Помним ли „Вторият Батак“?


Юлска жега. Слънцето сипе отгоре огън. Огън пламти и отдолу, където къщите горят. Дори листо не трепва, тежка тишина се е разстлала над Гюнели махле. Тихо е. В църковния двор се стелят трупове – обезобразени, разчленени, разхвърляни във всички посоки. В храма, разрушен, почернен и осквернен, човешките тела са едно върху друго, на камари. Зловещата тишина мирише на смърт. Така изглежда селото, което години по-късно ще бъде определено с думите „разбунен мегдан” и „вековна мъка”. Азмакът се влачи тежко, сигурно защото в него има повече кръв, отколкото вода. 2400 българи са зверски избити на този 14 юли. Кървавата трагедия се разиграва по време на Руско-турската война, когато селяни от девет села, сред които Радево, Любенец, Богданово, Сокол, Млекарево, Пет могили, Гледачево, Радне махле, се втурват по пътеките, понесли най-ценното, за да дирят спасение зад каменните зидове на храма в Любенова махала. Той не успява да ги опази, нито молитвите им, нито пендарите, златото, среброто и иконите. Съсичат ги. Варварски. С цялата ярост на губещите и озлобените. За 1013 от тях – жени, деца, пеленачета, старци и мъже в разцвета на силите си, смъртта настъпва в сакралното пространство на църквата, пред погледите на Исус и Богородица. Другите 1387 я намират в църковния двор и по прашните улици, които почервеняват от кръвта им. Историците определят драматичните събития от лятото на 1877-а с думите „втори Батак”. За съжаление този факт не влиза в учебниците по история, за него рядко се говори извън района на Новозагорско и Радневско, където паметта за случилото се е жива и се предава от поколение на поколение. Може би причината е, че нямаме своя Вазов, защото едва ли без неговото ярко слово Батак щеше да е това, което е днес. Именно патриархът на българската литература превърна драмата му в непреходен български символ. И въпреки неудовлетвореността на мнозина от този край, свързана с подценяването и непознаването на тази драматична част от историята ни, по-значимото е, че хората тук знаят и помнят. Трагедията в Гюнели махле е изследвана от местните краеведи и историци и възпята от поетите. Всяка година на този ден жителите на селото и на общината полагат цветя и се прекланят пред паметта на онези 2400 българи, които не доживяха свободата и които преосветиха храма, носещ името на свети великомъченик Георги с кръвта си. На всеки 14 юли Любенова махала притихва в минута мълчание. За да се помни и предава от поколение на поколение историята му. Кървавата касапница се разиграва в разгара на Освободителната война. Докато руските войски водят ожесточени боеве с турската армия, водена от Сюлейман паша в района на старозагорското поле, черкези и башибозуци грабят и опустошават селата. Вакханлията и грабежите предизвикват ужас сред местните, свикнали и видели какво ли не в усилните години на робството. И в тази история, както често се случва, основна роля е отредена на предателството, на низките страсти човешки, но и на случайността. Паметта на поколенията е съхранила разказа за пъдаря Садък – арнаутин и доверено лице на турците. В онези дни и той като мнозина други се разбеснял и тръгнал да се гаври с моми и булки. Гюнелимахленци бранели семейната чест доколкото могат. Хитрият пъдар поискал 1000 гроша, за да пази селото. Най-богатият човек тогава дядо Тончо му отказал, а озлобеният Садък заплашил, че скъпо ще му платят за това. Отмъщението му е да отиде в Нова Загора и да каже на Реуф паша, че в населеното място са събрани комити. Факт е, че мъже, жени и деца от околните селища са се събрали в църквата, за да търсят спасение от набезите. Пашата изпратил свои хора да разберат какво става. Привикали много жители, разпитали ги, похапнали и тръгнали. И тук на сцената излиза сляпата случайност, довела до фатални последици. Таню Тодоров, озлобен от идването на турците и без да е наясно, че идват да проверят доноса, стреля срещу тях и ранява единия от конете. Пратениците информират и за наученото, и за инцидента. Рауф паша се заканил да отмъсти. Огънят на мъстта му се разпалил и от донесението, което направил началникът на гарата в Радне махле. Той, между другото бил грък, съобщил, че в Гюнели махле се струпва много народ и дори поискал войска, която да го разпръсне. 14 юли 1877 година. Горещо. Селяните са се събрали в храма и в училището. В онези години двете сгради делят общ двор, който е заграден с каменна ограда, висока 2,5 метра. Като се има предвид, че едната от вратите на църквата е желязна, мястото е било в истинския смисъл на думата крепост, в която населението да се чувства защитено при нападение. По пладне се появява отделение турски войници, придружени от черкези и башибозуци. Заповедта на Реуф паша, която трябва да изпълнят, е да нападнат селото. Започват стрелбата. Мъжете от Гюнели махле заели позиции за отбрана. Няколко часа по-късно пристига многобройна турска войска, снабдена с няколко оръдия, под предводителството на Шевкет паша. Така нападателите станали близо 2000. „Атаката започна. Огън и смърт се извиха над селото. Големи пушеци от дим и огнени кълба, които осветляваха цялата околност, се издигнаха до небето. Общ вой от кучешки лай и рев на добитък. Тоя вой се усилваше от страшните писъци на жените и децата. С