Кой е измислил Трендафил Акациев?


Това е история за чета весели студенти от Софийския университет – специалност „журналистика“, випуск 1953-1957 г. Те са създатели, редактори и автори на един студентски стенлист, наречен „Трън“, дълъг 10 метра. Какво е стенлист? Големи бели картони (кадастрони), закачени или залепени на стената, върху които има рисунки, статии, стихове, карикатури...

На младите журналисти обаче им трябва един образ, едно име, зад което, като зад театрален параван, да надничат ухилени, да изпробват своето перо и своето умение да бъдат дръзки и присмехулни, и критични... И го измислят.

Отначало го наричат ТРЪНдафил, после Трендафил Салкъмов, докато накрая се спират на Трендафил Акациев – хем аромат, хем бодли...

За модел на нарисувания дундьо служи студентът литератор Марко Недялков – малко пълничък, очилат, рошав... „Всяка вечер на миндера се кондисвам/ и стихове уйдурдисвам...“ заявява простодушно Трендо и в това двустишие е цялата истина за него: той е възторжен и патетичен, той е наивен и простонародно неделикатен, но толкова забавен... По това време поетът Недялко Йорданов е 14-годишно хлапе, което рита топка в родния Бургас...

Редколегията на „Трън“, или „бащите“ на Трендафил Акациев, както шеговито се наричат, според една снимка са

Димитър Екзекиев (Митрофан), Любомир Трайков (Лю-пе-трай), Иван Баджев (Баджо), Владимир Божиков (Перси), Фирко Иванов (Замфир), Георги Ведроденски (Мортус) и Димитър Радичев (Матер). В по-късни снимки е и Слави Нечков (Славун)

В онзи първи период от „Трън“ повечето от стихотворенията са колективно дело – един подхвърли идея, друг измисли куплет, другите го редактират сред смях и врява и допълват още два куплета... На никой не му иде наум да си записва кой какво е направил, та след време да се знае. Фирко, главен редактор, е и по-възрастен от другите. Затова в творбите му съвсем естествено се промъкват любовно-еротични искри, за които те – момчурляците, все още не смеят да си отворят устата. За да се обясни защо стихове като „Любовта на секача“, „Любовта на козаря“ и неувяхващото „Любовта на овчаря“ предизвикват фурор, трябва да се направи едно отклонение и да се каже каква поезия вирее по това време. Никакви интимни откровения! Никакво лично чувство! Внушава се, че поезията трябва да бъде преди всичко гражданска! Вълко Червенков праща на Багряна отворено писмо-поздравление за новата 1953 г., където я наставлява да обогати поезията си с „опита на последното велико за нашата страна десетилетие“. Във в. „Литературен фронт“ излиза цикъл любовни стихове на Иван Радоев, за които го съсипват от критика – били „безидейни“. Дори Станка Пенчева и Климент Денчев, негови близки приятели, го укоряват публично. Той пише:

„Какво е любовта? Да имаш малки тайни с друг човек...“ Те двамата го заклеймяват чрез „Литературен фронт“: „Какви тайни, къде остава другарството, обществото, големите цели!“. Да, социализмът няма нищо против любовта, но тя трябва да минава през мисълта за общото, през лозунгите: „да вземем петилетката за три години“, през идеята за високите добиви на полето и жените многомашиннички... Въобще

изкуството трябва да бъде партийно, обществено

Трябва да се мисли за „млекнадоя“, както казва на едно място Трендафил. Само след тези обяснения може да бъде разбрано стихотворението „Любовта на секача“ например, което се изкушавам да цитирам изцяло.

Когато с мойта лъскава секира/аз свалям дъб след дъб/и бор след бор,/чат-пат към селото се взирам/и с радост тамо те намирам/да работиш в кооперативния обор,/да чешеш крави и кобили,/с лопатата да ринеш тор,/това ми дава, мила, сили
да свалям дъб след дъб/и бор след бор.

Или пък стихотворението „Баща и син“:

Нещо се клати/в Съединените щати./-Строят се клати! –/
каза ми тати./Вече съм поет/с оформен мироглед.

