Животът в циганската махала е точно такъв, какъвто изглежда


Израснах в циганската махала "Факултета" в София. Използвам думата цигани, а не роми, без негативна конотация (макар че ще стигна и до там) и без угризения, защото мисля, че съм си извоювала това право, а и намирам свръхчувствителността към етническите/расовите описания за нелепа.

Преди години къщата ни беше част от последното "бяло каре" в махалата на 20 минути от центъра на столицата, но в последствие се сведе до една "линия". В квартала ни наричаха подигравателно

"издръжливите"

защото останалите побързаха да избягат, когато гетото започна да се разраства в края на 90-те, а ние се предадохме чак през 2012 г. На всеки, който ме е упреквал в нетолерантност, докато живеех там, отговарях: "Ела на гости за една седмица", защото да имаш едно "чисто ромско семейство, добри хора" на етажа, не е същото като да бъдеш малцинството.

Да живееш в циганска махала е

точно толкова ужасно, колкото можете да си представите

Не говоря за мръсотията, за горящите кофи, за калните пътища, за "реките", които текват при всеки дъжд, защото общината не е чистила канализацията от години, нито за продължителните периоди без ток и телефон, защото кабелите пак са изчезнали и възстановяването им в този район не е приоритет за никой доставчик. Не говоря за глутниците гладни кучета, или за гниещите тела на мъртви животни по улиците през лятото и потрисащата миризма на мърша във въздуха – също отговорност на общината. Не говоря дори за денонощната чалга на високи децибели, крясъци и пукот, на които полицията никога не обръща внимание.

Говоря за смразяващия страх да се прибираш пеш по тъмно, който постепенно преминава

в страх да излизаш на улицата и по светло

(съответно и за стотиците левове за таксита и за укорителните погледи, когато кажеш за къде си). За прескачането на сърцето, когато за пореден път завариш входната врата разбита (дори не мога да преброя колко пъти, а веднъж и самата врата я нямаше). За задушаващото чувство на безпомощност, когато чуеш бързите стъпки в гръб и те повалят на земята с ритник, за да ти вземат чантата (и двата пъти), или когато ти чупят прозорците с камъни през ден, така - между другото.

Полиция ли? "Госпожа, има само една патрулка за района, ако пращаме за всеки счупен прозорец, докъде ще я докараме?!". Впрочем, да, патрулка в квартала редовно имаше – поне веднъж седмично можеше да се види паркирана пред къщата на наркодилърите, за които цялата околия знае, а с полицаите всеки път се поздравяваха като със стари приятели преди да ги поканят вътре на кафе.

Страхът е едновременно и причината и следствието. Във "Факултета" правилата не важат.

В циганските махали държавата я няма, защото я е страх. Страшно е.

Полицията е безсилна да пребори цялата престъпност, която цари вътре и вместо това й намига приятелски, а ромите живеят с чувството за безнаказаност. Общината прави минималното или е абдикирала напълно, защото не знае от къде да започне и боклукът и проблемите се трупат, докато хората, живеещи в тази среда, така и не могат да научат защо от тях се иска да пазят реда. Държавата си измива ръцете като обяснява, че харчи милиони за интеграция, но резултати не се виждат, защото процесът бил бавен. Да, наистина е бавен – още повече, когато усилията са символични и за реални резултати се иска здраво да запретне ръкави, незабавно.

Сякаш никой няма интерес да направи нещо по въпроса, без да си дава сметка за колко мащабен проблем става дума. "Феноменът" деца да раждат деца се подминава с обяснението, че е културна особеност, когато е просто грозно потъпкване на човешките права, поощрявано дори със социални придобивки. Масовата неграмотност, откъдето тръгват всичките беди на сегрегираните цигани, пък уж се бори със санкции за родителите, които не водят децата си на училище, докато училищата прикриват отсъствията им, за да не им се намалява субсидията. Абсолютната липса на хигиена и мисъл за здравето (защото от едната страна нямат културата, а от другата – желанието), става идеалната среда за епидемии, които в крайна сметка засягат всички.

И когато д-р Петър Москов каза, че няма да пуска спешните екипи в ромските квартали, докато не се гарантира сигурността им, аз го поздравих наум с ясното съзнание, че изказването му преминава границата. То предизвика остра реакция и заслужена, защото никой човек, независимо от цвета на кожата и адреса си, не трябва да бъде лишен от здравеоопазване. Освен това държавата, която самият той представлява, няма основание да очаква цивилизовано отношение от хора, които собственоръчно държи в средновековието. Но заедно с това, думите на Москов улучиха право в отворената рана на българското общество и го накараха да се загледа. Затова и заболя толкова.

Тази седмица се разбра, че арогантността на здравния министър, за радост, няма да бъде наказана. За радост – защото докато си затваряме очите и танцуваме около проблемите с красиви думи, нищо няма да се промени. За заявката му, че държавността трябва да се върне в гетата – мога само да му пожелая здрави нерви и успех.

Тъжната истина е, че въпреки цялата правота на правозащитните организации, милионите левове за интеграция и усилията на обществото за толерантност, действителността е друга – абсолютно беззаконие и масова сегрегация.

Всички носим отговорността – гражданите, заради упорития си непукизъм или пък лицемерната загриженост. И държавниците на всички нива – заради дългогодишното пренебрегване на проблемите, които в тази "благоприятна" почва на страх и мръсотия, където израснах и аз, могат само да избуяват. Вина, разбира се, имат и циганите, обаче никой не се наема да им покаже алтернативите.



Източник: Дневник





Коментари

горе