Открития в нашето Черноморие може да пренапишат европейската история


Господин Вагалински, видяхте ли вече новия паметник на цар Самуил и на вечерно осветление? Като инициатор на честванията по случай 1000-годишнината от смъртта му чувствате ли се донякъде отговорен за ожесточените спорове около този паметник?

- Видях го само по медиите. Но въпреки всичко, което чух и прочетох по темата, съм доволен, че има такъв интерес към Самуил, към неговата личност и към историята. Царуването му е труден период за българите - те се мъчат да оцелеят под двоен външен натиск: от едната страна са русите на киевския княз Светослав, а от другата е силната тогава Византийска империя начело с талантливия военачалник и управник Василий II (наречен по-късно Българоубиец). Цели 50 години българите опитват да запазят държавата си въпреки всичко - ту губят, ту печелят битки, но не се предават.

Може би точно защото е имало толкова силен натиск отвън – това винаги обединява? Пък и партии не е имало тогава...

- Да, но не само. Вероятно една от причините за дългото устояване и отстояване на държавността е в доверието между власт и народ. Всички извори от онова време потвърждават силните качества на лидера. Хората са усещали, че този владетел не просто консумира власт. Ето ви и едно конкретно доказателство: Самуил започва да се титулува цар едва след като умира и последният жив представител на династията на Крум, а иначе е носел целия товар на управлението. Страната ни е покорена окончателно 4 години след неговата смърт и когато император Василий II влиза в Охрид, заварва хазната пълна със злато. България е разполагала с достатъчно пари да си купи наемници, но вече не е имала лидер да я поведе. Това е било важно през Х век, важно е и днес.

Неслучайно и след покоряването на страната ни въстанията не спират, а византийците отбелязват колко дълго „онзи прочут Самуил” продължава да е „в устата на българите”. Паднали сме с достойнство, затова и сме имали шанс да възстановим държавата след сравнително кратък период на покорство. Нищо такова не се случва, когато турците настъпват на Балканите. След дългото си управление Иван Александър оставя разпокъсано царство, синовете му са слаби водачи. В този смисъл Самуил продължава да е положителният пример за държавник до днес – въпреки че е правил грешки като пълководец и дипломат. И точно затова захванах да ръчкам институциите за организирането на мащабно честване. Макар че през същата 2014 г. се навършиха 1200 години от смъртта на хан Крум, по този повод се ограничихме с четене на доклади в нашия институт. Като Самуил не може да ме мотивира нито Крум Страшни, нито Симеон Велики, нито победителят на арабите хан Тервел.

Но след цялата дандания костите на Самуил си останаха в Гърция. Имаше ли полза от това, че ги извадиха замалко от хранилището?

- Не бих нарекъл честванията „дандания”. Повечето от нас работиха със сърце още от момента, в който през 2011 г. един млад колега попита насред разкопките на Рупите даваме ли си сметка, че през 2014-а ще се навършат 1000 години от смъртта на Самуил. Не бях се замислял, а чета за този цар от дете и копая на обект в полите на Беласица, където са ставали много от битките по негово време. Когато се прибрах в София, споделих с други директори на музеи идеята да организираме нещо, но не усетих особен ентусиазъм. Това само ме амбицира, потърсих съдействие сред нашите дипломати в Солун, където се пазят плащаницата и костите на царя, а от консулството ни там веднага подадоха ръка. Скоро след това обиколихме музеите на Северна Гърция, видях се с откривателя на Самуиловия гроб проф. Муцопулос, със съветниците на кмета на Солун, по-късно се запознах и с него самия. Янис Бутарис се оказа много отворен към България човек, той познава историята и признава реалностите днес. Нататък в организацията се включи ръководството на БАН, а с двама антрополози лично се уверихме, че костите на Самуил са в добро състояние. Аз останах впечатлен от това, че са на толкова грацилен човек, висок едва 155 см. Очевидно е бил с изключителен дух, не е впечатлявал с ръст и физическа сила. Разбрах и че много е страдал – не само едната му ръка е била счупена по време на битката при река Сперхей, а и челюстта му е била счупена и лошо зараснала след това. Да, костите още са в Гърция, а и не ни дадоха да покажем плащаницата в изложбата ни тук. Но за мен е важно и че по каузата „Самуил” работихме много институции, без да има спорове кой ще води „бащина дружина”. Беше хубаво и позабравено усещане - да имаш подкрепа на толкова нива, всичко да работи като смазан механизъм... Не разбирам как можахме да допуснем в днешно време да започнем да губим и държавността, и самите себе си. Без да сме преживели големи катаклизми, разрушителни земетресения или война. Това пропадане може да спре само когато политиците забравят за популизма и се постараят хората да усетят системно подобряване на живота им.

