Витската долина



Едно владение на красотата, на което все още могат да се порадват ценителите на дивата природа

Към този каньон река Вит препуска с нетърпение и го напуска със съжаление. Може би защото именно тук е събрана красотата на миналите хилядолетия – в отвесните, високи на места по сто метра варовикови скали, надупчени от безбройни пещери, застинали в причудливи форми като моментни скулптури на застинал преди скок непознат звяр, дебнещ ловец със сулица в ръка, вдигнал глава да огледа хребета гигантски каменен гущер, дори Богородица с младенеца на ръце…

Разбира се, формите са изваяни от вятъра и водата, от слънцето и леда, и само с очите на въображението си човек може да види в хаотичните изваяния застинали във вековно спокойствие летгендарни фигури и приказни персонажи. А истинската история е съхранена в недрата на скалите – черупките и костите на непознати морски и сухоземни обитатели на места се виждат на самата повръхност на камъка, и водят мисълта ни към времена, когато тук, както и въобще над Дунавската равнина, е бушувало хилядолетия наред бездънно море. Век след век тези кости и черупки са се утаявали на дъното, пресовани от страховито налягане, за да се споят в крайна сметка и да образуват мощната варовикова плоча, издигната на повръхността от земните катаклизми. После реките я прорязали, стотици пъти по-пълноводни и бързи, отколкото днес, измили речните си корита в камъка, постепенно успокоили своя бяг, за да се нагънат в причудливи меандри на дъното на образувалите се каньони. Така е станало и с река Вит, която е набраздила стените на каньона между селата Ъглен и Садовец на границата между Ловешка и Плевенска област.

Цялата история на човечеството е минала по бреговете и през бродовете на река Вит. Тук е направен прощъпулника на първобитния човек, в Очилатата дупка той се е учел да лепи паници и гърнета от белопръстница, да дяла кремъчните глави и да превръща острите лискунки в каменни ножове, стъргалки, остриета на копия и стрели. И до днес из иманярските изкопи, които надупчиха Ъгленското землище като следи от дървояд в стара талпа могат да се намерят келтски мъниста, чирепи от елински и тракийски делви, от славянски стомни и римски светилници, фибули от болярски наметала и накити на старовремски красавици. За сетнешната история на това място свидеителстват названията на местнистите из здемлището на Ъглен – Крън бунар, Гърковското, Влашки връх, Арнаутски вир, Печенак, Татарски колиби…

Какви ли не народи са минавали оттук – за да оставят името си, смътен спомен през поколенията, забравени гробове из долищата или просто пожълтяли кости, които пороите измиват от канелената пръст на местата на битки и кланета. И легенди – като тази за Въло войвода, който се подвизавал с дружината си тук, за да закриля раята от рейове и спахии. Пращали потеря след потеря да го хване, и той все се изплъзвал. Накрая самият паша повел читаците, и спряли за нощувка до кладенчето на Червена стена. Събудили се сутринта потераджиите, пашата си потърсил лулата, но вместо нея намерил в силяха си бележка от Въло войвода – както ти взех лулата, така ще ти взема главата. И пашата се залостил в конака си и повече не посмял да мине през това дефиле…

А свидетели на последното клане имаше живи до средата на миналия век. Те разправяха – било лятото на 1877 година. Турски войски и башибозук отстъпвали по калдаръмения римски път покрай Вит от обсадения от русите Плевен към Орхание, днешен Ботевград. Ужасени от погромите и насилията, от грабежите и палежите, от убайствата и изнасилванията българите бягали по горите и долищата. Много ъгленчани, предимно жени и деца, се скроло в една пещера в местността Селището. Случаен изстрел ги издал на преминаващите башибозуци, които вече грабели селото, полели къщите и отвеждали добитъка. Този път жестокостта на гъжвалиите, сред които и конници – черкези, надминала всичко познато.

