Урок по родолюбие от 16-годишния Мартин Петров
Материал на "Българска история" - www.bulgarianhistory.org
В серия от
Представяме Ви Мартин Петров – момчето, което ще Ви очарова, възхити, разсмее и разплаче. Той е само на 16 години, но с гъсто наситена от постижения биография и то не в една сфера. Автор на пет книги, активен спортист, родолюбец със силно изявена обществена позиция. В следващите редове ще Ви предадем разговора ни с Мартин, такъв какъвто беше той – непринуден, откровен и стойностен.
Срещаме се с героя на разказа ни в централно софийско кафене, разположено в най-шумната и жива част на града. Това не е естествената среда за Мартин – той не посещава помпозните заведения, а предпочита да разпуска по-скромно. Чист късмет е, че има време да се срещне с нас, защото обикновено програмата му е натоварена. В ранните часове на делниците може да срещнете деветокласника в 133 СОУ, познато на столичани като „Руската гимназия“. След учебните занятия Мартин се посвещава на хобитата си – кикбокс и литература. Тази почти невъзможна симбиоза се е превърнала в начин на живот за него. Освен че тренира активно бойния спорт, той го преподава и на по-малки деца. Често вечер пък отделя за посещаване на някое културно местенце – театър, кино галерия или пък студиото на „История БГ“, където е редовен гост в публиката.
Срещата ни започва с огромна лекота – Мартин почти сам започва да си задава въпроси и не ни кара излишно да се притесняваме дали ще го попитаме нещо банално. Държи да разговаряме за въпроси като образование, отношението на държавата към младите хора, както и политическата ситуация в страната – твърде нетипични теми за един деветокласник. На практика всичко, което той прави е мотивирано от проблемите, засягащи тези сфери на обществения ни живот.
Причината да започне да пише историческа литература за деца е продиктувана от неспособността на образователната система да възпита ценности като родолюбие и уважение към миналото у подрастващите. „Моето желание да напиша поредицата „Млад родолюбец“ идва оттам, че умният човек не е като глупавият. Представете си, че ние сме овце, както много често сами се оприличаваме на такива. Ако една овца знаеше, че съседната поляна е с по-млечна и по-зелена трева дали щеше да ходи там, където й каже стопанина? Не мисля.“, споделя енергично Мартин. За него да обичаш родината си е най-ценното качество и то трябва да бъде развито в ранна детска възраст. Бърза да подчертае, че родолюбието изключва омразата към различния и си позволява да цитира идеолога на българското националноосвободителна движение Васил Левски – „Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът“.
„Още на 9-годишна възраст започнах да проумявам някои неща. Тогава написах и първото си стихотворение „Войводата“, посветено на капитан Петко войвода. Започнах да чета българска литература, а за три години успях да изгледам над 250 български филма, което несъмнено повлия на мисленето ми“. Мартин негодува срещу интересите на голяма част от неговите връстници – той смята, че те влагат значителна част от времето си в неползотворни занимания. Старае се да се обгражда с дейни и интелигентни хора, защото ненавижда простотията.
Логично, следващите ни въпроси касаят народопсихологията на българина, която според Мартин до голяма степен е ключова за лошото състояние на страната ни днес.
Репетиции преди театрално представление – друга страст на Мартин
„Ние сме си виновни. И за бедността, и за корупцията, и за неумелите управници. Българинът винаги когато постига нещо, той спира и пак се връща към дъното. Ако е хванал мотиката, но открие багера, ще го продаде за жълти стотинки и пак ще хване мотиката“. Нямаме воля, нещо все не ни достига“, старателно предава почти гневните си мисли той. Питаме го коя е най-лошата и коя най-добрата черта на българина. „Най-лошата черта на българина е че може да търпи, а най-хубавата е, че има праг на търпимост, който праг обаче все още явно не сме го достигнали.“
Мигновенно правим паралел с историята и заедно със събеседника си разсъждаваме защо в миналото народът ни е показвал силна воля и се е справял с трудностите. „Имало е някаква кауза, народът е бил обединен, но тази кауза му е отнета с идването на комунизма. Преди 1944 година властта се е крепяла на образовани и дейни хора. Родове като Славейкови и Вазови са били уважавани и са задавали дневния ред в държавата. В периода на следосвобожденска България страната е управлявана от елит. След 1944 година този елит е ликвидиран“, анализира той. Но не бързайте с оценката си за Мартин – той не е нито антикомунист, нито залита в която и да е крайна идеология. Както винаги, умерен във всяка своя преценка, събеседникът ни не бърза да обвини изцяло политическия строй за историческото развитие на страната ни. Според него, проблемът отново опира до народа и неговите грешки.
След като е назовал проблема, Мартин бърза да даде и решение. „Образование, образование, образование. Това е единственото нещо, което ще ни повдигне от дъното. Държавата трябва да проумее, че бъдещето е в младите хора и само от тях зависи дали то ще бъде светло и благоприятно за България“. За него проблемът в системата е многопластов и засяга не само министерството, но и училищата, самите учителите и не на последно място учениците. „Липсва мотивация във всяко звено на тази верига“, допълва той.
Като за финал питаме събеседника си за какво мечтае в личен план и по отношение на страната си. Първо подхваща темата за България. „Искам да видя един силен, сплотен и обединен народ. Защо у нас политическите спорове винаги опират до това дали си русофоб или русофил. Ами ако съм българофил? Националният интерес трябва да е движеща сила за всеки един от нас“, умислен отбелязва той. В личен план скромно си пожелава да бъде здрав, обграден с приятели и някой ден да изгради семейство, с което да живее в родината си.
След близо един час приятни приказки пътищата ни с Мартин се разделят. Тръгваме си умислени и почти не продумваме нищо. Всеки един от нас е потънал в мисли за това момче, което олицетвори напълно представата ни за човек, милеещ за родината си. Скромен, но и уверен, усмихнат, но и леко натъжен, комуникативен, но и себедостатъчен – във всеки случай Мартин направи така, че да повярваме за пореден път в достойнствата на неговото поколение и ни вдъхна необходимата надежда за общото ни бъдеще.
Източник: Bulgarian History
Коментари
Харесайте ни във facebook!
