П. Ю. Тодоров - загадъчният четвърти



Той е Петко Юрданов Тодоров (1879-1916 г.), единият от митологизираните и с това навеки свързани с карето на кръга “Мисъл” писатели от началото на ХХ век.

А е четвърти след Яворов, Пенчо Славейков и д-р Кръстев и загадъчен, защото стои някак неразбулен в тяхната сянка. Пък не им отстъпва по образование и ерудиция, по амбициозност и стремеж за обновяване на литературата ни. И даже ги превъзхожда по отдаденост. Защото за тях интелектуалните занимания са единствен възможен път към сериозна роля в обществото.

Докато той, синът на чорбаджия от Елена, влиза в конфликт с баща си. Като отхвърля волята му да живее в Елена, т.е. да следва баща си или да се насочи към политиката, както са го правили послушните продължители на такива родове. Отдава се изцяло на литературата. Не без трудности създава семейство и тръгва по свой път. Разчита и на родовите притежания, но 9 години работи в Народната библиотека. (Да тачим и тук проф. Иван Шишманов, който пръв реално помогна на литературата ни, като осигури някаква материална сигурност на писатели като Пенчо Славейков, Яворов, Елин Пелин, С. Чилингиров, П. Тодоров и др., насочвайки ги към работни места в новосъздадени институции, където те хем прилегнаха, хем и имаха време да творят.)

В кръга “Мисъл” П. Ю. Тодоров, получавайки и подкрепа, и простор, доизгражда своя писателски лик и поведение. Кръгът е оформен постепенно, първоначално като съюз на Пенчо Славейков с д-р Кръстев, изоставяйки някои от първите си сътрудници. И става кръг с привличането на Яворов и П. Ю. Тодоров. Яворов, останал лоялен докрай на списанието и на приятелството с д-р Кръстев, е голямата придобивка на “Мисъл”. И до днес писателският му гений е най-авторитетното оправдание за съществуванието на кръга. Защо? Защото групата се проваля в най-съкровените си намерения. Които, макар и да не са манифестно декларирани, могат да бъдат разчетени сред текстовете им.

Кои са те, недостижимо амбициозните? Противно на създадената теза, че тези писатели модернизират и европеизират литературата ни и следват образци, истината за литературните им цели се съдържа в две изречения от писмо на П. Тодоров: “…млад народ, който трябва да възсъздава своя култура, своя душа…

Да, една национална религия: ето най-голямото право на съществование на нашата литература.” Такава литература религия може да се създаде с нови художествени текстове, с обобщаващи въздействащи размисли и с ползване на постиженията на предходниците. И всичко това - съумяло да обеме сакралното българско. Точно такива амбиции имат П. Тодоровите “Идилии”. А Пенчо Славейков твори произведението на живота си “Кървава песен” с изначалното съзнание, че пише българския епос. Но в “Идилиите” много повече се оглежда несретността на автора й (което в неговото смисляне е самотност, неразбиране), отколкото националната сакралност. “Кървава песен” е провал въпреки огром­ните вложени усилия. Обемната поема епос просто не въздейства. А освен това Пенчо Славейков некоректно ползва за нея сюжети от “Запискитете…” на З. Стоянов, сякаш подсъзнателно усеща, че това е книгата национален епос, макар всячески и грубо да напада автора й.

Работата на П. Тодоров върху “Идилиите” говори, че той отдава огромно значение на книгата като част от програмираната религия. Избраното заглавие е жанрово обозначаващо. И то на жанр, който по дефиниция изобразява сюжети мирни, без трескаво действие и конфликти. Което симулира трайност и внушава дълговечност на проблематиката си. Макар текстовете в “Идилиите” да се разминават с жанра идилия, който може да бъде представен и със синонима си пасторал, пасторалност.

Писателят работи върху книгата си цяло десетилетие. Все отлага издаването й, поправя и преструктурира. Което също свидетелства за първостепенната й важност в неговите очи. Но въпреки че се докосва до някои черти на сакралността, въпреки че и днес не ще ни досади да я поразлистим, тя не отговаря на критериите, заложени в целите на автора и на кръга “Мисъл”. Защо? Още през 1909 г. го казва Божан Ангелов, като хвали неговия интелект и способност за развитие: “Г-н П. Ю. Тодоров в късо време, при малкия си талант, преминал почти цялата еволюция на един писателски талант…” Почти същото може да се каже и за П. П. Славейков. От всички само Яворов, при това най-малко склонен да споделя или оповестява високи цели, единствен пълноценно възсъздава душата на своя народ и гради национална религия.

П. Тодоров не следва сляпо авторитета на Пенчо Славейков, а достига сам до тези убеждения. Което като че ли е неизбежно за човека, втурнал се от юношеството си в обществени битки. Неговото място в “Мисъл” освен като автор и редактор е и в създаването и следването на политиката на списанието. Извършвани от силен интелект, от силна личност, от най-контактния и най-влиятелен в различни среди не само у нас представител на списанието. Загадъчен е най-вече заради неприязънта му към евтино самохвалство и саморекламиране. Всъщност и днес непознаваемостта му е лесно да се разбули. Защото ни е оставил равностойно по обем на прозата и драмите си епистоларно и публицистично творчество. При това наред с драмата “Зидари” и най-силно, интересно и актуално днес.

Нямайки и 25 години, П. Тодоров установява, че пази в архива си над 3000 писма. Нормално е и да е написал близо толкова. Броят отчасти се дължи на факта, че следва и завършва на Запад и на характера на времето. Но най-вече на личността му. Кореспонденция води освен с видни български писатели, интелектуалци и политици и с фигури като писателите Максим Горки, Георг Адам, Леонид Андреев, Иван Франко и др. И в писмата си, разкрепостен и уверен, ни оставя писателски постижения и богата информация за времето и за себе си. Постижение е и драмата му “Зидари”, също като “Идилиите” дълго обмисляна и работена. Постижение е и заради терзаещата го винаги проблематика - правото на жертва на индивида заради колектива и обществото. Макар да му приписват философията на индивидуализма като верую.

Подобно на всички от кръга “Мисъл” и П. Тодоров си отива немислимо млад, след като дълго е преследван от тежка болест. И макар да подчертах, че кръгът “Мисъл” се проваля във фундаменталните си намерения, той оставя диря не само с издателската си практика. Най-важното, което трябва да осъзнаем, е, че техните провали трябва да ни карат да имаме същите цели и днес, и в бъдеще. Докато не бъдат постигнати!


Четете още:

🔴 Резбари ваят възрожденски иконостаси и пазят занаята жив

🔴 Фотогалерия: По пътя от връх Безбог до Поповото езеро... 2645 м

🔴 Крепост Кракра – Перник





Източник: Труд





Коментари

горе