Капитанката на ансамбъла по художествена гимнастика Михаела Маевска: Трябва силно да вярваш в нещо, за да го постигнеш



 

ВИЗИТКА

Родена е на 4 октомври 1990 г. в София

Студентка в НСА „Васил Левски“

Започва кариерата си през 2008 г., състезателка е на клуб „Левски-Илияна“.

За 8 години в националния ансамбъл е спечелила общо 81 медала. Сред най-големите й постижения са абсолютна световна титла в многобоя от Измир 2014 и бронзовият медал от олимпиадата в Рио 2016.

Обича да гледа филми, да се разхожда сред природата и да готви.

 

- Михаела, по-малко от 12 часа си в България след успеха в Рио. Как се чувстваш, успя ли да поспиш през нощта?

- Още съм в голяма еуфория. Чувствам се щастлива, но и леко тъжна, защото всички вече знаят - олимпиадата беше последното състезание за 4 от нас. Въобще не мога да си представя как след седмица ще стана и няма да отида на тренировка. Гимнастиката е целият ми живот и затова много ще ми липсва. Може би заради това няма да се откъсна тотално от нея, а ще остана в бъдеще като треньорка или съдийка, ще видим.

- Кое чувство надделява – на удовлетворение от добре свършената работа и изпълнената цел или на облекчение, че всичко вече свърши?

- Наистина съм много щастлива, че свършихме това, което искахме, защото 8 години чакахме този момент. Но ми е мъчно, че всичко свърши. Още в Рио след състезанието Илияна Раева постоянно ме питаше какво ми е, не съм ли щастлива от медала, защото виждаше тъгата в очите ми. Така че съм със смесени чувства в момента.

- Да те върна на самото състезание в Рио. След грешките в квалификациите бяхте ли притеснени, че може да не влезете на финала и да провалите всичко, за което сте работили толкова дълго?

- Още в първото съчетание на ленти всички бяхме много притеснени. Винаги първият старт е доста тежък. Но всъщност по-трудното съчетание го изиграхме без грешка. Грешките във второто се дължаха по-скоро на загуба на концентрация, но може би така е трябвало да стане, за да се мобилизираме за финалите на следващия ден. Въпреки че направо бяхме отчаяни, че нещата няма да се получат. С това седмо място в квалификациите отидохме много далече от нашата мечта. След грешките седнахме на столчетата и направо замръзнахме, защото не знаехме наистина дали ще стигнем до финала. Но в крайна сметка влязохме. След това останахме в залата, за да гледаме финалите на индивидуалното, и тогава отпушихме емоциите си. Явно на повечето гимнастички също им беше последно състезание и ние плакахме с всички тях. Бяхме точно зад треньорките на момичетата, които играеха, и те дори се обръщаха да видят защо и ние ревем с тях. Аз лично така си го изстрадах това състезание. Постоянно се питах дали ще успеем да играе добре, дали ще сбъднем мечтата си. А в същото време толкова силно го искахме. Наистина вече съм убедена, че трябва да вярваш силно в нещо, за да го постигнеш.

- Как се вдигнахте на следващия ден? Какво си говорихте помежду си?

- Може би точно това, че дадохме воля на емоциите си предния ден, ни успокои и концентрира за следващия. Треньорките постоянно ни говореха, че трябва да се усмихваме и да изпитваме удоволствие от играта си. И това наистина се случи. Успокоявахме се една друга и си казвахме, че на следващия ден ще направим всичко, което ни кажат треньорките. Като започнахме да загряваме, бяхме с италианките на един терен и дори те усетиха колко различни сме. Излъчвахме суперголяма сигурност в собствените си сили и лицата ни бяха с адски големи усмивки. Досега не бяхме играли по този начин. И това според мен ни помогна, защото човек, когато е усмихнат и щастлив, той мисли по друг начин. И наистина във финалите у нас нямаше страх, а изпитахме удоволствие от това, което правим. Преди страхът да не изпуснем уред или да не сбъркаме беше водещ в по-голяма степен.

- Как ви се отрази, че играхте с последен стартов номер и двете си съчетания? Знаехте ли как се представят останалите отбори преди вас?

- Всъщност първоначално трябваше да играем 4-ти на първото съчетание и 5-и или 6-и на второто. Но после нещо промениха програмата и ни пратиха последни и на двете. Като разбрах, че ще сме осми поред, се успокоих. Свързах го със световното в Монпелие през 2011 г., когато също бяхме последни и взехме първите си медали от голямо първенство.

- Каква мисъл ти мина през главата с финалния акорд на последното съчетание?

