Димитър Петков оставя ръка на Шипка


Хирурзите спасяват крака на Петър Левски, но ампутират Димитър Петков. Този голям българин, чието име носят улица и пазар в столицата, оставя лявата си ръка на Шипка. С дясната обаче пише историята на свободна България.

Роден през 1858 г. в тулчанското село Башкьой, Димитър Петков емигрира във Влашко. Участва в Сръбско-турската война от 1876 г. и е сред първите, които се записват в Опълчението на Руско-турската от 1877-1878 г. За проявена храброст лично

император

Александър II

го награждава с

Георгиевски кръст

След Освобождението наричат Димитър Петков Чолака, което означава Едноръкия. Викат му и Свирчо заради неговия вестник “Свирка”, в който осмива политическата класа. Нисък, набит, с пронизващ поглед и отсечени жестове - така го портретуват съвременниците.

Като кмет на София бившият опълченец превръща затънтеното селище в модерна европейска столица. Регулира улиците, ситуира площадите, оформя Градската градина. Обявява международни конкурси за канализация, електрическо осветление и трамваи.

Негова е идеята

за изграждането

на Лъвовия и

Орловия мост

“Но за да стане това - разказва софиянката Райна Костенцева, - трябваше да се руши, а да се руши, беше нещо почти невъзможно при съществуващите тогава нрави и традиции. Да се рушат къщурки и черкви - това изискваше силна, непоколебима и неумолима личност, личност, която да гледа в бъдещето и в името на това бъдеще да поеме риска да воюва. Димитър Петков беше именно човекът, който не страдаше от малодушие.”

“Срещу него се хвърляха камъни, свистяха куршуми, но той пристъпваше неумолимо към изпълнение на плана”, свидетелства очевидката.

През 1883 г. Чолака е нападнат с “един твърде дебел бастон” от някой си Пашанков. Според Константин Иречек злодеят носел и пищови в джобовете, но не се възползвал от тях. “Видях сцената отдалече, вървейки из тази улица”, отбелязва чужденецът, дошъл да облагородява нашенските нрави.

След схватката

Петков публикува

статията

“Покушение

върху живота ни”,

в която заявява: “Който е докачен от нас, нека излезе да се оправдава чрез печата, пред съда или честно и кавалерски да ни повика на дуел, а не да ни напада така ненадейно, по разбойнически, защото ние като човек, който сме си оставили ръката на Шипка, когато трябваше, не сме в състояние сега да правим пехливанлък по улиците и да се борим със сопи... От заешки тупурдии се не боим ние ни най-малко и живота си не жалим, но ако е да се умира, желаем рицарски да умрем...”

Кавалерът на Георгиевски кръст не загива на полето на честта. Застрелян е в гръб на 26 февруари 1907 г.



Източник: 24 часа





Коментари

горе