25 цитата от „Калуня-каля“ – един неподправен роман



Едно от значимите литературни събития на 2014 г. така определят преоткриването на забравения шедьовър на Георги Божинов “Калуня-каля”.

Книгата беше преиздадена, след първоначалния тираж, през 1988 г.

Философски роман за вечната борба между доброто и злото. Между живота и смъртта. Сочен език, със стари, забравени думи, които дават плътност и създават усещане за нещо истинско, което е било отдавна. Разказаната история хваща за гърлото, природата напира и диша в описанията. Човешката душа се разголва и гори. Времето гори.

Личи, че периодът е на турското робство, но без конкретика. Описаните събития напомнят Априлското въстание, но то е споменато директно само в рецензиите, не и в книгата. Етническият произход и вярата на героите също само са загатнати чрез определени детайли и символи.

Едва в края се споменава, че селата са помашки.

Заглавието означава – Калето на Калунь ага.

Предлагаме ви 25 цитата от невероятния роман на Георги Божинов, на които си струва да отделите време:

Всичко идва и си отива на тоя свет, все едно и също, хубаво и лошо, всякога едно и също. Светът се повтаря и си прилича – с хубавото и лошото.

Но от разбойник не става друго освен пак разбойник…

…никой не може да знае какво става в две, между две живи човешки души. Освен двете души. Когато между тях лежи севда*. Никой. Даже и двете души… Защото само в севда душата на човека е истинска. Най-истинска. А истинското човек не разбира и у себе си, камо ли у другите.

*севда – любов (бел.ред.)

Къде сврака цъцре – я крилце, я перце!

…може да има войни и размирици, може свет да гине. А трева винаги ще си расте. Всяка пролет ще покарва наново, и като избуи за коса – косата ще тръгва из нея. А с човеците… не е ли така и с човеците? Подрастват, избуят, после мине някоя коса и ги повали. А след туй покарват други; за да чакат и те косата си…

Всички са братя и трябва да живеят като братя… А не живеят. Все недоволни от нещо. Все търсят веко и не го намират. Чоплят нещо слепешката, бутат се насам и натам като овни. Един скача и се буни, друг скача насреща му. Като кучета се ядат. И няма край тая.

Колко му трябва на човек, за да поминува като човек? Имане голямо? Няма да го отнесе… Човекът е гост на тая земя. Гост – и малко му трябва. Не съвсем малко, но и не чак толкова много. Но непременно му трябва това: една коса, едно такова зелено ширине, това слънце и тая сива кукувица, която се е скрила там, в сенките на гората, и кука ли кука. Толко му трябва на човек. А той не гледа това. Зинал, ламти… а това, най-голямото, не гледа…

По-добре сито куче, отколкото гладен бей.

Лисицата знае сто приказки – и всичките са за кокошката.

Когато неправият е силен, правият излиза виновен…

Не режи опашката на магарето си пред хората; един ще каже къса е, друг – дълга е…

Гори някъде пожар, ти си викаш: далеко е от мене, кво да му се бъркам. Па току гледаш – огънят се присламчва и към твоята стреха, облизва я. Тогава и да се бъркаш, и да се не бъркаш – все тая…

Защото не може да се живее мирно в размирното. Не може. Размирното стои като дигнат нож над врата. И все да извръщаш очи към ножа, за да видиш кога ще блесне като светкавица към врата… Не може да се живее така.

Да легнат дните на прясната рана отгоре като биле на забрава, лист по лист, меко и уталожващо.

Един живот е. Прави квот не мож да не правиш. И да става квото ще…

Да ходиш по света и винаги да се връщаш у дома си – една скутана зелена полянка, където светът не може да достигне. Да се разтуриш и разхвърлиш, да съблечеш тялото и душата си. Да бъдеш у дома си… Познатата пътека. Познатият дървен димец на оджака, сладък димец. Познатият хляб и милата позната ръка, която ти го поднася. Да замирише на дом…



Домът е като вир – гмурнеш се и нищо не чуваш под водата. И нищо не видиш. Но не може да се стои все под водата.

Защото казано е: кой открадне от комшията си гердан – нощем го носи.

Кога сиромах човек яде кокошка? Когато кокошката е болна, или когато той е болен…

Ако караш с добром – смятат те за мекушав и ти се качват на главата. И бият. Ако отвръщаш на злото със зло – свикваш със Злото у себе си и непрекъснато му търсиш като храна все ново и ново Зло извън себе си, за да го оправдаваш…

И както винаги става, щом в едно човешко множество се появи някоя нужна работа – все ще се появи и нужният човек за тая работа.

Браздата не излиза права, ако гърбът не се наведе и изкриви…

Борбата може да донесе победа или поражение; отказът от борба носи само поражение.

Тоя, който иска да казва някаква истина, носи някаква истина или дири някаква истина – трябва да държи винаги едната си нога на стремето…

Защото всяка пролет донася нещо – и нещо отнася.



Източник: lifebites





Коментари

горе