Сабиха от България или история за една бежанка с епилог в Германия
Между тези две точки от географията има и съдба на бежанец, и орисия на давещ се в безизходицата у нас човек. Има и място за възхита от категоричния буреносен характер и силната воля на тази жена да каже, какво мисли и да направи и невъзможното. Тя е Сабиха Хасанова, която може да те разплаче с разкази за болката и да ти отвее главата с анализ на нашенската политическа несъстоятелност.
Миналата година неин коментар с характера на отворено писмо до една партия раздруса социалните мрежи, а споделянията достигнаха рекордно число. И не, тя не е необикновена фигура, а човек, който е пораснал в сблъсъците с родната реалност и ги е превърнал в лична сила.
Абитуриентството й съвпаднало с драматичните събития около смяната на имената в началото на 1985 г. От техникума по облекло и обществено хранене я отстранили, защото не знаела новите си български имена, въпреки отличния й успех. Тя помни учителката, която я прокудила от училище – като не знаеш българските си имена, не можеш да учиш в българско учебно заведение, отсякла преданата на режима преподавателка. След време класната й позвънила и я приканила да се върне. Междувременно баща й – машинист, заподозрян в подготвян атентат, изчезнал безследно за цели два месеца, било невъзможно да го издирят, отново защото не знаели какви имена са му дали властите. „Бях буквално сразена. Учителите бяха разделени на два лагера – едните ни съчувстваха, другите бяха безпощадни. Съдбата ме прати на квартира в дома на Стефанка и Стефан Сарафови, хора от старата градска аристокрация, репресирани от комунизма, те ми вдъхваха надежда и кураж да продължа напред. Хазайката нямаше право да преподава по френски език, а мъжът й беше завършил във Виена, т.е. враг на народа с това западно образование. Враг се оказа и баща ми, в милицията му повтаряли да не си въобразява, че дъщеря му ще може да учи в български университет. Бушувах вътрешно”, разказва Сабиха Хасанова пред БГНЕС.
Трите й опита да запише следване завършили с фиаско. Тогава се появила и любовта, а после и сватбата – мълчалива, без музика и тържества, гостите с тъжни очи и в невъзможност да отпусната душите в подобаващо веселие. Сабиха не иска да си спомня този период на смачканото достойнство във веригите на свободата и предпочита да говори за хубавите моменти на цялата лошотия от онова смутно време. Ядно преглъщала факта, че щерките на привилегированите властници влизали в университета безпроблемно, а собствената й амбиция ставала все по-голяма. Бях убедена, че ще дойде краят и на това, казва тя сега. Преди да дойде обаче този финал, започнало началото на бягството от репресивната държава.
„Изживях много тежко Майските събития, синът ми Дениз беше едва на 11 дни. Репресивната машина беше задействана брутално. Тогава обявиха, че турската граница е отворена и всички желаещи могат да потеглят натам. Междувременно влаковете от гарата потегляха претъпкани към Турция, картината беше повече от ужасяваща. Ние също решихме да поемем с бежанците. Да, ние бяхме бежанци в точния смисъл на думата“, разказва Сабиха. Имала вуйчо, баба и дядо в Истанбул, изселили се около последната двустранна спогодба от 1978 г. Натоварили се в края на юли на семейната кола с бебето на 2 месеца и багажите, и поели към неизвестното. Пътували дълго, автокерваните по посока към южната граница били безкрайни. На метри от ГКПП-то на Капитан Андреево през нощта колата се счупила, наложило се да я бутат дотам и до края на ничията земя.
„Беше като в кошмарен сън – стълпотворение от изтощени и разплакани хора, малки деца, припадащи от умора и скръб жени и мъже, които обръщаха очите си назад към българската земя. Един служител на Червения полумесец на турския пункт ни съжали, като видя бялото ми пухкаво бебе със сини очички и потрошената кола, с която беше невъзможно да продължим. Предложи да ме откара до дома си, а после да помогне за ремонта на колата. Качих се с него и друг път не помня така да съм треперила от страх – пропагандата в България ни беше внушила, че по границата жените били изнасилвани, стисках ръцете си до кръв от ужас и неведение. Пристигнахме в една кокетна и чиста къща в Одрин, посрещнаха ни състрадателни хора, изкъпаха бебето ми, нахраниха ме и ми предоставиха спалня. През това време мъжът ми беше на границата и се мъчеше някак да оправи счупената част, а спасителят ми, още помня името му Джошкун Полат, се върна при него и го доведе при нас с детето“, спомня си Сабиха. Тогава се свързали по телефона с вуйчо й, който пристигнал от Истанбул да ги прибере в големия град. След близо три месеца там пристигнали и родителите и сестра й. Минавали месеци, тя не можела да адаптира, нито да започне работа.