Как мислите, защо българите масово гласуваха за драматични исторически продукции в класацията за любим филм, организирана от БНТ? Победи „Време разделно”, на второ място остана „Козият рог” – и двете ленти ни връщат към изпитанията по време на турското робство, а някои коментатори обявиха, че явно обичаме да се изживяваме като жертви.

- Когато аз бях дете, в учебниците пишеше за „турското робство”, после започнаха да се налагат термини като „османско присъствие”, „доминиране” и какви ли не други евфемизми. От 1989 г. насам се люшкаме в крайности и в оценките за отдавна отминали епохи и събития. Един от ефектите виждаме в тази класация: хората неслучайно се взират във филмите, направени преди 1989-а. Тогава са харчени много пари, за да се екранизира героично историята, но това не е единствената причина. Българите инстинктивно отказват да приемат конюнктурно изопачаване на историята. В голямата си част сега те се чувстват гости в собствената си държава. Уморени са да бъдат поучавани как да бъдат толерантни на фона на толерираните.

Ще ни кажете ли кой е вашият любим филм?

- „Господин за един ден”, гледал съм го няколко пъти. В него има и история, и психология, и добра игра. Това е много чаплиновски филм, направен с любов към „малкия човек”, там се усеща ирония и самоирония, а и надежда. Би трябвало реалността да е смазала героя Пурко – той изглежда принуден да пълзи, но продължава да иска да лети. Само че за да може масовата публика да оцени Пурко, тя не бива да се чувства притисната от бедност, битова престъпност, безработица, безперспективност.

Как оценявате перспективите пред превръщането на археологическите находки под Ларгото в една от основните атракции на София?

- Засега законът се спазва, имаме наблюдаващ екип от археолози начело с Марио Иванов. Той най-добре познава проученото, не очаквам да се появят неуредици. Дано до зимата всичко да приключи, ще се радвам находките да не трябва да остават още веднъж под снега.

Имало ли е наскоро драстични случаи, в които археолозите не са били викани навреме от строителите?

- Периодично срещаме такъв тип проблеми из страната. Последното, за което се сещам, е сигнал от директора на Историческия музей в Харманли, че близо до магистрала „Марица” строители рушат археологически обект. Веднага се обадих в агенция „Пътна инфраструктура” - с тях напоследък работим отлично, и те също провериха случая. Оказа се, че става дума за бензиностанция на OMV. Още не знам дали строителите самоволно не спазват задължителните законови предписания за предварително археологическо проучване на терена, или изобщо не са получили такова. Но и в двата случая е нарушен Законът за културното наследство.

Всяка година стават десетки подобни нарушения и говоря само за тези, за които сме научили. Има известен прогрес в сравнение с положението отпреди 10 години, но е много бавен.

Тази година ще получите по-малко пари за редовни разкопки, отколкото миналата. Ще се справите ли и за сметка на какво?

- Археолози от цялата страна подадоха проекти за над 130 обекта. Оказа се обаче, че ще разполагаме само с 500 000 лв. Наложи се да отхвърлим стойностни предложения. Добрата новина е, че тази година Министерството на културата, където вече работи като заместник-министър археоложката Бони Петрунова, сериозно се зае с изготвянето на ясни правила, по които да бъдат разпределяни парите за планирани разкопки. Но не може да не направя сравнение с миналата година, когато имахме 2 300 000 лв. и съответно много интересни резултати. Напомням, че тези пари не са само вложение в науката, а и инвестиция в икономиката. Нашата работа е свързана с развитието на туризма, но и с осигуряването на временни работни места. Никога не съм разбирал кой как решава, че половин милион лева стигат – пак толкова имахме през 2012 и 2013 г., а икономическата ситуация не беше същата, както и бюджетът на МК. Все едно 500 000 е някакво сакрално число...

Но пък тази година са заделени допълнително средства за старата българска столица Плиска, нали така?

