Силвия Проданова: Татко е винаги до мен!



1981 г. Христо Проданов прегръща дъщеричката си Силвия при завръщането си от Лхотце. Снимки: Иван ГРИГОРОВ


20 април 1984 г. България е залепила уши за радиоапаратите. От тях се носи вой, сякаш в говорителите се гонят сто ураганни ветрове. „На върха съм!”, чува се. Гласът идва много отдалече, много отвисоко и предизвиква дива радост. Щастливи са приятелите на около двеста метра по-надолу, близките и цял един народ на десетки хиляди километри от там. Часът е точно 18.15.

- Няма пирамида, братята са оставили четири бутилки и тяхното знаме, продължава гласът.

- Вземи тяхното и сложи нашето знаме, нареждат от лагера.

- Лошото е, че нашето го забравих в раницата.

- Всички те поздравяват! Имаш ли някакъв проблем?

- Не, нямам никакви проблеми. Нямам нужда от нищо. Тук търся място, където да се сгъна, да изкарам до утре. Иначе не може. Тъмно е. Край. Край.

В същото време България вече ликува. Инженер-химикът от металургичния комбинат в Кремиковци Христо Проданов гледа света от 8848 метра. Той е на Еверест - най-високата точка на планетата. Стигнал е до върха без кислороден апарат, което не всеки, дръзнал да тръгне към „покрива”, смее да направи. Изкачил се е по най-трудния маршрут, наречен „Жестокият път”. Повече от 12 часа продължава щурмът му. Остава горе сравнително дълго - цели 33 минути.

И докато родината се радва на подвига,

тревогата вече гложди хората от експедицията

Вятърът се усилва, температурата пада под -30 градуса. Христо няма спален чувал, нито много топли дрехи. През цялата страшна и безмълвна нощ напрежението все повече се сгъстява. Може да се отреже с нож. В 10 ч. на другия ден гласът на Христо цепи тишината: „Аз съм над голямата сива кула. Не съм далеч”. Говори трудно. Най-лошите предчувствия се оправдават. Загубил е ръкавиците си. Краката му са мокри. Всеки следващ миг изцежда силите му. „Дръж се, тичат към теб!”, дават му кураж от лагера. Людмил Янков, натоварен със спален чувал, дрехи и термос чай, вече се е устремил нагоре. Той няма да щурмува върха. Тази мечта вече е пожертвана заради нещо далеч по-голямо: да спаси своя приятел. Надява се да го види след всяка трудно извървяна крачка. Вярва, че е някъде наблизо. Намира раницата му. Студено е и започва да се стъмва. Людмил Янков прекарва нощта на открито. Губи четирите си пръста. На сутринта вече няма съмнение - Христо Проданов ще остане завинаги на върха.

Не се изпълни последното му желание. Преди да тръгне, той казва пред камерата: „Аз не съм самоуверен, в същото време ще направя всичко, за да стъпя на Еверест. Огромното ми желание е нашата експедиция да завърши успешно не само с изкачването на кой да е от нашите алпинисти, но

всички живи и здрави да се върнем в България

Това ще е най-големият ни успех. Всичко останало е пепел”.

Спускането по Западния гребен се оказва далеч по-невъзможно от изкачването. Христо остава завинаги горе на 41 години. После статистиците, които между другото казват, че от всеки 100 души, дръзнали да покорят върха, поне трима не се връщат, ще подредят рекордите му... Той е стигнал от базовия лагер до върха само за 33 дни и е тринадесетият в историята, изкачвал върха без кислород. Проданов е и четвъртият, тръгнал нагоре сам. Придружаващият го донякъде шерп Ринджи получава сърдечна криза и се връща. Проданов е и първият в света, който иска да стигне Покрива през злия април, а не през благоприятния май. Не само защото има слабост към рекордите и винаги иска да е пръв, а и защото през друго време и недалеч от тук четвъртият месец на годината му е донесъл щастие.

На 30 април 1981 г. сам, без кислороден апарат, роденият в Карлово алпинист става първият българин, изкачил осемхилядник. Лхотце (8516) е един от най-коварните върхове, по пътя към който са загубили живота си доста герои. Първите победители са група швейцарци, които са на върха на 18 май 1956 г.

След гибелта на Христо Проданов експедицията не е прекъсната. На 9 май на Еверест са Иван Вълчев и Методи Савов, а ден по-късно Кирил Досков и Николай Петков. Тъга съпровожда посрещането, въпреки че

от самолета в София слизат четирима победители

В следващите месеци и години някои винят Проданов, че в желанието си да бъде първи е попречил повече хора от експедицията да реализират мечтата си да бъдат на „Покрива на света”. Ръководителят на групата Аврам Аврамов нарече извършеното от него подвиг. Държавата го удостои с най-високото си отличие „Герой на Народна република България”.

