Време е добрите хора да се обединим, лошите отдавна го направиха


Ако се плашите от думата пенсионер, казвайте, че сте стипендиант на НОИ

Хайгашод Агасян е известен български музикант, певец и композитор от арменски произход. Завършва Българската държавна консерватория. В сътрудничество с поета Недялко Йорданов създава едни от най-популярните наши естрадни песни. Пише и песни за деца, поп музика и театрална музика. През 1993 г. печели голямата награда на фестивала “Златният Орфей”.

- Хайго, имаш излъчване на изключително добър човек, явно е истина, че който пее, зло не мисли.

- Всички приятели и близки така казват. По принцип съм добронамерен човек, гледам света с радост, всяка сутрин се събуждам рано с усмивка и се радвам, че съм се събудил и че слънцето е изгряло. Когато видя някой човек, искрено се радвам, че се виждаме. Това са малките радости. Големите няма да ги дочакаме, но малките трябва да ги изживеем на момента. Споделям тази хубава мисъл, че който пее, зло не мисли. Но на един концерт преди много години, когато работех в Младежкия театър, великият Николай Бинев каза следното за тази поговорка: а който мисли, не му е до песен.

- Как се спасяваш от бездуховността на времето, в което живеем?

- Музиката и поезията спасяват душата ми, това са двете изкуства, с които съм свързан. Чета много стихове заради песните, които пиша, за да избирам хубави стихове и когато попадна на нещо, целунато от Господа, аз умея да се радвам на този, който го е написал. Каквото и да е то - песен, разказ, стих, нещо, което виждаш, че е изпипано от край докрай, трябва да му се зарадваш. Обаждам се някой път на автора - благодаря за удоволствието, че съм го чел, че съм слушал тази песен. Много харесвам в себе си това, че умея да се радвам на успеха на ближния си.

- Завистта е типична българска черта, какъв се чувстваш повече - арменец или българин?

- Сто процента съм арменец по кръв, но съм и сто процента българин, защото зад мен стои България. Където и да съм по света, защитавам българската кауза. Смятам, че това е достойното поведение. Да, чувствам се арменец, но още повече се чувствам българин и за мене това е много хубаво. Пиша песни за българските деца, за българските певци, тук съм роден, тук живея, тук съм получил образованието си.

- Имаш прекрасни песни, които ще ни надживеят и никога няма да се “пенсионират”. А какви са твоите намерения?

- Наближавам тази възраст, макар че не мога да си представя човек на изкуството пенсионер. Няма как от утре да кажеш - няма да пиша или няма да свиря. Виждал съм как при хора с други професии се получава срив. Близки приятели на следващия ден след пенсионирането казват - край, вече съм ненужен. Ето това не мога да приема. Но аз намерих едно спасително изречение. Мой приятел от казармата се пенсионира, гледам го унил, без настроение, а бе не е той. Викам му, какво толкова е станало, няма да казваш, че си пенсионер, ще кажеш - станах стипендиант на НОИ.

-Вярваш ли, че ако хората на изкуството се обединят могат да направят нещо голямо и добро за България?

- По принцип хората на изкуството са индивидуалисти и живеят в свой прекрасен свят, който са си изградили. Всеки от тези мъдреци като Антон Дончев, Стефан Цанев, Любо Левчев тежи на мястото си. Те съчувстват, те не могат да бъдат весели и щастливи в среда, в която останалата част се състои от нещастни хора. Вероятно спасението ни е именно в творчеството - поне с това да облекчим душите на хората.

-Как се ражда една твоя песен?

-Необяснимо е, така както поетът не може да обясни как му идват стиховете. Има два подхода. При един композитор първична е музикалната идея, казва на текстописеца - имам такава идея, моля те, напиши думите. Той сяда и нагажда едни думи, които звучат хармонично и красиво. Докато за мен основна е поезията. Уважавам думите, начина, по който са подредени, смисъла, акцентите. И когато прочета едно стихотворение два пъти, ако то има някакви качества за музика, почва да ми зазвучава ритмиката и начина, по който да са разположени думите така. Още съвсем млад имах щастието да се запозная с Недялко Йорданов, Стефан Цанев, Ваня Петкова, Блага Димитрова и много други, които безкрайно уважавам. Когато за втори път прочитах някое тяхно стихотворение, в мен започваше да вибрира нещо. Много често то се появява в съня ми. Имам една песен, “Молитва”, която пее Ваня Костова с божествения си глас. Припева не ми харесваше, казвах си - не е това. Оставих го седмица-две. И една утрин ми зазвуча в съня. Казах си - господи, каква красота, само да се събудя и да го запиша. И докато спяха жена ми и синът ми, станах и го записах. Няма как да го обясня.

