Гробницата


Как нашите прадеди траките победиха страха от смъртта и повярваха в безсмъртието? Какво е тяхното наследство и какви завети са ни оставили? Отговор на тези въпроси ще можете да намерите след броени дни в новия шедьовър на Антон Дончев. "Сянката на Александър Македонски" излиза на пазара с клеймото на две издателства - "Стандарт" и "Захарий Стоянов". Уникалният роман ще бъде представен и на панаира на книгата.

"Стандарт" публикува откъс от него.

Пиша със собствената си ръка - аз, Лизимах, Агатоклов син, наследник на Александър Велики. Нарекоха ме Сянката на Александър. Цар - базилевс съм на Македония и Тракия, хегемон повелител на елинските градове по брега на четири морета, владетел на земите в
Мала Азия до Тавърските планини. Аз съм най-богатият човек в земите на хората. Имам десет хиляди таланта злато в съкровищницата на Пергам и още десет хиляди в пещерите на Калиакра. Ако всеки талант се пренесе от един човек, шествие от двадесет хиляди души ще се подреди на един ден път. Пиша затворен в гробница. Не зная къде е гробницата. Не зная къде е мечът ми. (Не зная къде е войската ми - двадесет хиляди пешаци и конници.)
Не зная дали вечният мрак няма да ме обгърне, когато свърши маслото в единствения светилник.
Затворен съм заедно с жена ми Арсеное, дъщеря на Птолемей Лаг, фараон на Египет. Тя полудя през дългото пътуване на север през снегове и бури. Сега лежи на пода, защото не иска да легне на ложето за мъртвеца, покрито с меча кожа.
Пиша на олтара на Хестия, вдигнат по средата на гробницата, на мястото на огнището. Каменна маса с камък седало до нея. Отгоре е издълбано слънце, с лъчи - три змии. Върху плочата лежи свитък папирус, навит около тръстика, краят е разгърнат и хванат за друга тръстика, която е още гола. Колко дни и нощи трябва да изминат, за да се пренавие изписаният папирус върху втората тръстика? Колко светилника трябва да се запалят един след друг, защото в гробницата няма ден и нощ.
Пиша, но не виждам що пиша. От години не различавам писмената, които са по-близко до очите ми от дължината на моята ръка. Пръстите ми водят перото по папируса, но очертанията на буквите се разтопяват в мъгла, която всеки на моите години добре познава.
Горко на този, който се опита да разчете разкривените ми писмена!
Едва чувам гласа на жена си, който иде като че ли изпод земята, защото тя се е проснала по очи и говори с устни, опрени в плочите на пода.
- Защо пишеш? Кой чете писмата на мъртвите?
Казах й:
- Някой е оставил чистия папирус, чернилото и перото. За да пиша, трябва да живея. А с мене ще живееш и ти.
Тя каза:
- Чувам как мъртвецът от гробницата тътри стъпала по плочите.
Казах й:
- Ти чуваш водата, която тече под плочите и ги топли. Кой затопля ложе на мъртвец?
Тя каза:
- Задушавам се.
Казах й:
- Отлепи устни от плочите. Вдигни глава и ще вдъхнеш въздуха, който струи от отвора в тавана. Кой дава въздух на мъртвец?
В нощта, преди да завържат очите ми, видях, че влизаме в една черна грамада, в могила, изгърбена като костенурка, чиято сянка гасеше звездите. Ние сме дълбоко под земята, над нас тежат планини от черна земя.
Казах:
- Дали не сме в подземното жилище на Залмоксис, в което той е прекарал три години?
Арсеное каза:
- След броени мигове ще угасне единственият ти светилник. Недей да пишеш, ела да легнеш до мене.
Вдигнах светилника - блюдо от печена глина. В някакво масло плават три навосъчени конопени фитила. Гори само един. Отивам до вратата, през която сме влезли, единствения вход в тази подземна стая. Двете крила са от каменни плочи, върху камъка са издълбани на лявата черна врата лицето на Медуза, на дясната червена врата - лицето на Хелиос. Изображенията са колкото човешки лица, върху вратите те приличат на кръгли каменни печати. И двете лица гледат встрани, не мога да срещна погледите им. Така и трябва да бъде - ако Медуза ме погледне, ще ме вкамени, ако ме види Хелиос, ще ме изпепели. Изтръпвам, защото ми се стори, че Хелиос отбягва погледа ми, да не прочета в очите му съжаление и безнадеждност. Попитах Арсеное:
- Помниш ли от коя страна на вратата влязохме?
Тя каза:
- Лявото ми рамо опря рамката на вратата.
Аз казах:
- Влезли сме през лявото крило на входа, през черното крило, по пътя на залеза, надолу към отвъдното.
Оттатък, от другата страна на вратата, трябва да е издълбано лицето на Медуза. А отвътре свети Хелиос - слънцето. Влезлият в гробницата възкръсва и се връща през дясната червена половина на вратата.
Арсеное каза:
- Ела при мене, плочите са топли. Не гледай Хелиос, той е видял толкова много, че дори няма да забележи твоята и моята смърт. Ела да видиш моето лице, докато има светлина.
Аз й казах:
- Виж, вратите са оставили следи по пода. Тези крила са отваряни и затваряни десетки и дори стотици пъти.
Някой влиза и излиза в това подземно жилище.
Арсеное каза:
- Кога ще укротиш сърцето си и ще се смириш? В храмовете на Египет, в гробници като тая, лежат стотици фараони. Някои от тях са водили войски десет пъти по-многобройни и по-могъщи от твоите тракийски фаланги.
Аз казах:
- Предречено ми е да умра с меч в ръката. Чакам някой да ми върне меча.
Арсеное каза:
- Предрекла го е една обругана жрица на Хестия, която вече не е била жрица, защото не е била девствена.
А на мене жреците на Амон Ра и на Сети предрекоха, че ще бъда жена фараон.
Аз казах:
- Предрече го и Аристандър от Телмесос.
Арсеное каза:
- Казал го е, да ти даде смелост, защото си умирал смъртно ранен. Ти си повярвал и си оживял.
Аз казах:
- И сега ще оживея.




Източник: Стандарт





Коментари

горе