"Ню Йоркър": Българската тъга на Георги Господинов


През декември 2010 г. „Ди икономист” помести статия, разглеждаща „география на щастието”, в която България беше обявена, по онова време заедно с Румъния – най-новите и вероятно най-зловредните членове на Европейския съюз – „за най-тъжното място в света”. Почти година по-късно Георги Господинов, най-известният писател на България, публикува втория си роман – „Физика на тъгата”.

В интервюта, дадени от писателя, той сам позиционира книгата отчасти като отговор на тази статия, а от друга страна, за да разбие клишетата за източноевропейския темперамент: „В крайна сметка, моят протагонист се опитва да разкаже история конкретно за това място, за най-тъжното място, и да се справи със своята собствена тъга.”

Романът е сензация в България. Първото му издание се разграбва за ден и става най-продаваната книга в страната за 2012-а. Обира националните литературни награди, а неговите преводни издания са сред претендентите на няколко големи и важни европейски награди, в това число Premio Strega Europeo и Brücke Berlin Preis.

Международният успех на книгата е изненадващ за писател от страна, в която „няма кой знае какво литературно любопитство”. Или поне така твърди самият Господинов.…

Най-вероятно всеки си представя собствената тъга по начин, по който не може да бъде преведена. Тъгата на Господинов е жадуване за нещо, което все още не се е случило. Рязко осъзнаване на това, че животът си минава и че някои неща никога няма да изпиташ заради хиляди причини – лични, географски, политически.

Тази тъга не е уникална само за България. Господинов е наясно с това. В ера на икономически упадък това състояние заплашва целостта на Европа. Но идеята за неизживения живот има определен отзвук в страна, където хоризонтът на възможностите толкова пъти е бил преначертаван. Където пейзажът е осеян с руините на „неясни, абстрактни идеологии” и техните сринати обещания – от рушащите се социалистически монументи до изоставените курорти и жилищни комплекси – наследство от някогашния бум на пазара с недвижими имоти.

Господинов отхвърля грандиозните повествования, предлагайки на тяхно място полихронията, многогласието на дребните хронологични моменти. Както в „Естествен роман”, така и във „Физика на тъгата” разказвачът се нарича Георги Господинов. Романът пристига зад океана в момента, когато американските читатели са привлечени от новели, които флиртуват с автобиографични елементи и предизвикателни различия между истина и художествена измислица. Но докато обичайният предшестващ модел на творбите на останалите модерни автори в Америка е този на В.Г. Зебалд, то Господинов се движи по образеца на Борхес. Модел, който се наслаждава на пакостливите игри и екстравагантните фантазии, които споделя с читателя.

Съвсем свободно, със скокове напред и назад във времето, „Физика на тъгата” следва контурите на живота на Георги – от неговото рождение, през годините на образование и казарма, случващи се през комунизма, до момента, в който става успешен писател и все по-силно усещаш меланхолията човек. Като дете Георги страда от обсесивен емпатичен-соматичен синдром – много засилена, несъзнателна съпричастност към всичко, до което се докосне – роднини, съседи, животни, дори към гол охлюв, който дядо му изяжда като природен лек срещу стомашна язва. С годините той загубва тази си способност, но я компенсира, превръщайки се във вманиачен колекционер на чужди истории. Сега може би страда от „комплекса на Ной” – запасява се с истории и случки срещу Апокалипсиса, който знае, че наближава, макар и да не е наясно в каква форма точно ще се случи. Дали ще дойде като глобално затопляне, като ядрена война, като Четирите конника от забранената Библия на баба му… Изберете вие.

Публикуваме текста от престижното издание „Ню Йоркър“ със съкращения



Източник: Животът днес





Коментари

горе