И отново вярата, че в България ситуацията ще се промени й дала куража да вземат решението за завръщане. Свекървата, която се причислявала към комунистическия елит в Шумен, я атакувала с писма и уговаряла да се върнат. След 11 месеца престой младото семейство поело по обратния път към дома, натоварили малкото имущество на камион. „Бях раздвоена, трябваше да оставя родителите си в Турция, те вече работеха, а в същото време силно ме теглеше да се върна в Шумен. Още тогава ме заглождиха съмнения – ами ако нищо добро не стане, кои пътища да хващаме, мислех денонощно и най-вече за сина ни. Върнахме се и заживяхме в купонна система, трябваше да чакам по 2 часа на опашките за олио, мляко и други храни, токът спираше през часове. Започнахме от нулата, преди отпътуването бяхме разпродали цялата покъщнина. След 3 години реших пак да опитам да се запиша в университета и го направих, дипломирах се през 1997 г.“, разказва тя. Започнала да учителства, преподавала руски и турски език, и понякога прескачала до Истанбул да се види с близките си. Направило й впечатление, че много работят, но и бързо се справят с всичко, а местната общност вече ги възприема без първоначалните резерви. Напористата и с твърд характер млада жена се набъркала и в политиката, станала общински съветник от ДПС. Точно сблъсъкът с онези функционери, които гръмко парадирали с демократичните ценности, а не сваляли червените си идеали, й дали да разбере, че с тези хора промяна не е възможна, а надеждите са безсмислени. Започнала да настоява пред мъжа си да емигрират в Англия, Германия, Швеция или Австрия, но той не се съгласявал.
През 2006 г. ходила на туристическа обиколка из Европа, тогава видяла мечтата си. На следващата година останала отново без работа и така дошло окончателното решение. Съзнателно обаче пропуснала първия шанс да тръгне за Германия – първият работодател не вдъхвал никакво доверие, турчинът си мислел, че тя е готова на всичко за пари. Заминала за Атина при братовчедка на мъжа си, цял месец не можела да намери работа. „Отново бях раздвоена, синът ми беше в 12-и клас, аз безработен беглец в друга държава, но и не ми се връщаше. В България всичко ме потискаше – безизходицата, невъзможността да се реализирам, бях завършила и втора магистратура по финанси в университета във Велико Търново, а за мен все нямаше постоянна работа. Рухвах психически. Една агенция ми намери ангажимент в Пелопонес като домашна помощница за 700 евро месечно, но не издържах дълго и се върнах“, разказва Сабиха. После пак чрез агенция се озовала в Германия, но през 2008 г. нямала право на престой над 3 месеца. Във фирмата за химическо чистене в Регенсбург, собственост на турчин, работила на черно. В края на същата година се озовала в Нюрнберг, отново като домашна помощница в германско семейство за 5 месеца и отново се върнала в Шумен. Не спряла обаче да търси пътища за измъкване от България и след година пак стегнала куфарите за Германия.
„Имала съм очевидната потребност от душевна почивка, в Германия сякаш си отдъхвах от прекомерната нашенска шумотевица, а всъщност ние тъпчехме на едно място, както и сега. Научих езика, благодарение на възпитаните и добронамерени немски семейства и хора. Явих се на изпит и от септември 2010 г. съм с германски договор, така влязох и в местната осигурителна система. Оказа се, че нямам нужда от интеграционни курсове. У дома се прибирам само по отпуските, никак не се виждам отново и завинаги в България, колкото и абсурдно да звучи това“, казва емигрантката и не крие надеждата си някой ден семейството да се събере. Но там, в Нюрнберг, Бавария. Местното бюро по труда я пратило на обучение в Баварската индустриална камара, където освен специализираната икономическа материя изучавала немски език на по-високо ниво. Междувременно била доброволка в Център за активни граждани в емигрантски квартал. На един семинар попаднала на директорката на Института по педагогика и училищна психология, която я поканила на 6-месечен курс. В момента е социален педагог в център за мигранти от цял свят, работата й се състои в анкетиране, регистрация и настаняване на прииждащите чужденци.
„Такива центрове има в цялата страна, ние сме като мост между мигрантите и властите. Тези хора са във фокуса ни, докато обработваме документите им, организираме им езикови курсове, наблюдаваме ги и посрещаме социалните им нужди, а после ги пренасочват. Пристигат не само сирийски бежанци, но и много хора от Балканите и бившите съветски републики, търсят роднини в определени градове, в повечето случаи имат разрешително за временен престой“, обяснява тя.
Сабиха подчертава, че вече не се чувства бежанец, а човек на света. И пак уточнява, че няма да се завърне в България.
Източник: БГНЕС
Коментари
Харесайте ни във facebook!
