Предесенните потайности на дъждовна Елена
Човек не знае къде ще го задуха вятъра и на кое малко пътче ще го отведе кръстопътят
на собсвените му търсения. Твърде вероятно е в края на лятото да попаднете в дъждовна
поредица от дни именно, когато сте планирали кратката си отпуска. Като мен. 3
дни във Възрожденското бижу град Елена, три от които – в отдавна забравен пороен
дъжд. Е, какво пък. Дъжд – дъжд. Така или иначе знам, че понякога страданието
е личен избор. Като този – на капризна гражданка на голям град, която почти ревеше,
току що пристигнала на почивка в градчето сред пороя. Напоителен и 5-часов. Коритото
на пресъхналата река се напълни така, както не е текло от пролетта насам.
Кой каза, че трябва да губя доброто си настроение? С чадър, без чадър, суха,
мокра, ще ви покажа няколко кратки щриха, които улови мокрият обектив на камерата
ми. И всеки от кадрите носи аромата на това малко градче, на бита му, на опитите
на тези балкански хорица да запазят старинния му облик. Замислих се, че не е много
лесно да си наследник на къща, строена през 18-ти век. И благословия, и бреме.
Реставрацията е безумно скъпа, удобствата – трудно постижими. А поминъкът в Елена
– недоходоносен. Някои еленчани са поспретнали историческото си имотно наследство.
Други са срещнали трудности. А трети са се предали. Децата са мигрирали към големите
градове, а пенсиите им недостигат, за да спретнат наследствата от дедите.
Под чардаците на старините се срещат тук-таме табели – „продава се”. Кой знае,
може да се намерят нови стопани с възможности да подновят възрожденския облик
на къщите. Приемете това като подкана, ако сте имотни и обичате историята ни.
Тези къщици като нищо могат да засияят в нова премяна. Ако имате фантазия и планове
в посока семеен туризъм, може да помислите за този итересен нов поминък.
Изцяло новите градежи също са съобразени с общия облик на градчето и се строят
в подобен стил.
Някои къщи се надстрояват, като конструкциите се подсилват - дори в съвсем идеалния
център на Елена.
Навсякъде по уличките на градеца обаче се усеща атмосферата на старите времена.
Предприемчиви еленчани са извели като музеен кът поминъка и таланта на дядовците
и бабите си. Видях родна къща, превърната в галерия. Друга – в механичка с работилница,
където пра-правнуците на чевръсти нашенци от 18 век продължаваха занаята им. Имаше
къща – читалня.
Катерушки и увеселителни кътове за деца няма много. Видях само една пързалка
и две люлки след дълго обикаляне. Местен жител сподели, че през есента общината
подготвяла детски кът с европари. Но пък къде в България децата могат да се забавляват,
катерейки огромен дървен бонбон, освен в Елена?
Аронията е навсякъде в Елена. „Аро-какво?” – питах няколко пъти. Прилича на едра
боровинка, но не е. Аронията е храст, достигащ до 2 - 2.5 метра височина, пренесен
в Европа в началото на XVIII в. от умерения пояс на Северна Америка, а в България
през 70-те години на XX век. Отглежда се в планинските и полупланинските райони,
но все още на малки площи. В Елена е навсякъде. Устойчива на ниски температури
и неприятели и взискателна единствено към почвена влага и слънцегреене, това непретенциозно,
красиво и с много лечебни свойства растение намира чудесен прием у нас.
В превод от гръцки означава "помощ, полза". Плодът на аронията има разнообразен
химичен състав и голямо богатство на витамини и минерални вещества, което нарежда
този растителен вид в списъка на особено ценните лекарствени растения .Подходящ
за диабетици. Изключително важна особеност на аронията е високото съдържание на
всички важни витамини, което усилва биологичното им действие или т.н. "синергичен
ефект". Руските научни среди я поставят на първо място сред поливитаминозните
плодове. Има я в магазинчета, на пазара, пред къщите в малки касети. Може да си
я наберете сами.
Нямам личен мотив да ходя в Елена. Нито – род. Случайността ме изпрати там два
пъти в рамките на няколко години. Но забелязах силен славянски корен в гените
на тези хора. Като историк, за мен не беше трудно в десетките чифтове сини очи,
светли коси и голяма скелетна структура на местните жители да видя наследници
на славяните, на истинските балканджии. Красиви, с правилни черти, добри очи и
благи смирени усмивки. От първия срещнат по пътя дядо, до последната кака сервитьорка
в централно кафене. Това още повече затвърди у мен усещането за успешно пренесен
дух през времето. Защото духът на едно селище не се крие само в тухлите, кирпича
и изгнилите му дървении, а в хората.
Източник:
Коментари
Харесайте ни във facebook!
