я паркирате на удобно място преди или след последните къщи от селото и да продължите напред пеша. Пътят е около 30 минути. Следвайте пътеката и ще видите параклиса, след което можете да се изкачите до него за около 15-20 минути.

Автор: Елина Цанкова

Снимки: Иван Михалев



Източник: otbivki





Коментари

горе