Унижи гражданина!


За да бъде ефективен, „добрият“ администратор, трябва да изгради и няколко професионални навика – да минава като попътен вятър покрай граждани, които нещо го питат, да затваря гишето точно в минутите за почивка под носа им, да рецитира скоростно административния ред, да разменя шегички с колеги, докато ти обработва документите, да говори по телефона дълго...

„И още каквооо?“, въпросително ме гледа служителката зад гишето, докато строго повдига едната си вежда и провлачва о-то. „Ами..“, мрънкам аз. „Какво още, каквооо?“, продължава да ме засича с въпроси тя, а у мен се събужда някакъв ученически страх, докато мозъкът ми трескаво се опитва да намери отговор. Ръцете ми се изпотяват, секундите оттекват в главата ми в ритъма на химикалката й, която равномерно почуква върху зелената пластмаса на бюрото под носа й.

В този момент някъде от дълбините на потъпканото ми в поредната административна битка достойнство усещам прилив на гняв, отпускам лактите си върху дървения плот на гишето, вмъквам главата си в дупката, втренчвам се в опулената държавна чиновничка и просъсквам: „Какво какво?“. Нататък помня само опита й да повдигне глас, който моментално парирах с картечна реч в ниския звуков регистър. Броени минути след това се оказах пред вратата на Централното управление на КАТ със заветния документ в ръка. Беше ми отнело не просто тричасово висене по различни опашки и гишета – тази малка хартийка с два печата ми струваше огромен брой изгубени нервни клетки, рязко повишаване на кръвното налягане, сърцебиене, и на първо място – огромно унижение.

Не съм първата, която с възмущение споделя опита си от неизбежните контакти с административната власт и нейните представители в България. Със сигурност няма и да съм последната, като знам накъде вървят нещата в безценностния живот на българското чиновничество. След поредния досег до света на печатите, правилата и овластените малки човечета, които избиват комплексите си върху тези, дето им плащат заплатите с данъците си, си мисля, че българската администрация е едно добре смазано цяло, което има стройна система. И всичко, положено в основите на тази система, има една-единствена цел – да те унижи като личност. Да те накара да се чувстваш безпомощен, тъп, безнадежден, зависим и мизерен в съществуването си. Не дори просто да те сплаши – на нея й е важно душевно да те съсипе. Да разклати не само гражданската, но и човешката ти стабилност. Да ти начуква канчето всеки път, когато за нещо се приближиш до нея и като китайска капка да ти нашепва: „Съсипи се…, нищожество…, миниатюра…, елемент…“.

Ако имаш нужда да се доближиш до българска институция и нейната канцелария, отдели си много време. Независимо дали си по въпрос, чийто отговор и просто „Да“ или „Не“, произнесено от нечии височайши началнически уста. Тогава в КАТ ми трябваше документ за техническа изправност на автомобила, така че след кратък разбор на ситуацията си избрах ден сряда (нито да е понеделник, когато се втурват всички, нито да е петък, когато отново е лудница преди края на седмицата), въоръжих се с търпение и кацнах с чашка кафе в залата.

Знаете я тази зала там. Тя самата, докато седиш в тоталната й безлична празнота, започва неусетно да те яде отвътре. Столове, неудобно приютили хиляди задници на знайни и незнайни дръзнали да притесняват администрацията. Всичките подредени в една линия, така че когато седнеш, да имаш видимост единствено към темето на този пред теб и екрана с поредния номер на богоизбрания да бъде обслужен. Смърди на неизмити подове, препушили гърла и трийсетгодишна бумащина.

Всичко в офисите на българското чиновничество е направено така, че да и е неудобно. Да ти е неудобно дори чисто физически. Мебелите са твърди, ръбати, студени и чупливи, за да не се застояваш и отпускаш много-много. Почти никога няма нищо за четене или разглеждане, защото не ти е работа там да се развличаш. Ако случайно в някой ъгъл попаднеш на списание, то то ще е оставено от някой клет човек като теб, който търпеливо е отделял часове и дни от живота си, за да ги посвети на администрацията и по някакъв начин се е опитвал да избяга от усещането, че му се подиграват.

А те му се подиграват наистина. Помислете си например в кой от административните офиси, които сте посещавали напоследък, има тоалетна за гражданите. В КАТ например няма. Убедена съм, че това е нарочно, защото тоалетна няма не само в софийския, но и във варненския КАТ. На моя приятелка наскоро й се наложило да го посети и след като два часа чакала на опашка за нещо, ужасно й се припишкало. Като попитала за тоалетна, доволно й отговорили, че няма – с онази интонация, зад която стои реч от типа „я-па-тая-кви-глезотии-да-ходи-до-тоалетна-пикай-си-вкъщи-това-тук-да-не-ти-е-у-вас-ма“. Малко преди публично да се напикае, тя, въпреки заплахата да си изпусне реда, се примолила от все сърце на охраната да я заведе до тоалетна. Той професионално я поразпитал, за да прецени дали случайно пък не може да си задържи естествените нужди и да си ги освобождава у тях, и в крайна сметка се е смилил да я пусне да ползва служебния нужник. Който от своя страна… не подлежи на описание, защото не ми се иска да ви изгубя като читатели, отпращайки ви с естествени повици за повръщане във вашите лични тоалетни наблизо. Само ще кажа, че служебното WC нямало дори врата, та услужливият охранител стоял на пост в началото на коридора да пази някой да не нахлуе, докато моята приятелка го ползва.