Първото поколение „трендафиловци“ съзнателно търси една видимо несъвършена форма и тромав изказ, това също е начин да се пародира „социалистическата“ звънка и „фризирана“ плакатна поезия. Нещата се променят, когато с това име почват да се проявяват поети като Александър Миланов, Георги Ивчев, Янко Димов, Атанас Мочуров, Христо Банковски, Йордан Янков. И... Недялко Йорданов, след много години. Така Трендо в крайна сметка престава да е

смешен гламчо, който стихове „уйдурдисва“

Имах щастливата възможност да познавам отблизо трима от първите „трендафиловци“. Фирко, както го наричаха големи и малки в Сливен, беше мой наставник в журналистическия ми прощъпалник. Чешит. Зевзек. Гъбар. Планинар. Неизтощим ценител на женската красота. Той си избра фотожурналистиката за първо призвание и май спеше с фотоапарата. Честичко го привикваха в МВР-то по повод на шокиращи публикувани снимки. Спомням си една от тях – голяма породиста свиня с вирната зурла е подложила гръб на нерез, който излива върху й своята гореща любов... Следователят в МВР-то твърдял, че това си е чиста порнография, а Фирко му изнесъл беседа за разликата между художествена еротика и порнография... Вечният ерген (едва в края на живота си все пак се реши да се задоми) не престана да пише до края своите малки шегаджийски стихотворения. Без обкръжението на състудентите си приятели и без деликатната редакторска намеса на Перси обаче той си остана местен автор с хубаво „народно“ чувство за хумор.

Перси (Владимир Божиков) е човек-галактика. Редколегията на „Трън“ е все от ярки личности, но Перси е по-висок в буквалния, но най-вече в преносния смисъл. Софиянец трето поколение и интелектуалец – тоже. Като студент е привикван от ремсовите отговорници да дава обяснение защо не ходи като другите с каскет или кепе, а си е сложил „буржоазна“ мека шапка. Беше патриот от особена порода – не само че тихомълком пращаше дарения за всякакви родолюбиви инициативи, не само че с повод и без повод пишеше за забравени или умишлено „погребани“ от официалната цензура видни българи възрожденци. По Задушница обикаляше своите роднински гробове, след което – с наръч цветя и снопче свещи, с часове превиваше гръб над гробовете на Елин Пелин, Николай Лилиев, Яворов, Дора Габе, Петко и Пенчо Славейкови, Боян Пенев, Стамболов, Димитър Петков... Скубеше тревата, оправяше падналите кръстове, събираше и изхвърляше боклуците. Държеше да не ползва нищо, което не е създадено у нас – обувки, дрехи, бельо... И с въздишка понасяше факта, че рамките на очилата му са вносни, у нас нямаше още такова производство.

Четеше българска литература като любовно писмо

– многократно, на глас, дори и страниците с азбучника. Не знам друг, който може да рецитира наизуст стихове от Славчо Красински, примерно, или от Змей Горянин. Познаваше българската история професионално, в детайли, които ги няма в учебниците. Обикаляше редовно художествените галерии, а театъра обичаше по този начин: след като гледаше всички спектакли в София, вземаше отпуск и обикаляше на свои разноски провинциалните градове, за да види и там какво играят... Такъв човек – висококултурен, начетен, ерудит в няколко области, неминуемо внася друг, култивиран, фин цвят в общата картинка на студентската компания. За разлика от другите обаче той не парадира със своето участие, никога. При тези си знания и пристрастености цял живот остана на работа във в. „Народен спорт“ като спортен журналист и много се гордееше с това.

Оставих за най-накрая единствения жив участник от някогашния екип: Георги Ведроденски, наречен Мортус. Също земляк и също поет, но и художник, талантлив карикатурист. Първият, изрисувал смехотворния Трендо. Днес, полусляп, самотен, затворен в малка гарсониера в квартал „Младост“, той пише с печатни букви, на ръка, своята последна книга. Щял да се моли, ми казва по телефона, на творческите съюзи да му отпуснат пари за издаването й. За какво, за кого е тази книга? За... Трендафил Акациев. Според думите му, никой още не е казал истината за валчестия студентски герой. Простил е на Недялко Йорданов, че без да пита, е „приватизирал“ името, но не може да прости на Фирко, че приживе се е държал така, сякаш е пръв сред първите. За съжаление, вече няма кой да го подкрепи или обори...



Източник: Блиц





Коментари

горе