Съпругата Виолета, наскоро напуснала този свят, не свързва повече живота си с друг мъж. Затваря се със спомена за Христо. Дъщеря му Силвия, която изпраща баща си към върха с любимото си жълто гумено пате, завършва с отличие средното си образование. Награждават я със стипендия, която й дава право да продължи да учи в Италия. Става политически магистър. Остава да живее на Ботуша, като работи в областта на Космоса и международното космическо право. Тя е човекът, който продължава да пази спомена и пренася през годините легендата за подвига на баща си. Пише стихове. В едно есе изповядва: „Осмислях и

премислям последните стъпки на татко към висините

- онази дръзка мечта полет, признание за единици избраници на Съдбата. Полетът на първопроходците, непонятен за повечето хора. Търсех истината – различна за всеки човек. Някои дори не подозират за нейното съществуване. А истината е само една: Напред и нагоре! Към светлината! За татко това е стремеж към висините. Към извисяването!.



Prodanov_3.jpg
Снимки: Иван ГРИГОРОВ


Силвия Проданова:
Съпругът ми е роден на същата дата като татко

Prodanov_1.jpgГ-жо Проданова, къде живеете сега и с какво се занимавате? Идвате ли си в България?
- След завършването на Националното училище по култура с Италиански лицей бях наградена със стипендия и заминах за Милано, където завърших политически науки и второ висше образование по право. След две следдипломни квалификации по международно право и ръководене фондовете на ЕС бях приета на работа в една от големите италиански компании, която работи в областта на Космоса - от научната дейност до изработването и изстрелването на сателити - компания, в която работя и до днес. Отговарям за отдел договорни отношения с италиански и чужди клиенти, занимавам се с юридическа дейност в тази област. Работата ми е предимно свързана с Италианската и Европейската космическа агенция, както и с НАСА. Старая се да се връщам в България 2-3 пъти в годината.

Как е вашето семейство, разкажете повече за него?
- За съжаление, преди малко повече от година се разделих внезапно с най-добрия приятел и опора в моя живот - моята майка – човек, вдъхвал винаги сили, увереност и кураж на всички около себе си. За кратко време се сблъсках и останах потресена от санитарната система в България. Моето семейство днес са почти 3-годишната ми дъщеричка и съпругът ми – роден на същата дата като моя татко, 24 февруари. Може би просто съвпадение или... съдба.

Спомняте ли си често за баща си? Към какво ви връщат тези спомени?
- Татко присъства духовно винаги около мен. Той е във всяка моя стъпка още от детските години. Колкото и странно да звучи, вървим заедно. Споменът за него е предимно сетивен. На 4 годинки едно дете помни тембъра на гласа, меките коси, дългите пръсти. Постепенно изграждах моя спомен за татко чрез разказите на мама, снимките и диапозитивите.

Отбелязвате ли по някакъв начин деня на неговия подвиг – изкачването на Еверест, който, за съжаление, е последван от гибелта му?
- 20 април е паметна дата за човешкия подвиг и за достигнатата Мечта. Еверест бе мечтата на татко. Обикновено на тази дата със съпруга ми и нашата дъщеричка сме в планината - мястото, където се чувствам по-близко до моя татко.

Какво в дома ви напомня за него?
- В дома ми в Италия има няколко снимки на моя татко от различни изкачвания и една снимка, на която той ме подхвърля на ръце. Много често моята дъщеричка поглежда снимката с думите (на много чист български език): “Мами и деди Ицо! Мами и аз искам високо, високо!”.

Аз не се нуждая от предмети, които да ми напомнят за татко. Най-голямата награда за мен ще бъде Мартина да изгради в съзнанието си образа на своя дядо и макар и извън България, с гордост да помни, че в далечната 1984 г. нейният дядо сам, без кислороден апарат, по най-тежкия маршрут - по Западния гребен, извършва нещо уникално за световния алпинизъм, оставяйки ярка следа и за бъдещите поколения!

Prodanov_2.jpg


Върхът е осеян с трупове

Връх Еверест се намира на границата между Непал и Китай в Хималаите. Той е най-високият връх на Земята, с височина 8 848,20 метра. Наречен е на името на директора на Индийската топографска служба полковник Джордж Еверест, заемал този пост през 1830 – 1843 г.

Статутът му на най-висок връх в света привлича катерачи от всички категории, готови да заплатят солидни суми, за да направят успешно изкачване.

Сумата за разрешителното, която трябва да се плати на непалското правителство, може да достигне от $10 000 до $25 000 на човек. Отделно са другите разноски, които варират до около $65 000. Условията в „Зоната на смъртта” са толкова тежки, че повечето трупове остават там, където алпинистът е загинал, и често се изпречват пред следващите покорители на върха.


Исак ГОЗЕС


Четете още:

🔴 Татяна Лолова: Разсмивали са майка ми, докато ме е раждала

🔴 Родното: Българска народна приказка: Момче и вятър

🔴 Александровска гробница - Александрово





Източник: blitz





Коментари

горе