Христо Ботев - учителят

В светкавично краткия си 28-годишен живот Христо Ботев се изявява като гениален поет, безсмъртен революционер, ярко надарен журналист, издател и учител. Учителството е в кръвта му. Първородният син на даскал Ботьо Петков е роден... в училище, защото семейство му живее в Калофер - все там, където са били училищата на селището: отначало в черковната килия, после - в една от стаите на местното школо. Както се казва, "пъпната връв" на поета е в училището!
Бащата на Ботев е учил Иван Вазов, екзарх Йосиф, учител е и на собствения си син. Силната привързаност и дълбоката признателност на поета към бащата личат от думите в негово писмо, където признава, че "той е по-горен от баща". През трудния си и благороден живот Ботьо Петков е не само учител, но и преводач на книги и учебни помагала от руски и гръцки език, за чието издаване изпитва неимоверни финансови затруднения. Семейството му живее в бедност. Той признава : "У мен сиромашия до колени, но съм щастлив", защото го топли любовта на гордата му съпруга Иванка.
Когато умира от туберкулоза, пари за погребението събират приятелите му. Въпреки бедността, даскал Ботьо е загрижен за доброто образование на сина си. Самият той е завършил Духовната семинария в Одеса и прави всичко възможно да осъществи голямото си желание и Христо да учи в Русия. Още от 1857 г., чрез Найден Геров - просветен деец и руски вицеконсул в Пловдив, с когото се познава от Одеса, той се опитва да прати сина си в Русия.
В приложението "Неделник" на "Дума" от 20 февруари т.г., в "Роден да бъде над другите" Кирил Андровски публикува откъси от писма на Даскал Ботьо Петков, в които се виждат неговите усилия за изпращането на сина му Христо на учение в Русия. Това се осъществява, когато Ботев получава стипендия от руското правителство и през Пловдив и Цариград пристига в Одеса в края на 1863 г.
Одеса играе голяма роля в нашия просветен и културен живот. Тя е една от задграничните "столици" на Българското възраждане. Дълъг е списъкът с имената на най-известните ни дейци, които са живели или учили тук. Сред тях са: Васил Априлов, Найден Геров, Васил Друмев, Михаил Маджаров, Алеко Константинов, Иван и Георги Вазови, Сава Муткуров, Данаил Николаев, Георги Обретенов, Стефан Стамболов, Киро Тулешков, Добри Чинтулов, Елена Мутева и братята й Димитър и Христо и мн. др.
Одеса! И аз кътам в сърцето си мили спомени за този очарователен град, град, за който Пушкин пише, че тук можеш да "помиришеш Европа"! Създадена след Яшкия мирен договор от 1792 г. в земи, анексирани от Османската империя, Одеса бързо се превръща в екзотичен зелен град с много красиви архитектурни сгради, паркове, паметници. Особено силно впечатление ми направи Одеският академичен театър за опера и балет - разкошна сграда в необароков стил.
Сред "емблемите" на Одеса са още: Воронцовият замък, бившият Потоцки дворец - сега Музей на изящните изкуства, сградите по булевард "Приморски" и по улица "Дерибасовска", статуята на Ришельо - първият губернатор на Одеса. Впечатляващо е огромното каменно стълбище със 192 стъпала, водещи към пристанището, наричано "Стълбата на Ришельо".
Под града са и Одеските катакомби с дължина около 2,5 хиляди километра! Това са естествени кухини и подземни галерии от каменоломни мини, от които е добиван белият варовик, служил за строеж и облицовка на красивите сгради. По време на размирици и войни катакомбите се превръщали в убежища и жилища.
Тук живеят потомци на наши съотечественици, дошли в този край преди два века, за да се спасят от турските нашественици. В 1764 г. българите били около 60 души, в 1801 г. пристигнали още 148 наши сънародници. Днес българите в Одеса са множество сред етническото разнообразие, събрало заедно украинци, руснаци, беларуси, гърци, евреи, молдавци, арменци, поляци и др. Някога главният архитект на приморския град Франц Фраполли е изготвил такъв план на града, че за всеки етнос бил определен квартал с площад и храм за религията му.
В Одеса Христо Ботев пристига 15-годишен. Той не е достатъчно добре подготвен и затова е записан като "волнослушател" в тамошната Втора гимназия. Заедно с още десетина български ученици е настанен в пансиона към гимназията, за което му помагат препоръчителни писма от Найден Геров и Никола Тошков до Одеското българско настоятелство - емигрантска организация на наши сънародници, създадена на 2 февруари 1854 г.
Бунтарската и любознателна натура на Христо Ботев бързо се разочарова от закостенялата строга дисциплина в училището, от учителите, голяма част от които използват свободното си време за частни уроци, а не за новостите в педагогиката. В писмо до баща си той пише:
"Невъзможно е да се търпи и стои. Тукашните учители и наредби не са човешки, а зверски. Трябва да бъде човек от камък, за да може да ги изтърпи".
