Още един забравен роман от Георги Божинов след "Калуня-каля"


Десет години след смъртта си Георги Божинов стана най-четеният автор на годината. Безспорно едно от най-големите събития на литературния пазар беше връщането към нов живот на романа „Калуня-каля“. А сега предстои преиздание на друга знакова, но, за съжаление, забравена до момента, творба на Божинов – „Караджата“.

Siyaina zoraКнигата проследява съдбата на четата на Хаджи Димитър, но в нейния фокус не е водачът-войвода, а неговият сподвижник Стефан Караджа, героят, който търси проста смърт, а намира безсмъртие.

Романът на Божинов се чете като биографичен епос за смелостта на Караджата и на четниците, отдали себе си на свята битка в името на свободата. Защото борбата за родината иска пълно посвещаване, иска скъпи жертви:

„Блъска и напира кръвта, червена, нетърпимо гореща, напира да плисне по цялата България…, да плисне и да се постеле като ален байрак по земята България, да задави с влагата, да ослепи с цвета… Да възпламени цялата земя българска… и цялата войска орачи, и копачи, и овчари… Кръв. Друго си нямаме“.

Роден през 1924 г., Георги Божинов до 1975 г. работи като журналист и кореспондент на водещи издания у нас като БТА, „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“ и „Труд“. През онази година той пише пътеписа си „Гора зелена, вода студена“, в който документира свидетелствата на петима българи, лежали в сталинските лагери. Заради текста е уволнен отвсякъде – и до края на живота си остава без работа. Отива си през 2004 г.

„Караджата“, публикуван за пръв път през 1972 г., излиза на българския пазар в началото на декември.

Предлагаме ви откъс от романа на преоткрития майстор:

… Но става късно вече. Пак е нощ, и това е нощта на пети срещу шести юли по стар стил.

— Готово ли е? — шепне Караджата.

— Готово, готово!… Няма какво да чакаме!… Хайде!… — отговаря шепот отвсякъде.

— Хайде…

— Бог на помощ…

— Тихо, шт!… Прътът къде е, прътът?

Някои се кръстят. Някой плаче от радост – скришом, завърнат настрани. Чамът, тая голяма лодка, на която са натоварени момчетата, се отлепя от острова и потегля безшумно и косо по течението надолу, към българския бряг, само лопатите припляскват тихо. Всички шепнат възбудено и трескаво, шепотът полека-лека се поосвобождава, надига се, става глъч, става тиха врява, врявата и тя се надига, всички бърборят, уж тихо — мож ли да ги спреш! Пазар… „Шшшшшт!… Да онемеете!…“ — съска Стефан. И чамът онемява изведнъж. Само водата бърбори с него, хлюпа в дъното му. Стефан стои на носа на чама, върху покрива, мери с един прът дълбочината и се взира напред. Мержелеят се като облак, разстлан тънко, бухлатите върбалаци насреща. Облакът расте, едрее, идва насам, тъмен, космат и притихнал. Взират се всички в него, сърцата играят. Брегът наближава, пълен с тайни. Още малко… Още мъ¬ничко… Остава хвърлей място. Не, тц, тука е плитко, брегът плосък. Тук не може, тряба малко по-надолу някъде. Не шавайте много… Обрамчете торбите… Пушките в ръце. Готови за излизане веднага… Ха, ето тука е добре, дълбока е водата и тиха, брегът отсечен, може да опрем досам брега… Къде бяха дъските? Дайте дъските!… Само че тихо, тихо, рекох… Хлопат, пусти дъски… Готови!…

И изведнъж…

Дрезгав глас от брега:

— Ей!… Ким гельор?… Кой иде?

Мълчание. Чамът не диша, водата клопочи леко в дъното му и го люлее.

— Кой иде бе?… Я, бурда, бурда!… Дайте се насам да ви видим какви сте…

Гласът на турската стража. Само това ни трябаше. От това се вардехме и налетяхме баш на това. Ама и късмет, нашият… Недалеч от това място, до брега на старото устие на Янтра, е сградата на турския граничен пост.