- Кой от известните поети с китара ти допада най-много?

- Много харесвах Жорж Мустаки, бях научил две-три негови песни. От него се лееше много красива музика и поезия. Но ако трябва да сравнявам Окуджава и Висоцки, по-близък до моето светоусещане е Булат. През 1989 г. Недялко Йорданов и Булат Окуджава имаха рецитал в българския културен център в Москва. Беше страхотно изживяване. Приближавам се до Булат и той ме пита на чист арменски: как си, братко. Оказа се, че баща му е грузинец, а майка му арменка. Бяхме му на гости в дачата, говорихме си на арменски.

-Освен музиката и поезията кое друго изкуство е най-близко до тебе?

-Когато постъпих в Младежкия театър като оркестрант през 1979 г., режисьорите откриха в мене актьорски заложби и взеха да ми дават роли. Казах им, нямам опит, никога не съм бил на сцена. Играл съм ученик, абитуриент, емигрант. Усетих, че сцената е велико нещо. Имал съм много смешни моменти. В “Светът е малък” на Иван Радоев бях емигрант. Пиесата почваше с мене, свирех на китара и пеех: “Ние сме бедни гаучоси, които живеят в Андите...” Играеха двама велики актьори, с които имах щастието да бъда на една сцена - Димитър Буйнозов беше братът комунист, а Борис Арабов - братът фашист. Единият стреля срещу другия, действието се развива в 1923 година. Те се виждат в Аржентина и когато българската общност разбира, че единият брат е стрелял по другия, в пиесата трябва да се обърнат към Борис Арабов - как не те е срам бе, ти българин ли си? Аз съм на сцената, свиря и пея. Но Борис Арабов ходеше по сцената - на едно представление е тук, на друго там, и накрая режисьорката му каза - трябва да си на едно място, това е акцент. Но той и на тази пиеса ходеше. Търсеха го, нямаше го Борето, и попаднаха на мен. Викнаха ми, как не те е срам бе, ти българин ли си? А аз в ужаса си отвърнах: не съм. Балконът щеше да се срути, взеха да тропат и ръкопляскат, защото нямах реплика. Много уважавам актьорската професия - 13 сезона в Младежкия театър, после в театър “Възраждане” с Павел Попандов, Тодор Колев... През 1981 г. бях в Солун и в Комотини да видя братовчедите си. Владиката вика, хайде, моето момче, да те оженим. Казвам, ама аз нищо нямам. А леля ми вика - тук за гола любов не се женят, сядат на масата и почват - ти имаш коли, аз имам вили... така се ожениха братовчедите ти в Гърция, кажи нещо. Казвам - имам театър в София. А после директорът на Младежкия Васил Попилиев ме пита - идат ли гърците, идат ли? Ще седнеш, вика, на моето директорското място, ще кажеш на секретарката - донеси две кафета... 

-Приемаш ли израза “масово изтребление” в декларацията на парламента по повод 100 години от турските кланета над арменците като еквивалент на “геноцид”?

-Бях в Народното събрание целия ден. Може би липсва думата “целенасочено”. Но мисля, че фразата е достатъчно силна и това е една малка победа. Най-обидното беше, когато при едноминутното мълчание депутатите от ДПС напуснаха залата. Разбирам, че тези хора нямат нищо общо с Османската империя, но можеш ли да не изразиш съпричастност към трагедията на един народ? Дори си позволих да викам “у-у” от балкона, което не беше правилно.

-В какво вярваш?

-По принцип съм вярващ човек, но не фанатик. Убеден съм, че всеки човек идва с определена мисия на тази земя, въпросът е да я намери. Господ ми е дал музиката и съм благодарен, че моите родители рано са открили това. Всеки човек е една вселена. Няма да забравя какво каза един арменец, губернатор, в Армения: крайно време е добрите хора да се обединят, защото лошите отдавна го направиха. Вярвам, че доброто ще надделее над злото и музиката и поезията ще допринесат за това.

 

Интервю на Христо КУФОВ



Източник: nabore





Коментари

горе