Затова напуска пансиона, живее в квартири под наем, но посещава библиотеките в града. Най-често е в българската библиотека "Юрий Венелин", която се помещава в дома на Тошков. Чете руски автори, впечатляват го творбите на Чернишевски, Тургенев. В 1864 г. Ботев се сближава с проф. Виктор Григорович (1815-1876). Руският учен славист има големи заслуги за изследването на старобългарската литература. Той посещава българските земи, издирва и изнася около 60 ценни ръкописа от ХІ-ХVІІІ в., сред които са: "Охридско евангелие", "Рилски глаголически листове", "Маринско евангелие", "Хлудовият псалтир". След пътуването си из нашите краища той написва "Очерк путешествия по Европейской Турции".
На Виктор Григорович, който се интересува от нашия фолклор, Христо Ботев превежда на руски наши народни песни. Помни ги от майка си, от красивата калоферка Иванка, която знае стотици песни. По това време се пробужда и поетическата муза у Ботев. От носталгия към дом и майка той започва в 1864 г. да пише стихотворението си "Майце си", в което силно се чувства влиянието на народните ни песни:

     Ти ли си, мале, тъй жално пела,
     ти ли си мене три години клела,
     та скитник ходя злочестен ази
     и срещам това, що душа мрази.

Виктор Григорович го поощрява в писането. Ботев праща стихотворението си на Петко Славейков в Цариград, който по-късно го публикува. През септември 1865 г. се разбира, че не може да се запише в трети клас, че е изключен от гимназията поради "немарливост", а стипендията му е спряна. Ботев започва да дава частни уроци, за да се издържа. Свързва се с поляците в града. Със съдействието на Григорович, ръководител на Катедрата по славянски филологии, той се записва като "волнослушател" в Историко-филологическия факултет на Имперския новорусийски университет и известно време посещава лекциите там.
През 1866 г. Ботев е назначен за учител в с. Задунаевка - българско село в руската част на Южна Бесарабия. Селото е основано в 1812 г., когато тук се заселват 40 български семейства. Първите преселници са от Пловдивско, Сливенско, Врачанско. В 1817-1822 г. идват с каруци още 120 български семейства, главно с фамилии Георгиеви и Станчеви. Нарекли селото Зад Дунава, та станало Задунаевка. Отначало си правели малки къщи без прозорци, после и от тръстикови пръти, вече с прозорци. Проблем била водата, защото имало само 13 кладенеца. Сетне във всеки двор имало по 2-3 кладенеца.
И на 29 август 1866 г., в деня на Йоан Предтеча, тук идва Христо Ботев. Към мъжете край лавката, където се продавала държавна водка, се приближил млад голобрад мъж с ръст по-висок от средния. Той казал на Петър Сибов - селския старейшина: "Изпратен съм тук от Акерманския уезд (тогавашна териториална административна единица, б.а.), от Отдела за народно образование, като учител във вашето село".
Настанили го в дома на Тома Вакаренков. С неговото семейството Ботев прекарал незабравими мигове. Училище в селото е имало от 1861 г. Първо било в покрайнините на селището, после построили сграда за 50 ученици, но обикновено около 30 деца посещавали школото, в което преподавал местният свещеник. Образованието се подобрява с идването на младия Христо. Той ограмотявал не само децата, но и възрастните. Добре подготвил А. Н. Сибов, който после, след отпътуването му за България, станал учител.
А в живота на селото Христо Ботев се вписал отлично. Говорел с местните хора, често ги призовавал да се присъединят към свещените борби на българския народ за извоюване на национална свобода. В резултат от събуждането на гражданското съзнание на местното население, през 1867 г. задунаевци взимат участие в събирането на средства за купуване на оръжие за борбата срещу турците.
В близката гора Ботев обучавал младежите на военни тънкости. Като млад човек той не пропускал вечеринките и седенките край селския кладенец, вземал най-активно участие във веселието, в танците, в турнирите по борба. Даже веднъж, в едни такива борби, Ботев се класирал на второ място. Местните хора още разказват, че красивият млад учител бил харесван от младежите, но и той си имал предпочитания. Вълнуваща е историята с "Хубавата Елена" - Елена Колева Дучева, на която той припявал народната песен "На кладенчето, на изворчето". Вероятно тези първи любовни трепети на Ботев към красивото момиче с благородно потекло са вплетени в стихотворението му "Пристанала".
Носи се мълва, че заради "Хубавата Елена" темпераментният даскал, който "силно люби и силно мрази", даже се сбил с местния ерген Сава Терзи, който пък направил донос и в селото дошла полиция да търси Ботев, но той бил предупреден и се скрил в печката на Константин Бянов.