превалянето на деня и настъпването на нощта ужасите се усилваха и картината ставаше по-страшна” - това описание е на някои от останалите живи свидетели. То е включено в книжката, издадена през 1937 г. и посветена на 100-годишнината от съграждането на храма в селото. Емоционален е и разказът на Таню Пенчев, който заедно с група защитници успява да се измъкне от зловещата блокада. Войската е в селото, разбива къщите, плячкосва и съсича всичко пред себе си. Нахлува и в двора на църквата. Между турците и защитниците на „крепостта” започва яростна борба. Предимството, за съжаление, е на страната на поробителя. Веднъж влезли в двора, те отново развъртат ятаганите и подлагат всички на масова сеч. Писъците не спирали. Трупове и локви кръв останали на двора. Дошъл ред и на людете в храма. Там останали предимно жени и деца. Тъй като в началото не успели да разбият вратата, турците започнали да стрелят през прозорците. Подът се покрил с трупове. За кратко настъпило затишие, а по-късно уморената войска била заменена от черкези. Те увещавали селяните, че ще пощадят живота им, ако им дадат парите и ценностите си. Повече от два часа хората подавали през прозорците това, което било в тях. Отишли си едните, но дошли нови, на които нямало какво да се даде. Разярени, те успели да разбият едната врата и да влязат във вътрешността. И отново сеч и вакханлия. Тъжна и страшна е картината в края на този безумен ден. Всичко е изпепелено и опожарено, тук-там стърчали полусрутени домове, из дворища, улици и ограда лежали безброй обезобразени човешки трупове – окървавени, разрязани, надупчени, съсечени. Единственият ням свидетел на безумието останал храмът. Разграбен, опожарен, но оцелял благодарение на яките си основи. Там е и до днес, извисява се и напомня за ужасите преди 135 години, но и за силата на духа и якостта на вярата, съхранила българина. Няколко дни след този апокалипсис в селото идват консулите на Англия, Франция и Австрия. С тях е Реуф паша. Проверката показва, че между мъртвите няма нито комити, нито руснаци. Има само обикновени селяни, беззащитни мъже, жени и деца. Разпореждат се мъртвите да бъдат погребани. Всички били нахвърляни в големи трапища, изкопани в църковния двор. Години по-късно тленните останки на жертвите ще бъдат положени в два мраморни саркофага, разположени във вътрешността на църквата. Там на всеки 14 юли любеновомахленци и гости поставят цветя, палят свещи, а свещеници извършват заупокойна молитва. През 1885-а издигат скромен паметник в църковния двор. За да се помни. Ето така изглежда оригиналният текст: "Проидохомъ сквозе огънь и воду низвелъ ни если въ покой въ четиринадесетий день вечерьта на месецъ юлий, въ хилядо осемстотинъ седемдесеть и седма година, въ време руско-турската война, нападнаха селото ни черкези, башибозуци и мнобройна турска войска и придадоха селото ни на огънь, населението като се видя окръжено отъ толкозъ кръвипийци, принуди се да побегне въ оградата на църквата, но и тукъ не намери спасение, понеже кръвопийците окръжиха оградата на църквата и яростно се впустнаха на сечь върху невинното население и избиха само въ църковната ограда мъже, жени и деца хиляда и тринадесеть души, на които костите почиватъ тукъ при този памятникъ. Вечна имъ памятъ.” През 1937 г. църковното настоятелство на храма „Свети Великомъченик Георги”, построен през 1837-а, взема решение да се отбележи подобаващо вековния юбилей. Издават и книга, в която освен на градежа на храма, е отделено място и на трагедията, случила се в него. По този повод старозагорският митрополит Павел пише: „Гюнели-махле със скромната си църквица стана в страшния ден 14 юли 1877 година център и на страшни, изкупителни за народната свобода, страдания. Обикновено се мисли, че проливането на човешка кръв в храма осквернява храма. За село Любенова махала може да се каже противното: неговият храм е преосветен с жертвоприношението на няколко стотици български християнски души, невинни жертви на озверени турци и черкези в оня паметен по ужаса си ден. От него ден този храм е станал светиня за българите, подобна на Голгота, от която чрез жертвата на Спасителя Христа възсия живот за света. От жертвите, дадени в Любенова махала, също възсия животът”. Книгата е преиздадена, като е допълнена и за 160-годишнината на храма. На този невероятен по своята драматичност епизод от историята е посветена и поемата „Гласът на каменната памет”. Неин автор е роденият в Любенова махала поет Константин Шарков. Дългогодишната преподавателка по български език и литература Елена Ненова написва две стихотворения, а учителят Господин Кирчев създава „Кървава поема”. Юли е. Жегата се сипе както преди 138 години. Времето не е в състояние да заличи от паметта на поколенията случилото се. И в това е силата на българската памет. Константин Шарков казва в поемата си, че свободата се ражда от плач и пламък и че ще бъде разпозната не по знамето, а по това, че ще кърви и ще боли в гръдта на бъдещите наследници и на онемялата земя. Поетът е прав и за това, че времето винаги ще спира в Любенова махала, където зрее жито и дъхти на рози. И на зазоряване или пък привечер камбаната ще връща спомена за мъртвите, които спят.

Публикувано от Ирина Тенева на 14. 07. 2015



Източник: fakel





Коментари

горе