Било по жътва, житото съхнело на кръстци по отсрещните ниви. Оттам башибозуците взели снопи и с тях зазидали входа на пещерата – ред сухи, ред мокри, натопени във Вита. Зацъкали с чакмаците, докато белия лютив пушек не изпълнил пещерата. Хлябът на хората превърнали в оръдие за убиването им! Майките вътре мокрели кърпи и престилки по стичащата се по стените влага и завивали с тях главиците на децата си. Но спасение нямало. Малцината, които успяли да изпълзят през почти недостъпния тесен комин към платото, били преварени и посечени от канниците. И все пак някои оцелели, за да заселят пепелището, да продължи животът, да се помни миналото и да се ражда бъдещето…

Днес на това място спокойният полет на бялата чапла е свидетелство, че тук човекът още не всичко е разрушил. Само относителната недостъпност на речното корито под Ъглен е запазила до известна степен деликатната екологична система от нашите машини, химикали, боклуци и безотговорност. Тук все още може да се види изумрудната искра на земеродното рибарче, бляснала над вира колкото да се гмурне за миг и да изскочи от водата със сребърна рибка в клюна. И то, и много други животни тук вече са записани от нашата престъпна небрежност в червената книга на изчезващите видове. Това са и черните щъркели, които величествено газят из плитчините върху своите отражения, и гарваните гробари, които възмутено грачат над главите на рибарите, и мълниеносните бързолети, и лебедите, арктичните гъски, дяволиците, ловните соколи и белоопашатите морски орли, които все още дирят лов из елиите между Червена стена и Данчова дупка. Нощем бухалът, кукумявката, совата и улулицата, както и многобройните прилепи ловуват между звездите на небето и звездите във вировете. Денем циганското петле, сойката, ярките желни, гривяка и хралупара, гургулицата и стърчиопашките, и какви ли още не птици съживяват чукарите.

И цялото поле звъни от песните на славеи и чучулиги, кадънки и авлиги, от чирикането на врабци и цвъртенето на лястовици. Във вировете ловуват видрите, тези елегантни и срамежливи плувци, по склоновете и сипеите се кръстосват дирите на лисици и язовци, порове и белки, смоци и пепелянки. Да не говорим за незабравимия вечерен концерт на витските жаби, на щурците и цикадите…

Но и онези невидими сили, които често усещаме със сетива, за които не подозираме, че притежаваме, също се вихрят тук. Човек може да ги почувства на определено място в Очилатата дупка – усещането е вдъхновяващо, гърбът се изправя, очите се избистрят, мисълта броди из непознати висини… Има поверие, че който пие последователно от трите изворчета – при Данчова дупка, под Червена стена и на Сливковото, ще има късмет и здраве през цялата година, и най-добре е това да се прави на Водици, т.е. на Йордановден, или на Еньовден, когато във водата се топва и еньовденската китка и се окачва в дома да дарява здраве на цялото домочадие.

Но, разбира се, най-големи емоции тук изживяват рибарите, които рядко си тръгват с празни живарници от живописните брегове на вировете под скалите, където проблясва среброто на разнообразни и главно многобройни риби ята. Преди години мнозина катерачи опитваха смелостта и уменията си по отвесите на каньона, но трябва да се помни, че дори на най-привлекателните места варовикът е силно изветрял и крие опасности.

А как може да се иде до Ъглен? С автобус от Луковит и Червен бряг, или с кола по магистрала Хемус, пътя за Ловеч-Варна, вляво преди моста на Тетевенския боаз и през селата Торос и Дерманци до Ъглен. Имайте предвид, че селото не предлага възможност да се отседне някъде, няма и ресторант. Практически единствената възможност е да се лагерува в поречието на палатка, затова се обръщайте към Тиката Змияра, който обикновено пие чай в кафенето на Грета, когато не скита по чукарите сред своите приятели от дивия свят.

 

Бел. ред. - Село Ъглен, чието име някои разпознават като Онгъл, е дало на България писателите Трифон Кунев, Илия Волен, Христо Пацов. В момента там живее актьорът Георги Черкелов. - Р. С.



Източник: bolgari





Коментари

горе