Тоалетна в КАТ-София и на мен ми се е налагало да търся. „Е, скокни до бензиностанцията отсреща!“ – така са ме упътвали работещите там. Тоалетни няма и в повечето общини, поликлиники, офиси за плащане на данъци и такси. Когато пък такива помещения има, съществуват два варианта. Единият – те принципно са заключени, а ако искаш да ги ползваш, започваш да се обясняваш на някой от служителите. Ако той/тя преценят, че да, наистина си в прединфарктно състояние, могат ритуално да отключат WC-вратата пред теб така, че всички присъстващи да бъдат наясно, че наистина си адски на зор. И втория – тоалетната е отворена, но там е толкова отвратително, че ти самият отлагаш ползването й до фаталния момент, когато вече можеш да се изпишкаш направо пред някое гише, без да ти пука.

Че всичко в българката администрация е създадено така, че да те унижава като гражданин и човек, го доказва обаче най-вече Негово Величество чиновникът. Е няма такъв типаж! Пободен в декора, който описах – с мърсотията, грозотията и тоталната пустота – той е идеалното й телесно въплъщение. След като веднъж се е домогнал до тази държавна работа, той моментално започва да я мрази, най-вече защото е ниско платена. Въпреки това обаче рядко я напуска точно по тази причина, защото осъзнава хубавите й страни. Една от най-важните от тях е институционализираното унижаване и легално подтискане на всякакви хора. И понеже когато си принципно гневен и неудовлетворен, това е лесен начин да си избиеш клапаните – служителят стои на гишето или бюрото си именно и единствено с тази цел – да мачка средния гражданин.

В името на тази своя облага администраторът принципно е некомуникативен. Той НЕ поздравява и НЕ отговаря на поздрав. Той НЕ се извинява за неща като закъснение, грешка или мотаене, защото принципно НЕ се извинява за нищо. Отговаря с половин уста, мрънкайки. Когато се наложи да ти обясни нещо, това винаги е с понятия и думи от неговия административен речник, които ти, мизернико, е трябвало да научиш още с раждането си. Ако нещо не разбереш от обясненията му, той се ядосва и нервничи, повишава тон, извърта очи, натъртва на определени думи, а в някои случаи, когато прекалиш с питането, може направо да те обиди: „Абе вие изглеждате интелигентна жена, колко пъти да Ви обяснявам като на идиот?!“.

За да те постави в позиция на послушание, служителят по никакъв начин не бива да прави срещата ви приятна. Ако има опашка, той трябва да я поддържа гневна и нетърпелива, като от време на време дава казармени нареждания от типа „Я тихо там!“ и „Не се бутайте, да не сте говеда!“. Когато нещата загрубеят, той е упълномощен да заплашва – „Ще ви изгоня всички оттук“ например е универсална заплаха, която мигом внася тишина и респект сред гражданското стадо.

За да бъде ефективен, „добрият“ администратор, който работи с хора, трябва да изгради и няколко професионални навика – да минава като попътен вятър покрай граждани, които нещо го питат, да затваря гишето точно в минутите за почивка под носа им, да рецитира скоростно административния ред с тона на доктор, който ти обяснява с термини от какво си болен и очаква да го разбереш тутакси, да разменя шегички с колеги, докато ти обработва документите, да говори по телефона дълго, докато следва да те обслужи и да скоква като ужилен, когато се опиташ да повишиш глас. Абсолютно убедена съм, че в българската държавна аминистрация това са стандарти, които тайно се изискват от постъпващите на работа в нея – нищо, че съществува цял Кодекс за поведение на служителите в държавната администрация, в който са описани едни хубави, човеколюбиви правила. Пунт и пластика, както се казва, при това в съвсем легален, държавен вариант.

Онзи път в КАТ, когато не ми издържа търпилото и креснах, получих заветното листче с печати за по-малко от три минути. Наложи се обаче да заплаша с телевизии и медии, не със закони и държавни правила, защото те правилата са си техни и е малко като да плашиш гаргите. Наглото „каквооо“ всъщност беше нещо като изпит, на който служителката ме подлагаше, опитвайки се да ме накара да изброя в правилен ред какво още ми трябва като документи. Аз повтарях като папагал до момента на загуба на разсъдък, за който стана дума. След него се оказа, че нещата стават. Можело и по-бързо, можело и по-ефективно. Защо обаче трябваше да излизам от кожата си? И какво например може да направи една средностатистическа госпожа на почтена възраст, попаднала в административната мелница за нещо си, когато ни с медии може да заплаши, ни скандал да вдигне? И докога, ако държавната администрация ще си позволява да ни третира като роби, ние мълчаливо ще се държим точно като такива?

В този смисъл категорично заявявам, че искам от всички държавни институции, чийто заплати плащам и аз чрез данъците си, да знаят, че те са там в наша услуга. Че работата им е да ни помагат в административните ни нужди и хич не ме интересува дали това им харесва, или не – защото ако не им харесва, не им е там мястото. Искам елементарните ми нужди на гражданин да са спазени – най-малкото да има място, където да бъда приета човешки и да не се чувствам виновна, когато ми се допикае. Искам най-после тези хора да бъдат административно възпитани в уважение, след като го нямат като човешко качество. Искам да се разделят със социалистическия си манталитет на овластени, но неудовлетворени хора, и да осъзнаят, че работните им места са функция от нашите действия като членове на обществото. Иска ми се…

И докато това не стане, обещавам да влизам косо с глава във всяка миша чиновническа дупка и да вдигам скандали от най-високо гражданско естество. Защото си знам правата. Айде моля и държавната администрация да ги научи!



Източник: ploshtadslaveikov





Коментари

горе