"Крадците да се отлъчат, за да не страда заради тях целият народ"


Наказанието за кражба включва шумно опозоряване, бой и поне двукратно възстановяване на щетата...

Понеже текстовете за кражба почти изчезват от старобългарското законодателство след втората половина на IХ в., ще трябва да предположим едновременно както намаляването на случаите на разбойничество и кражби като следствие от укрепването на българската държавност, така и предаването на тези случаи, особено на по-леките от тях, за разрешаване в местните общности.

Наказването на кражбите в малките общности - в селата, в градските квартали, в обителите, в големите промишлени предприятия, в туристическите и в търговските обекти, се запазва чак до наши дни, и се изчерпва с опозоряване и възстановяване на щетата, може и с някой и друг (незаконен) шамар.

Писмени сведения за разбойничество и кражби след втората половина на IХ в. и до края на Първото българско царство (1018 г.) практически отсъстват. Често може да се срещне в научната литература по история на правото, че все пак такива сведения се съдържат в житията на някои християнски светци, като на Иван Рилски, например.

Понеже тези текстове са писани от прависти, а не от историци, ще трябва тук да се възрази. Първо, защото случките с разбойници в житията са устойчив модел, срещат се често в такива текстове, поради това те не притежават нужната историческа правдивост.

В случая с Пространното житие на Иван Рилски не се отчита също и времето на неговото написване - през ХIV в., така случката с разбойниците там няма никакво отношение към времето в което е живял лечителят Иван от Скрино - действителната историческа личност, която е послужила като основа за създаването на образа на християнския светец Иван Рилски.

Отсъствието на данни за кражби и разбойничества от това време и на правни мерки за пресичане на такива деяния ще трябва да припишем и на укрепването на свободните славянски общини по българските земи, съчетани с рязкото увеличение на населението на Средновековна България.

Точно от втората половина IХ в. тези общини се превръщат в практически единствена форма на местна земска организация, тяхното забележимо укрепване изглежда е достатъчно за да се прилагат успешно необходимите мерки за предотвратяването на деяния като кражбите и разбойничеството, дори в условията на рязко засилване на търговските връзки на България с околните земи.

Появата и слабото увеличение, както е видно от повеленията на император Василий II (1019/ 1020-1925 г.), на крепостно население не променя нищо съществено, във феодалните имения кражбите и разбойничеството се наказват също толкова бързо и още по-сурово, отколкото в общините.

Разрастването на разбойничеството и на кражбите във времето на Второто българско царство ще трябва да отдадем на рязкото отслабване на централната власт, особено след средата на ХIII в. По всичко личи, че наказването на кражбите и разбойничеството е отразено значително по-обстойно в действащото по това време законодателство, особено в събирателния Правен сборник на Матей Властар († около 1360 г.).

Макар български превод на този писмен извор да ни е известен чак от ХV в., видно е, че началото на неговото приложение в България ще трябва да отнесем във времето непосредствено след съставянето му - 1335 г.

С кражбите и разбойничеството в сборника (вж. Извори) се занимава глава 12 под буква А (всичките 303 глави са подредени по азбучен ред). Трудно е да остане незабелязано, че наказанията за обикновената кражба са смекчени забележимо в сравнение с по-ранното византийско законодателство, след 1335 г. наказанията са само парични - откраднатото се плаща четворно, ако искът е подаден до година, и по себестойност, ако е подаден по-късно. За заграбване на обработваема земя се дължи обаче само двойното й възстановяване.

Изглежда, че не само рязкото ускоряване на развитието на стоково-паричните отношения във Византия, а и на Балканите изобщо, е причина за отпадането на суровите членовредителни наказания, смекчаването на нравите характеризира късното балканско средновековие като цяло. Ярко свидетелство за това е забележимото намаляване, почти до пълно изчезване, на публичното изпълнение на кървавите наказания като любимо по-рано забавление на градското население.

И Правният сборник на Матей Властар, използван както по всичко личи и в България през втората половина на ХIV в. и до самия край на Второто българско царство през 1422 г., както стана ясно от други текстове тук, и в Законника на Стефан Душан наказанието за разбойничество остава неизменно смърт (вж. Извори в Свързани текстове).

Предвид значителната и неизменна обществена опасност на разбойничеството, което се определя главно от ускореното развитие на търговията по това време, запазването на смъртното наказание за разбойничество е напълно обяснимо.

Същевременно наличието единствено на имуществена отговорност за кражба е показателна за отчитането на степента на обществената опасност при кражбите, а и при наказанията изобщо - това е сигурно показание за усъвършенстването на правното устройство на късносредновековното общество изобщо.