Тогава Караджата се изправя.

— Сизим адамлар, свои сме… Като излезем, ще да ни видиш…

Но оня няма време да ги чака да излязат.

— Гер! — вика турският солдат граничар или неговият чаушин. — Назад!… — И дига пушката и стреля.

Караджата мигом прикляка, слага пищова на коляното, стреля и той. Онзи от брега изревава диво и веднага след рева се чува топуркане на много крака.

— Бързо!

Мятат дъски от чама към брега и почват да слизат. Един по един, тичешката. Слизат горе-долу на това място, дето ще стои бъдещият им паметник. Тоя паметник, който прилича на щик. Макар че щикове четата нямала. Щикове носели тия, които я посрещали.

И ето ги струпани на брега всичките — трескави и треперещи, малко уплашени, пълни с безстрашие. Само Спиро се тюхка и псува — изтървал си бил ятагана във водата, иска да скача да го вади. „Остави го сега тоя ятаган – казва му Стефан, – ще ти намерим друг…“ Но Спиро не може да прежали ятагана си, все гледа във водата и все мърмори: „Язък… ак-кабзалия беше… с бели чирени. Море, пуста срекя, нож да загубиш…“

— Кой стреля? Не стреляйте!… Ще стреляте, има време…

— Не ги гонете, оставете ги…

— Няма време… Бързо да се омитаме оттук.

— Насам… насам!…

Оттук нататък започва блатото между Новград и Вардим. Голямо блато, доста голямо, може да има към трийсет или четиресет хиляди декара, че и повече. Сега блатото вече не е блато, в него се носи мирис на цъфнали царевици и коноп. Но тогава било пълно с тръстики, шавар и тиня, жаби и пиявици. Как да се изгази до твърдия бряг на юг? Знаменосецът, Зааралията, знае пътя и повежда четата. Пътят кара донякъде и свършва. Всички шляпат в тинята и ругаят тихо, търсят пътека, намират една и вървят малко по нея. Но и тя ги завежда до рядката блатна тиня и се губи. Ту, да му се не види!… Стой, че затънах… дърпайте, бракя, теглете… че ми ойде цялата пременушка… Така, полекате, не бързайте сега… Давайте насам… Чвака-чвак, чвака-чвак… Тука лъщи нещо. У, то локва било, пак локва… пък рекох — полянка… Бракя, подайте една пушка, че пропаднах… до гуша… Чвака-чвак.

Хлътнали до пояс, до коляно, до гърди. Я гледайте, набарах си тука една връв, плетена връв, мазна такава и жилава. Таман да притегна навущата, че нещо се свлачат… Какви те навуща патили — увеси я на рамо като акселбанта, та да мязаш на руския цар… Я, че каква е такава връв, че тя мърда бе… Пу, змия… Не приказвайте, не смейте се, карайте напред, не спирайте!… Чвака-чвак, чвака-чвак, чвакат, чвакат, чвакат… Насамте, насамте!… Тука има един път, коловоз се гледа, ха по него. И по него. Та това е старият път, отдето минахме одеве… Яааа… Май върнахме се, отдето дойдохме… Гледай ти… Бре, каква излезе… Ами сега? Па се и нищо не види, не знаеш къде дясно, къде ляво… Пусто зло… Ех, Зааралия, Зааралия, уж път знаеш… „Стойте, чакайте, съберете се насам“ — тихо подвиква Стефан. „Гледайте, момчета — шепне Хаджията, – небето гледайте, & я Голямата мечка, & Ралицата, дръжте се гърбом към Мечката, все гърбом. И карайте по нас, по нас, все по нас, момчета. Никой да се не дели. Айде напред, по нас, все…“ Един по един, един по един. Джвака-джвак, джвака-джвак, джвакат, джвакат, джвакат, крак пo крак. Давайте напред, провиждат се там едни баири, карайте накъм баирите…

