Стефан Стамболов - държавникът с твърда ръка
Материал на "Българска история" - www.bulgarianhistory.org
Стефан Стамболов е революционер, политик и един от строителите на съвременна България. Неговият принос и роля го нареждат сред най-значимите личности в историята. Той оставя своя неповторим почерк във формирането и укрепването на българската държавност. Неговият образ е противоречив, но едно е неоспоримо – той няма аналог.
Стефан Николов Стамболов е роден на 12 февруари (31 януари – стар стил) 1854
г. в Търново и е едно от седемте деца на Евгения и Никола Стаматови. Бъдещият
държавник първоначално учи в родния си град, а след това заминава за Одеса, където
постъпва в Духовната семинария. Едва 20-годишен, в Русия младежът се сблъсква
със суровата политическа действителност и със сложното и експлоатирано от различни
интереси държавно управление.
Обучението дава на младежа един истински урок по прагматизъм, свободомислие и патриотизъм. Така завърналият се през 1873 г. в България Стамболов е готов да се отдаде на борбата за национално освобождение. Той бързо навлиза в революционните среди. Стамболов, заедно с големия борец за свобода Христо Ботев, издава обща стихосбирка наречена „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“.
Бъдещият политик е избран за представител на Търново в Общото събрание на Българския революционен централен комитет. Впечатлява дейците на комитета с острия си ум и присъщата си енергичност. Не след дълго е назначен за апостол в подготвящото се общонационално въстание. След разбиването му е определен и за главен апостол на Търновския окръг по време на Априлския бунт. Когато въстанието е потушено и потопено в кръв, успява да избяга в Румъния, а впоследствие се включва в Българското централно благотворително общество и спомага за изграждането на Българското опълчение.
След Освобождението Стамболов, като много други, потресен от несправедливостта на Берлинския договор, който оставя значителна част от българското население под чужда власт, става един от основателите на комитетите „Единство“ и организатор на Кресненско-Разложкото въстание. В политическия живот навлиза едва 25-годишен, преждевременно узрял и готов да се отдаде на България.
По време на общо събрание на БЦБО през ноември 1876 г. – Стамболов е предпоследен на задния ред вдясно
Своята зашеметяваща и противоречива кариера Стамболов започва в Търново като член на Либералната партия. Става народен представител и заместник-председател на Второто обикновено народно събрание. Сближава се с Петко Каравелов и след разцепването на Либералната партия се включва в крилото на саратника си. В периода 1884-1886 г. Стамболов заема един от най-отговорните постове в държавата – председателстващ Народното събрание.
Той е един от най-решителните защитници на Съединението, като оказва сериозен натиск върху княз Батенберг за легитимирането на този политически акт. Тогава Стамболов за първи път проявява присъщата си решителност, граничеща с арогантност, с която той си служи умело за постигане на целите си. Макар да влиза в разногласия с княза, той добре осъзнава реалната опасност за бъдещето на страната в случай, че държавният глава бъде детрониран. Именно на това се дължи неочакваната му роля на вдъхновител на контрапреврата, целящ да върне Батенберг на престола.
Около 1878 година
След неуспеха на контрапреврата Стамболов е назначен за регент заедно с Петко Каравелов и Сава Муткуров. Той има централна роля в избора на нов княз. След встъпването на власт на Фердинанд Сакскобургготски Стамболов съставя правителство и оглавява държавата начело на Народнолибералната партия, на която е основател и на практика несменяем лидер. Управлението на страната попада в ръцете на най-влиятелния, решителен, но и краен във възгледите си държавник. Следващите години от развитието на следосвобожденска България предначертават съдбата на целия народ.
По време на Стамболовото управление младото княжество претърпява изключителен икономически подем и България тръгва по пътя на индустриализацията и модернизацията. Законите, прокарани от стамболовистите защитават родното производство и създават благоприятни условия за преуспяването на частния сектор. Според министър-председателя държавният протекционизъм като форма на управление е единственият способен да създаде стабилни основи за развитие. Стамболов обръща погледа си на запад, като прекратява взаимоотношенията на България с освободителката Русия, чийто образ все още е сакрален за българското общество.