В същото време селската община, градският квартал, всяка малка общност изобщо, предвождана от отговарящия за нея свещеник, запазва със сигурност правото да урегулира сама случаите на кражби. Впрочем участието на духовенството в правораздаването е представено обширно в писмата на охридския архиепископ Теофилакт (1084-1107), изпъстрени с прелюбопитни подробности за средновековния всекидневен живот.

Следите от късносредновековното балканско право се улавят отчетливо чак до средата на миналия век. В българските обичаи от ХIХ в.-ХХ в. остава обозначаването на постъпките като "право" и "криво" ("не право"), "добро" и "зло", "помощ" и "пакост", "правина" и кривина" (Христо Вакарелски, 1977).

По спомени на най-възрастните в селата Габрене, Тешово, Делчево и другаде в Пиринския край се знае, че по-рано, преди средата на ХIХ в., правораздаването в малките общности се осъществява от нарочен "съвет на старите" или на "старейшините", "те съдели и решавали" в неделен ден пред църквата или под някое голямо дърво.

Кражбата се смята за голямо престъпление сред народа ни навсякъде по българските земи, но както може да се очаква, членовредителни наказания за кражба изобщо липсват, с изключение на клетвата "ръцете ти да изсъхнат", както и заканителни изрази за отсичане на ръце, за счупване на глава, за изкъртване на зъби, за скъсване на уши или за "отхапването на езика" на майката, която подучила сина си да краде, в народните песни. По-далеч от заканите обаче не се отива никога.

Крадецът се наказва с опозоряване чрез развеждане - натоварен с откраднатото и съпроводен от гайди и тъпани, та "всички да го видят", с бой и да върне или отработи двукратно щетата. По време на опозорителното шествие крадецът трябва да изрича многократно, гласно и високо вината си.

Децата и слабоумните отнасят най-много по "някой и друг шамар, че да не прави друг път такива работи" (в Пиринския край).

Пак там, в селата Добърско, Разложко, и Горна Сушица, Мелнишко, например, крадецът застава до вратата на църквата в неделя и съселяните му преминават покрай него като му удрят шамари и го заплюват, освен това откраднатото, в случая сено, крадецът трябва да върне в поне двоен размер.

На илюстрацията: Ослепяването на Лъв Фока заради организирането на заговор срещу император Роман I Лакапин (920-944); рисунки на листове 28, 98 и 126 в Украсения препис на "История" на Йоан Скилица, ХII/ ХIII в., Национална библиотека-Мадрид

 

Извори

"А. Глава 12. За тези, които разбойнически отнемат чуждото.

Св. Григорий Чудотворец в 3-то правило [пише] - грабителят и користолюбецът и присвояващият чуждото заради гнусно печалбарство се обявява за отлъчен и низвергнат от божията църква, подобно на това, както синовете, за безрасъдна вина, се отстраняват и лишават от бащиното имущество . . . "Поради това справедливо е да се признае, че всички те [крадците и разбойниците] трябва да се отлъчат от църквата, за да не се стовари гневът [господен] на целия народ" . . .Греши, прелъстявайки себе си, този, който казва, че е намерил захвърлена вещта и [я] е взел по време, в което никому не е принадлежала, и че не е знаел, може би, кой е нейният собственик . . .

Светският закон осъжда този, който граби каквото и да е при пожар, или при корабокрушение, или от разрушен дом, да заплати четворно . . . в срок от една година, а след годината - [да остане само] просто плащане [по себестойност] . . . На присвоителите със сила и по-рано съдените законът не прощава, но ги осъжда да платят четворно.

Ако някой насилствено похити движими вещи, то . . . в срок от една година се задължава да [ги] плати четворно, ако е уточнено със свидетелски показания количеството и вида на вещите, а след като изтече годината - [да плати] само себестойността им. Ако се окаже, че отнемането е било насилствено, а свидетелите не познават ограбения, в такъв случай претърпелият насилствено отнемане дава клетвена декларация и получава от насилника себестойността на това, което му е отнето, като [потърпевшият].свидетелства под клетва.

Ако някой без да вземе под внимание присъдата на съдията отнеме каквато и да е вещ, то ако той е собственик на тази вещ, се лишава от владение върху нея; а ако вещта е чужда, то да заплати и цената й. Впрочем и тук, когато искът е подаден в течение на една година, се плаща глоба, а ако е след изтичането на годината, то - само вещта и печалбите [от владението й].

Грабителите на земя, или тези, които са променили границите, да дадат двойно на завзетото [количество земя].

Който с оръжие напада и опустошава чуждите домове или ниви се наказва със смърт."

Из Правния сборник на Матей Властар, 1335 г.



Източник: Българи





Коментари

горе