Блатото се е разсънило. Из блатото се дига олелия, разлайват се кучета, викат косачи. Пълно е с косачи наоколо, косят шавар за рогозки и тръстика за покриви. Денем косят, нощем спят тука на някое сухо островче, няма кога да се ходи чак на брега, само те си го знаят островчето. Кучетата лаят стръвно на хора и ги будят, косачите не знаят какво е и викат, за да надвият страха. А момчетата все вървят, все вървят, все на юг, на юг. Цяла нощ обикалят като въртоглави из това блато, което няма край. Цяла нощ, или колкото е останало от нощта. Когато изток почва да светлее, те се измъкват и стъпват на сухо, на твърда земя стъпват, всичките са окаляни и оваляни като прасета, мокри от вода и от пот, капнали. Нищо не е останало от празничната белота на Караджовите беневреци. Всички търкат и чистят, жулят дрехите с трева, стържат кал с ножовете. „Виж ти за какво били трябали ножовете на народните поборници“ — вика един народен поборник с дрезгав глас. И около тоя глас се подхилват други гласове. Язък, дето се бяхме наконтили така снощи. Нищо, това да е. Не чистете калта сега, само ще я размажете, чакайте да поосъхне…

Еле момчетата оправят криво-ляво юнашките си тоалети. После, отдъхнали малко, обърсали калта и потта, стават и поемат пак на юг, въз баирите. Хе там някъде се синее Балканът бащица, веднъж да се доберем до него… Къде, къде е Балканът? От Балкан засега и помен няма още. Само близките баири се виждат засега. На път, момчета, дайте крачка, да не губим време… Из нивите стърчат дълги криви диреци, между диреците провиснала жица. Телът на телеграфа? Хаджи, Караджа!… Хаджията отсича с ръка. Добре, ей сега. Събарят два дирека, скъсват тела, намотават го на кълбо и го стъпкват в един хендек, отгоре покриват с бурен, да се не види…

Разденва се вече хубаво, слънцето изгрява, дружината върви през полето, през нивите, ожънати и неожънати. „Не се размъквайте, прибирайте се“ – вика Стефан. Блатото е лош сън, то става весел спомен, калта почва да съхне по дрехите, напечена от слънцето, сърцата са пълни с неизказана радост. България, България, крачим по България, това е България, момчета, усещате ли, това е нашето мило отечество!… Отвикнали сме от него, ей!… Гледайте, гледайте! — сочат едного от момчетата и му се смеят. Гледайте — брадата му замазана с кал и увиснала, вкоравена и остра като брада на козел. И колко е дълга — по-дълга станала. Другиму на калпака, точно отпред, се лепнала кръгла топка кал, прилича на кокарда. Тоя се усеща, тръска калпака, калта отхвръква, с нея отхвръква и лъвчето — той търчи да го прибира. Още повече се смеят. Ей така, смешно им. Пръст да покажеш — и то смешно. Ние сме в България, това е нашата България, нашата, нашата!… Да викнем една песен, а, Стефо? Да викнем, мамка му мечка!

Върви дружината през стърнища и ниви, гледа към далечната синина на юга, тя прилича на гори. Върви бодро и пее:

Горо ле, горо, зелена…

Гледа по едно време — из пътя отсреща се проточила, идва напреки върволица някаква от хора. Върволицата наближава… я, момчета, позасучете мустаките малко… Това са жътварки, млади момичета и жени, сърповете им бляскат на рамо. Наоколо ерчат коне двама-трима, на главите им гъжви навити. Аха. Какво е това, синджир роби? Не, чакайте, слушайте…

Повей, ветро, повей,

повей, долнянино,

и ти, горнянино,

да ми глас разнесеш…

Пеят момичетата. Картина на робство: жътва е сега, пейте, робини, тез тъжни песни, грей и ти, слънце…



Източник: Площад Славейков





Коментари

горе