Спасих самолет Ан-24 от похитител
На 18 юни 1977 г. като командир на самолет Ан-24 в БГА „Балкан“ изпълнявах полет по линията Видин-София с екипаж втори пилот Богданов, борден инженер Йорданов и стюардеса Найденова. Пътниците бяха около 42-ма. Излетяхме по разписание в 20 ч. На ешелона светна сигнализацията „бордпроводник“ - сигнал, че стюардесата иска да говори с мен. Превключих и чух крясъци. Случваше се честотата да пробива сръбска радиостанция и помислих, че е нещо като радиотеатър. Но след секунда осъзнах, че стюардесата с плачещ глас на фона на крясъци викаше: „Командир, той ще ме убие, той стреля, отгоре тече вода, иска да говори с вас.“ За секунда всичко се промени и ситуацията стана изключително опасна. Прецених, че не е шега, защото над мястото на стюардесата се намираше резервоарът с вода. Казах: „Добре, слушам, дай му слушалката.“ Мъжки глас неистово крещеше и нареждаше: „Аз съм командир, изпълнявай моите заповеди, ако не - ще убивам пътници един по един!“
Отговорих: „Добре, няма проблем, няма да оставя да загиват пътници, слушам вашите
заповеди.“ А той нареди: „Вземете курс на запад и ще кацнем в Лондон!“ Думата
Лондон беше произнесена с патос, изразяващ като че ли там е светлото бъдеще на
цялото човечество. Прецених, че не се е подготвил достатъчно добре за действията
си, а и гласът и логиката му подсказваха ненормално психическо състояние. Отговорих
му: „Спокойно, ще кацнем където искаш. Ако има нещо, обади се.“ Той пак убедително
изкрещя: „Аз съм командирът!“
Бързо прецених, че той трябва да знае на кое летище кацаме и че
не бива да кацам на българско летище
Лондон беше абсурдно, защото нямахме гориво дотам. Международната обстановка
бе такава, че Румъния като социалистическа държава нямаше да е приемлива за него.
Също и Атина, защото е в обратната посока на светлата му мечта Лондон. Оставаше
Белград като в нашенска държава, което той би приел нормално, след като го изненадам.
Обадих се на София контрол и съобщих, че на борда има похитител, който нарежда
да пренасочим полета за Лондон, и че моето решение е да кацнем в Белград. Дадох
разчетите за вход на югославска територия, идентификацията на трасето и времето
за кацане на летище Белград, за да уредят полетния план.
Съобщиха ми да изчакам. Не след много ме информираха, че след съгласуване с директора
на „Балкан“, министъра на транспорта и на МВР са решили да кацнем на летище София,
като предварително щели да изключат елзахранването на столицата и летището, за
да не разбере похитителят къде кацаме.
Отговорих, че според международните правила в случая
решение взема единствено командирът
на самолета, който носи отговорност както за безаварийността на полета, така
и за здравето и живота на пътниците, и няма да рискувам. Потвърдих: „Моето решение
е да кацнем в Белград.“ Поисках да предадат на българския посланик да е там и
да ни предоставят навигационни материали за маршрута през Виена и Мюнхен до Лондон.
Трябваше да имам готовност, ако в Белград не се удаде възможност да решим проблема.
Влязох във връзка с Белград-контрол, получих разрешение и продължихме полета
за Белград. При неколкократни разговори с похитителя забелязах, че високият му
патос бе започнал да спада, което беше добре. Преди снижението му казах: „Виж
какво, ние имаме гориво колкото до Белград и малко за резерв. Не можем да продължим
за Лондон. И да убиваш и да не убиваш, всички ще загинем, като свърши горивото.
Предлагам ти да кацнем в Белград, да заредим и да продължим за Лондон.“ Той каза:
„Момент да помисля“, и след малко с категоричен тон обяви: „Добре, но кацаме,
няма да се отварят никакви врати, зареждаме и продължаваме за Лондон.“ Казах окей
и започнахме снижение.
Кацнахме нормално на полоса 12 и ни бе наредено да установим двигателите и да
чакаме. Беше много горещ задушен юнски ден с температура около 35°С. Отворихме
прозорчетата на пилотската кабината и вратата на предното багажно отделение, но
пътниците и похитителят останаха в капан със затворени врати, което предполагаше,
че ще го сломи окончателно. Времето работеше в негова вреда.
