Откъс от "Вилна зона" на Георги Мишев



Писателят Георги Мишев, автор на сценариите на някои от най-обичаните български филми, отпразнува 80-тия си рожден ден в литературен клуб "Перото" тази седмица. По случай юбилея публикуваме откъс от преиздаденият му в началото на месеца роман "Вилна зона", предоставен от издателство "Хермес".
 

Питомните цариградски лешници покрай оградата закриваха гледката към бунгалото на Лазаров. Дори бръмченето на автомобила му се прецеждаше през коравите им мъхести листа и идваше приглушено като отдалече. Чу се добре само звучното прекълцване на буталата, преди да заглъхне моторът, и този звук, породен от слепите сили на инерцията, раздразни чувствителното ухо на монтьора.

"Бърза да завърти ключа, варваринът – помисли си Йонко Йонков. – Ще му изскочи душата, ако почака пет секунди да се успокои машината... Кой знае какво става сега вътре c ония лагери, биели и колянови валове..."

Беше се подпрял на теслата и гледаше към лешниците, зад които бе се мярнало шлиферното яке на варварина. След малко чу и гласа му:

– Комшу, привет!

Конячна бутилка от йоднозелено стъкло проблясваше в ръката му.

– Друг път, Лазаров, друг път... – опита се да му откаже Йонко Йонков. – Довечера... Ceгa имам малко работа.

– Ще ме обидиш! – каза оня, докато развинтваше металическата запушалка. – Понеже причината е сериозна...

Беше стар ерген, изтъкан от егоизъм и твърди принципи за живота, срещу които всяка съпротива беше безсмислена. Най-добрият начин за противопоставяне си оставаше бързото и привидно приемане на условията му.

Йонко Йонков се изправи, остави теслата, но преди да тръгне към него, погледна жените пред лятната кухня. Бяха все така улисани в голямото готвене. Жена му очукваше пържолите, като се стараеше да бъде по-далече от огъня, за да не опуши прическата £, за която бе изгубила половин ден при една частна фризьорка долу в града. Сестра – Балдъзата – бе поела самоотвержено грубата работа: режеше лук, раздухваше въглените или обикаляше c решетестата лъжица около врящите съдове. Беше препасала пластмасова хирургическа престилка, която изглеждаше тясна върху едрото тромаво тяло на нераждала жена...

– Какъв въздух! – каза Лазар Лазаров, като му подаваше чашката над бурените и вдишваше шумно c ноздри. – Дето вика нашият главен механик: "Направо пълни бутилките и пускай оксижена!".

Въздухът на вилната зона, смесен c изпаренията на коняка, предизвикваше възхищението му.

– Като си рекъл... да го видим това питие... – каза Йонко 

Йонков и вдигна чашата си. Питието светеше в стъкленото си легло c ленива есенна светлина.

He само светеше, но и пареше. Огънят близна езика му, после го усети в клепачите си и това го накара да присвие очи, сякаш го избиваше на смях.

Засмя се наистина.

– Бе ти черпиш, а не казваш сериозната причина... Да не си метнал нещо по пътя за насам?

– Какво нещо? – не разбра Лазар Лазаров.

– Знам ли... Ерген човек си, винаги може да се изпречи нещо и да го... метнеш в колата...

Продължи да cе смее, но му стана неприятно, че трябваше да обяснява шегата си. Съседът му беше от ония нашенци, които улавяха шегите след търпеливо разясняване.

– А! Нищо подобно! – каза Лазар Лазаров. – Връщам се от Габрово... Голям удар направих при Карата, ще знаеш... И като се има предвид, че от шейсетия въпрос ги бях минал само отгоре-отгоре...

Вече няколко години, откакто се познаваха като съседи в зоната, този човек му говореше за задочното си следване. Преди да купи колата, описваше пътуванията си по влакове и автобуси, преживяванията си по хотели и общежития, явяването на всеки изпит, зачот или колоквиум. Като някои полуграмотни селяни, които през целия си живот разказваха за участието си в някоя война – най-голямото събитие в автобиографията им, така и за задочника следването бе една продължителна позиционна война, осмислила дните му на божия свят.

– Е, значи – край! – погледна го Йонко и наблегна за края, за да преварди започването на разказа му от началото. – Този последен ли беше?

– За последен, не е последен, обаче беше много страшен... Ти знаеш ли какъв звяр е Карата? Цяло Габрово е пропищяло... За една грешка, може и да е най-нищожната, вика: "Колега, не съм доволен, ще се срещнем отново на ринга...".

– He било лесно това задочно... – каза със съчувствие Йонко и му върна чашата. – He ми наливай повече... Хубаво е питието, да няма човек работа, да му седне под асмата... обаче нали ти казах, до довечера имам още сто работи за свършване...

Нарочно бъбреше повече, за да отклони разговора в друга посока, но задочникът вече не го чуваше, защото отново бе на ринга срещу оня звяр, от когото бе пропищяло цяло Габрово.

– Изчаках да вляза последен, виках си: "Цял ден изпитва, ще бъде капнал, ще кара малко по-така...". Пък той... катилът му, си носел термос c кафе и сандвичи. Тегля билета аз, а той дъвче насреща ми, по едно време се сети, разви един, даде и на мен. Сандвич c извара и разбит жълтък, поръсен c червен пипер. "Мой специалитет са, вика, опитайте, ако ви харесат, ще ви дам рецептата..."

– Извара и жълтък? – замислено каза Йонко. – И Стефка ги прави понякога. He са лоши. A като им сложиш отгоре и настърган лук, стават още по...

– За изпит не им слагал лук – каза Лазар Лазаров. – Студентки сядат насреща му, неудобно е някак си...

– Неудобно е – съгласи се Йонко. – За изпит е неудобно.

– Карам по първия, дъра-бъра, никъде не ме спря. Ha втория вика: "Начертай ми само схемата, ако ми начертаеш само схемата, повече няма да те питам"... Пък тя една схема – майката си трака... Ем едно и ем две, положение при движение, ефи ec фокусите, и всичко туй на ента... Една кола тебешир да изпишеш!


– Тц-тц! – поклати глава Йонко и премести c език цигарата в другия ъгъл на устата си.

Цигарата му висеше незапалена и овлажняла почти до средата. Висеше така вече втора година. Докато задочникът продължаваше да чертае схемата, той се загледа през рамото му към неговия парцел. Беше едно занемарено парче земя, обрасло в репей и вълча ябълка, сред което бе монтиран павилионът за бира-скара, закупен на старо от търговията и превърнат в бунгало. Личеше отдалече, че собственикът на бунгалото не се престараваше твърде за недвижимата си собственост. Ha места гетинаксовите стени бяха олющени, черчеветата на двата прозореца не бяха боядисвани и имаха цвета на изкиснато дърво, останало без капка смола. Ha всичко отгоре върху покрива тъмнееше триъгълна капандура, която винаги ядосваше Йонко Йонков, щом погледнеше нататък.



Източник: Дневник





Коментари

горе