Знаете какви огромни "камини" са руските печки! Те заемат голяма част от основната стая в руската къща. Върху тях даже е устроено топло легло. Та такава печка спасила Ботев. Не го открили, а след няколко дни той получил вест от България, че баща му е болен и семейството му бедства в Калофер. Учителят напуснал завинаги Задунаевка. Но и до днес тамошното население пази светли спомени за даскал Христо Ботев. Сега училището носи неговото име, в него има и стая-музей на Христо Ботев с книги, вестници, които е издавал, запазени са и вещи на Ботев и други българи, живели в Задунаевка.
Улицата, на която е живял, също носи неговото име. И футболният клуб носи името му. В 1991 г. в центъра на селото е вдигнат паметник на Христо Ботев, изработен от българския скулптор Георги Недялков. Там се организират Ботевите тържества. А къщата на Тома Вакаренков, на която има паметна плоча за Христо Ботев, наскоро е купена с лични средства на Димитър Тучков - наш генерален консул в Одеса, за да стане музей на Христо Ботев.
Повече от десет години Димитър Тучков е свързан с Украйна, заемал е там различни дипломатически постове. Сегашната му постъпка е похвална! Тя доказва, че не са се свършили у нас родолюбците. Той се проявява и като почитател на делата на Ботев.
Домът се нуждае от ремонт. Тучков се е свързал с Музея на Христо Ботев в Калофер, за да се обединят двата музея. Надява се, че и други българи ще помогнат, за да бъдат събрани средства и да се уреди както трябва къщата, в която е живял нашият велик сънародник. Още повече, че този дом е свързан и с друг голям наш революционер. През втората половина на октомври 1866 г. в Задунаевка пристига Георги Сава Раковски. На път за Румъния той престоява тук, нощува при Ботев три денонощия. Старейшините го изпращат с торби, пълни с провизии за пътуването и му подаряват хубав кон. Свята за тукашното население е паметта за Ботев и Раковски.
Българи в Бесарабия има и по други селища. Днес те наброяват около 300 хиляди. Не са забравили нито род, нито език и мнозина от тях искат да се приберат в Родината си. Редно е държавата ни да милее действено за тях, да им помага и, ако те искат, да им даде убежище.
Ботев също не е изтрил от паметта си дните на учителството си в Задунаевка. В периода 1869-1871 г. той живее и в други бесарабски селища - ту в Измаил, ту в Болград. По негова инициатива се издава вестник "Ялпух", по името на река, ляв приток на Дунав в Бесарабска губерния - Ялпуг. Вестникът се чете и в Задунаевка. По същото време Ботев пише и издава учебниците "Начална граматика за изучаване на българския език" и "Български език". В 1872 г. той изпраща на хазяина си Тома Вакаренков прокламация с призив за премахване на омразната турска робия.
По време на краткото си пребиваване в Задунаевка Ботев посещава и други села в този край. В 1866 г. е бил в Ивановка. На брега на Азовско море има село на име Ботиево. Основано е в 1862 г. от молдовски българи на мястото на старо ногайско селище. В това село с плодородна земя и с минерална вода "Запорожкая", сега живеят 1615 потомствени българи, които също кътат в душите си обич и почит към българското. И тук има бюст-паметник на Христо Ботев.
След като Христо Ботев узнава, че семейството му в Калофер се нуждае от него, той заминава за България. Тук отново става учител. Този път замества в училището болния си баща. На 11 май, в Деня на светите братя Кирил и Методий, сърцето му "мъжко, юнашко" не изтрайва! На организираното тържество младият даскал се покачва на камък пред училището и държи пламенно слово, в което отправя остра критика към умереността на националното движение, насочено по това време само към църковна свобода, но не и за политическа независимост на българите, страдащи под турския хомот.
Ясно е за даскал Ботьо Петков и за всички в Калофер, че синът се справя с учителството, че достойно замества баща си. Христо Ботев възприема учителството като мисия, като дълг към децата, възрастните и народа. Учителят според неговата практика трябва да дава знания на млади, стари, обаче е длъжен и да служи на обществото. Но за енергичната личност на Ботев тази работа, в този исторически момент, не е достатъчна. Той усеща в себе си сили за по-голяма изява на възможностите си.
Даскал Ботьо, пооправил се след боледуването си, е успял да събере малко пари и решава да изпрати сина си отново в Русия, за да си довърши образованието. Дошла е и вест, че стипендията на сина му, със съдействието на Виктор Григорович, е възстановена.
Започва нов етап в живота на големия български син, периодът му в Румъния - другата наша задгранична "столица", където става неговото творческо, поетическо и революционно съзряване, както и изявяването на действената му борба за народното дело. Започва пътят на Христо Ботев, който го отвежда към безсмъртието.