- Очаквах да го споменете. Вярно е, че Министерският съвет даде целева сума – 170 000 лева плюс още няколко десетки хиляди за почистване на района около Голямата базилика. Инициативата за това не беше на нашия институт, ние просто откликнахме, когато от правителството ни потърсиха за мнение. И потвърдихме, че Плиска наистина е важен обект. Но има и примери за не чак толкова важни обекти, където са налети и се наливат милиони. Сигурно това е добре за развитието на съответната община, но рентабилно ли е? При положение че големите римски градове продължават да са неглижирани, а там няма нужда да им се прави специален път и инфраструктура.Не личните контакти и партийно изборните интереси трябва да са водещи при взимането на такива решения, а добрата финансова и експертна обосновка.

Кои са археологическите проекти, за които се шуми малко, а са интересни и перспективни?

- След международния Лимес конгрес у нас през 2012 г. продължаваме да работим за статута на 30-ината римски обекта по Дунав на наша територия. Много е важно те да влязат в листата на ЮНЕСКО не само защото ще бъдат по-добре опазвани, а и защото това ще привлече внимание, пари и туристи, съответно ще повлияе на икономиката в тези общини. Но като че държавната администрация не го разбира – постоянно има някакви спънки. Спечелихме пари от Европа за този Лимес проект, но какво от това? А британците вече вкараха в листата на ЮНЕСКО тяхната Антониновата стена, макар да е слаба работа в сравнение с нашите обекти по границата на някогашната Римска империя. Германци, холандци, унгарци и чехи са по-напред от нас, словаците дори – а те имат само една римска крепост, но вече са в индикативната листа и правят впечатление с нея... Е, има още един голям проект, който ме прави по-голям оптимист. Наскоро беше подписан договор между Центъра за подводна археология в Саутхямптън и нашия в Созопол, с участие на НАИМ. Доста ще бъде инвестирано за три години – като техника, ноу-хау и пари. Англичаните имат апаратура за дълбоководни проучвания, каквато ние нямаме. А и за първи път се сключва договор за професионални археологически проучвания в акваторията – вместо „правим тръбата за Южен поток, пък ако нещо излезе покрай нея – добре”.

Какво очаквате от новите проучвания в Черно море?

- Българската подводна археология ще направи голяма крачка напред, ще се инвестира в млади специалисти и в перспективни проучвания. Черно море е най-добре запазената гробница с потънали кораби. В дълбочина е наситено със сероводород, който запазва добре останките. Може да се окаже, че от нашата акватория ще излязат открития, които ще пренапишат историята на Европа.

Оптимист ли сте и за намирането на мярката при реставрирането на стари крепости и превръщането им в туристически атракции? Виждате какъв кич се получи с надстрояването в Перник и на Яйлата, а и на други места, археолозите нямат ли думата?

- По време на социализма археолозите изобщо не ги питаха какво да става с обектите им след разкопките - възползваха се от труда им безплатно, а някои архитекти и реставратори усвояваха пари за надстрояването. Покрай честванията „България 1300” бяха вдигнати и нелепости, но това сега е позабравено. В онези времена наричахме Националния институт за паметниците на културата „поразяващата ръка”. В началото на 90-те всичко замря, но после постепенно се изясни, че чрез реставрация и консервация може да се усвояват големи пари от ЕС. И тогава надстрояването се превърна в много доходен бизнес. Знайни и незнайни ООД, НПО-та, общинари и строителни фирми се втурнаха да участват и дори да ни убеждават, че това е обществено полезно дело. Отиде се в крайност – всички виждаме как на места се получи откровена бутафория. На кои туристи ще хареса това? Представяте ли си как ще се върнат отново тук хората, които са очаквали автентичен къс история, а са им пробутали нещо ала Дисниленд? И това при положение че Законът за културното наследство е вменил, че при взимането на решенията за реставрационни работи трябва непременно да участват и археолозите, разкрили тези обекти. Обаче това рядко се спазва. Сега махалото сякаш отива в другата крайност: да се ограничим до аварийна консервация и да сведем до минимум реставрирането. Това също не е добре. А и всеки такъв проект трябва навреме да потърси одобрение от местната общественост и чак тогава да се изпълнява.

България вече има прилични закони, но те трябва да са за всички, а не непрекъснато да ги променяме. Аман от реформи!



Източник: TemaDaily.bg





Коментари

горе