РЕКВИЕМ ЗА ЕДНО НЕЗВЕЗДНО КИНО


Цели градове и цивилизации изчезват, след векове биват откривани наново и от оцелелите сгради разбираме как са живели хората тогава, в какво са вярвали, за какво са мечтали. И днес всяко място си има своите сгради, по-нови или по-стари,  които са неговата памет – дали е село, квартал, малък или голям град – няма значение. Хората минават покрай тях често пъти дори и без да ги забележат, но знаят – без тях мястото, в което живеят, няма да е същото. Затова ги пазят, за да останат и за следващите поколения.

Запитах се вчера, какво ще остане от нашия град, ако недай си Боже, се затрием сами или с чужда помощ. Северната или Южната тангента? Паметникът на Съветската армия? Какво ще разберат за нас нашите потомци или извънземните от останалото след нас? Ще узнаят ли в какво сме вярвали, от какво сме се страхували, за какво сме мечтали?

Вчера кино „Сердика” – един от символите на софийската градска памет – си отиде. Безвъзвратно. Това разрушение беше планирано от години, методично изпълнявано и тихомълком извършено.

В София така се прави – в летните жеги на 21 август 1999г. започна титаничната битка на Валяка с Мавзолея, продължила цели шест дни, повече отколкото е било нужно за построяването му.

За разлика от паметника на тоталитаризма, вчера само за няколко часа, като възрастен  тежко болен, който знае и очаква съдбата си без мелодрами, без сълзи, без милост, си отиде тихо и кротко кино „Сердика”.

Отиде си част от нашата памет. От моята памет.

Преди 30-40 години хората не гледаха много телевизия, но за сметка на това ходенето на кино беше едно от малкото удоволствия. Билетите не бяха скъпи – от 15 до 35 стотинки. Вестниците публикуваха къде какво се прожектира, а програмата се сменяше всяка седмица, като киносалоните си разменяха най-популярните филми. Кино „Сердика” беше едно от най-големите в София. Чакахме на опашки, за да си купим билети, особено когато филмът беше по-интересен. А в „Сердика” филмите винаги бяха от най-хубавите за тогавашните разбирания и вкусове. Затова и опашките там винаги бяха от най-дългите.

Навремето преди прожекцията на главния филм задължително показваха седмичен Кинопреглед. Това не беше преглед на филмите, а преглед на основните седмични новини от България и чужбина, в киноформат. Прегледът продължаваше около 5-10 минути. Така че ако закъснееш, изпускаш само прегледа, а не началото на филма. Понякога кинопрегледите бяха по-интересни и от филма, така че рядко ги пропускахме.

Реклама нямаше. Днес всичко е реклама. Особено киното.

И кой трябва да се грижи днес за съхраняването на паметта на София?

След 2005г. София се управлява постоянно или временно от некореняци софиянци, придошли от Банкя, Троян, Добринище, а сега и от Самоков.

Или може би трябва да се загрижи инвеститорът на бъдещия хотел, роден в Правец?

Бившият главен архитект Петър Диков направи много грешки, но по негово време киното не беше съборено, въпреки огромния натиск, и отказваше да издаде разрешение за събарянето на сградата и за построяването на нова без да се запази фасадата. При новия Здравко Здравков „Сердика” нямаше този късмет. Сигурно няма нищо общо, но първият е от София, а вторият от Плевен.

От никого не зависи кои са родителите му, как се казва, както и откъде е родом, това не го определя и дали е добър или лош човек, умен или глупав, простоват или тарикат. Безспорно е обаче, че всеки човек възприема родното си място по един уникален, неповторим начин, готов е за него да направи много неща, които за други, чужди места не би направил. Тези чужди места може да са му мили, но не са му на сърцето, така както родното. И би искал да запази за поколенията паметта за родното.

Само от кино, явно, не се печели много. Виж, при хотелите е по-различно.  Средната цена в бъдещия хотел на мястото на кино „Сердика” ще бъде 200 евро на стая на вечер, а стаите и апартаментите ще са общо 190. Какво кино, каква памет, какви 5 лева?

„Нашето драгоценно Oтечество се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.”- казал го е човекът, пред чийто паметник ще се построи петзвездното „бижу”. Пред него ще спират лъскавите лимузини, демонстриращи благоденствието на усмихнатите му клиенти. Поне те ще са равни на другите европейски народи. Сигурен съм, че по пътя на благоденствието ще са тръгнали и всички онези, които са ударили по едно рамо, за да изгреят тези пет звезди в центъра на София. „Сто и петдесет лири ли ви са по-мили, или вечен живот”. – пише Апостолът до едно чорбаджийско семейство в Карлово, което не било склонно да спомоществувателства някакво имагинерно бъдещо въстание, щото кътало париците си за нещо по-реално, което можело да го има тук и сега. Не е ясно, какво са избрали чорбаджиите тогава, но днес нещата са ясни – никой не ще „вечен живот” някога, някъде , а „сто и петдесет лири” – кеш пара и то веднага.

Цялата история оставя един горчив послевкус на духовна нищета, безпардонен провинциализъм и мизерно раболепие пред „царица-парица”. А след време идните поколения или извънземните няма да имат съмнение за какво сме мечтали, в какво сме вярвали, гледайки петзвездните руини.

Ще се чудят само на неуместно стърчащия обелиск пред тях, какво прави там, толкова самотен и незвезден…

 


Четете още:

🔴 Пулев направи дарение за Голямата базилика в Плиска

🔴 Гимнастичката Цвети иска да гледа телевизия

🔴 Турция стои на прага на ислямистки нападения към цяла Европа





Източник: ahileaslilov





Коментари

горе