Наоколо бе гора и тъмно като в рог. Близо два часа Белград-кула не казваше нищо
определено. Реших да отида на летището да разбера какво става. Свързах се с похитителя
и го „попитах“ съгласен ли е да отида лично на летището, за
да уредя зареждането с гориво
за да знае, че няма да ме има известно време. Той потвърди и аз тръгнах пеш около
2 км към аерогарата. На перона нямаше нито един самолет. Всичко беше пребазирано.
Точно тогава се провеждаше международна конференция и са очаквали провокации.
На метър срещу мен спря кола със заслепителни фарове. Трима командоси провериха
документите ми и ме откараха на аерогарата, която цялата бе остъклена. Зад прозорците
стотици чакащи пътници наблюдаваха с интерес какво се случва. Около сградата имаше
и много командоси. Въведоха ме формално като под арест. Чакаха ме служители от
летището, нашият посланик и шефът на белградската безопасност. След като изложих
събитията, ме попитаха какво искам и как да се действа.
Предложих им три варианта: да заредим и да продължим, с някакъв газ да бъдат
приспани всички в самолета или те да поемат похитителя и да го транспортират до
Лондон. Имаше лекар, който отхвърли втория вариант. Можело да се окаже фатален
за пътник със сърдечни проблеми. Прие се третият варианта като сценарий с евентуалното
му арестуване.
Около 3 след полунощ с голяма група командоси
подходихме към самолета. Шефът на безопасността ме инструктира, че ако похитителят
се съгласи да се предаде, да излезе с протегната напред длан, на която да е пистолетът,
но с дуло, насочено към него. Влязох в кабината и след сигнал похитителят се обади:
„Какво става?“ Отговорих: „За да заредим гориво и да продължим за Лондон, трябва
да платим около 20 000 долара само за гориво и отделно такса кацане и обслужване,
а аз нямам никакви пари. Ако имаш, дай и да решим проблема.“
Разбира се, аз блъфирах, защото по международни договорености нищо не се плаща
на ръка, а впоследствие с преводи по банков път. Той отговори, че няма никакви
пари у себе си. В такъв случай, му казах, става сложно и че ако се съгласи да
се предаде, югославските власти ще го транспортират с техен самолет до Лондон.
Той поиска време да помисли. След малко пак се обади и заяви: „Добре, каква ще
е церемонията.“ Казах му да отвори вратата и с протегната напред длан, на която
да е пистолетът, но с дуло, насочено към него, да слезе бавно по стълбичката.
Аз изчаквах в пилотската кабина. Всъщност самолетът отдавна е бил обкръжен от
командоси и бордният инженер „приятелски“ си бил разговарял с тях. Похитителят
излезе и се предаде и изведнъж нощта стана ден. Наоколо имало инсталирани прожектори,
които веднага светнаха заслепяващо плюс много фотосветкавици. Десетки журналисти
с камери и микрофони се втурнаха към самолета. След похитителя пътниците слязоха
и бяха настанени в автобус за аерогарата. На борда нахълтаха медиите и се насочиха
към мен. Той бе българска територия и помолих командосите да ги изведат.
Последва писмен разпит на членовете на екипажа. Провериха самолета, но гилзата
бе открита по-късно в България. Заредихме с гориво. На пътниците и екипажа беше
дадена закуска. Членовете на екипажа попълнихме индивидуални декларации, че сме
в нормално състояние за изпълнение на полет. Излетяхме рано сутринта по светло
за София. Така приключи драмата. После разбрахме, че сърбите осъдили похитителя
на 12 г. затвор. По-късно
нашите власти го размениха
за осъден гражданин на Югославия. А той доизлежа присъдата си в български затвор.
Как е бил преминал с пистолет през летището във Видин? Показал оръжието и е държал
някакъв документ, че е служител от МВР. Казал: „Ние сме наши хора.“ Пуснали го
без проверка каква точно карта показва.
Впоследствие бях награден от МВР с медал за храброст, а от държавата - с орден
„Гражданска доблест и заслуга“ I степен.
Източник: ПРЕСА