Щрихи от малките селца - между пустите къщи и живите паметници


Малките родопски селца винаги са привличали със своето очарование. Там времето сякаш е спряло. Тук-там личи силует на прегърбена баба, надничаща с празни очи през прозореца, а белобради дядовци дялкат монотонно дървени лъжици на стар пън в двора. Колко мънички изглеждат хората там, сякаш и те са се сгушили в пазвите на планината. Детските гласове са само спомен, обикновено само кучешкият лай нарушава болезнената тишина. И проблемите на малкото останали хора по тези места са еднакви, и надеждите им са еднакви.

Селцата си приличат по черните пътища и по затруднения достъп до тях. Приличат си и по двата микросвята. Обикновено всяко село има две лица и два пътя - към единия води отъпкана пътека, а към другия тя едва се отличава под обраслите храсти и бурени. Ако пребродите, ще останете поразени от зловещата картина - кирпичени сгради без покриви, с изкъртени прозорци, напомнящи на избодени очи, с непроходими дворове, с пресъхнали чучури. Съскащото стенание на полуразрушени врати, полюшвани с лекота от вятъра, буди страх, примесен със съжаление. Като изместим поглед от плачевната картина, съзираме признак на живот- малка сателитна чиния, отразяваща блясъка на слънцето.
Намирайки пътеката към другия квартал, долавяме познат звук. Следваме го и след малко се озоваваме в подреден двор, в единия край на който къкри казан с буркани. Встрани от него 80-годишна баба с изкривени от артрит пръсти реже ябълки и ги нарежда на бял тензух да съхнат. Попитах я къде са останалите хора в селото, защо е толкова тихо. Тя отговори, че една част от тях са на сено, други са на лечение в близките болници, а тя - тъй като вече не може да ходи по ливадите, работи каквото може в двора. Поисках да й помогна. Тя се изправи, влезе вътре и след малко излезе, поднасяйки ми с треперещи ръце купа с компот от малини и полутопли колаци, които вероятно беше правила за закуска. 

„Живеем само с дядото тук, децата отидоха надолу- тука работа има само в градините, а в това пари няма, пътят до тук е лош, не идват толкова често, колкото на нас ни  се иска.“-въздъхна тежко тя. Жената разказа, че все пак децата се връщат в селото, когато имат възможност- прекарват част от отпуските си там и гледат да помагат с каквото могат. 

"Нашето е свършило –ама хубаво, че още сме на крака, та не сме в тежест на децата. Пълним избите, та като идват, да им дадем по някой буркан, торбичка картофи – жал ни е, деца са ни. Пък в града всичко е с пари“- продължи да разсъждава жената. По думите й в последните 2-3 години част от по-младите започнали да разкопават обраслите места, където навремето е имало градини и ги засаждат отново.

„Слушаме, че са започнали да асфалтират пътищата тук по селата, дано доживеем и ние да видим асфалт, да се съживи селото и да идват по-често децата, че да прекараме последните си дни край тях“- говореше замечтано бабата, а в насълзените й очи проблясваше частица надежда.

...Колко много си приличат възрастните хора от малките селца в района! До последните си дни ще шетат около домовете, в които е преминал животът им. И макар накрая да останат съвсем сами, за нищо на света не желаят да напуснат тяхната крепост - защото не искат да пречат на децата си, или може би по-скоро защото животът в града е много по-различен от техния и това би ги уморило доста по-скоро от болестите, които носят на гърбовете си от години. Трогателна беше и причината, която изтъкна една от бабите, с които говорих: "Когато почина дядото, децата поискаха да отида да живея при тях. Аз им казах, че докато мога да се грижа за себе си, няма да напусна този дом, защото приживе с него сме си дали дума, че който надживее другия, ще пази къщата и спомените, запечатани вътре през годините."



Източник: Родопчани





Коментари

горе