Този рязък завой в политиката, макар целящ единствено да укрепи и затвърди позициите на държавата, никога няма да бъде простен на министър-председателя от мнозина. Той успява да си навлече гнева на една от най-могъщите държави, което по-късно ще се окаже фатално за самия него. За сметка на това, България установява приятелски отношения с Турция, търсейки всевъзможни начини за постигане на целта с най-голям приоритет за Стамболов – обединението на българските земи.
Благоденствието на страната се превръща в самоцел за Стамболов и често в действията си той далеч не е воден от демократичните принципи и норми, присъщи на европейските държавници. Тези, които имат злата участ да се надигнат срещу режима му, мигновено са ликвидирани, а насилствените методи и практики постепенно се превръщат в основен механизъм за постигане на политически цели. Репресиите не подминават и онези от доскорошните спътници и последователи на Стамболов, които застрашават стабилността на управлението му. Държавникът сам признава, че за него най-важно е спокойствието и сигурността в страната, а не реномето и престижа на демокрацията.
Успехите, които постига Стамболовото управление, са неоспорими. Служейки си непоколебимо и безскрупулно с властта, политикът укрепва и издига авторитета на княжеството. България се интегрира бързо и ефективно в европейската общност и тръгва по сигурен път към устойчиво развитие. В същото време действия като ликвидирането на политически опоненти и други подобни допринасят за изграждането на диктаторския образ на Стамболов, който успява да навлече върху него гняв и омраза в размери, който трудно можем да срещнем при други политици.
През 1894 г., замесен в афера с две жени, едната от които е съпругата на военния министър генерал Михаил Савов, Стамболов неколкократно, чисто символично, връчва оставката си на монарха, но първоначално князът не я приема. На 31 май 1894 г. обаче оставката най-неочаквано е приета и правителството на Стамболов е свалено. След 8-годишно управление Народнолибералната партия пада от власт и мандатът на „най-значимия български държавник“ приключва. Като причина за това много хора посочват незаконните и непопулярни действия на властта, сред които са полицейски произвол, насилия и репресии.
Отстраняването на Стамболов прехвърля кормилото на държавата в ръцете на Константин Стоилов. Новият министър-председател се страхува от голямото влияние на предшественика си и всячески се опитва да го компрометира. Стамболов за кратко е арестуван заради критики към княз Фердинанд, по-късно е освободен, но ново производство срещу него започва още същата година в опит да се докаже, че той организира атентата срещу себе си през 1891 г. Доказателства не са намерени. Въпреки множеството заплахи за разправа и опита за убийство, големият държавник отказва да напусне родината си. Правителството на Стоилов не може да му прости тази дързост.
Стефан Стамболов става изкупителна жертва на своята най-висша добродетел – да се ръководи единствено и само от българските национални интереси. Най-популярният и влиятелен мъж в България от края на XIX в. променя цялостния вътрешен и външен облик на страната, като този рискован акт му коства най-ценното – живота. Оставайки без своята най-силна защита от омразата, а именно властта, на 3 юли 1895 г. Стамболов е жестоко посечен в центъра на София, пред погледите на десетки минувачи. Три дни по-късно той умира от раните си, а ликуващи хора ще играят хоро на гроба му. Други ще потънат в дълбока скръб. България се прощава с най-принципния си и противоречив държавник.
Роден като роб, узрял като революционер, преминал през обърканите години на следосвобожденска България, усъвършенствал се като политик и държавник, Стефан Стамболов е една изключителна и неповторима личност. Воден единствено от най-благородни добродетели подкрепени от усърден труд и постоянство, той се превръща в една от най-ярките фигури на XIX в., чийто политически ранг никой не успява да достигне. А фаталните и рисковани ходове, макар предприемани добросъвестно, се оказват непоправими грешки, които заплашват целостта и излагат на риск сигурността на българската държава. В края на своя житейски път Стамболов поднася искрените си извинения и поема пълна отговорност за своите действия. В своята изповед той допълва: „Аз не съм убивал, освен неприятели на моето Отечество“.
Източник: Bulgarian History
Коментари
Харесайте ни във facebook!