- Бях много доволна, че съм се справила, защото се притеснявах да не проваля отбора отново. Когато човек е сбъркал веднъж на олимпиада, у него започва да живее един страх (бел. ред. - на игрите в Лондон през 2012 г. Михаела допуска грешка, а отборът остава на 6-о място).

- За тези 8 години в ансамбъла си допринесла за спечелването на 81 медала. Има ли някой от тях, който да ти е най-ценен?

- Ами да. Най-ценни са ми медалите от Монпелие, когато станахме първи на ленти, от Измир (абсолютна световна титла през 2014 г.) и, разбира се, не на последно място медалът от олимпиадата. Всеки спортист мечтае за такъв медал.

- Още преди Рио си бяхте разпределили купите, които сте спечелили през годините. Ти коя ще си отнесеш вкъщи?

- Наистина ги бяхме разпределили, но сега решихме да ги оставим на федерацията. Помолихме Илияна Раева да ни направи една витрина в залата на „Раковски“ с всички купи, които сме спечелили, и да ни напише отдолу имената.

- Как гледате на идеята да ви бъде организиран бенефис?

- Коментирахме тази възможност, но нямаме още нищо конкретно. Разбира се, ще се радваме да го имаме. Достатъчно успехи сме постигнали за тези 8 години, за да го заслужим. Аз ще съм много щастлива.

- Няма как да не те попитам как се вдигнахте след случилото се с Цвети Стоянова?

- Това беше голям шок за нас. Когато получавахме всяка една добра информация за Цвети, това ни вдигаше и ни даваше още по-голяма мотивация. Знаем, че олимпийският медал беше и нейна мечта, но в крайна сметка тя сама избра да се откаже от нея.

- От дистанцията на времето как гледаш на случилото се с нея, можеше ли да се избегне?

- Ако имахме и най-малката представа какво щеше да се случи, никога нямаше да оставим нещата така. Сега й пожелавам да се оправи, а ние винаги ще сме с нея.

- Успяхте ли да я посетите след Рио?

- Всички ще отидем в събота да я видим.

- Да се върнем обаче към теб – какво е да си капитан на златните момичета?

- За мен беше голямо удоволствие да съм капитан. Всички момичета сме страшно задружни. Никога не е имало конфликти между нас. Всъщност аз не съм капитан, който постоянно командва, защото ние всички бяхме равни. Аз по-скоро трябваше да организирам нещата, да им кажа например с какво да сме облечени за дадено събитие и т.н.

- Освен грешката от Лондон имаше и други неприятни случки с контузии преди важните състезания. Това обезкуражаваше ли те и как го преодоляваше?

- Да, действително бе така. Малко преди Световната купа в София, която предхождаше лондонската олимпиада, скъсах менискус на коляното, който трябваше да оперирам. Сега преди игрите в Рио контузията отново се получи. Казах си, че този път няма да се оперирам, защото не исках всичко да се повтори. Но когато кракът ми тотално блокира, нямах избор. Това доста ме притесняваше заради страха, че няма да се справя. Треньорките ми повтаряха, че този път няма да е така, и сега наистина съм щастлива, че събитията не се повториха.

- Мина и през разочарованието на несполучливия брак...

- Благодарна съм, че това ми се случи в извънсъстезателен период, защото когато не си щастлив в личния си живот, няма как да си щастлив на килима и да ти се получават нещата. Изстрадах си го, но успях да продължа напред и в крайна сметка ми се случиха много други, хубави неща.

- Преоткри ли отново любовта?

- Ами засега съм в почивка (смее се). Предполагам, че тепърва ще имам щастието да й се насладя. Животът е пред мен.

- С какво ще запомниш всяка една от съотборничките си?

- Настина ще запомня всяка една с нещо различно, но като цяло ще ми липсва всекидневието с тях. Защото с тези момичетата аз съм споделяла и радост, и тъга. Те знаят за мен дори повече от семейството ми и сега ще ми е много трудно, без да ги имам до себе си постоянно. Хриси (б.р. - Християна Тодорова) ще я запомня с това как все ни подсещаше какво трябва да правим и какво ще ни се случи. Рени (Ренета Камберова) - с това, че винаги имаше какво да каже по всяка тема. Бубето (Любомира Казанова) – че излезе и помогна на отбора, представи се много достойно и стана нашият герой. Цвети (Цветелина Найденова) - с точността й.
- Сънувала ли си някое състезание или нещо, което след това ти се е случило?

- Сънувах на няколко пъти Цвети Стоянова. Сънувах я, че е добре и е с нас. Иначе Хриси е по предсказанията (смее се). Тя дори сънува, че сме на третото място на почетната стълбичка в Рио и ни маха точно от там, където беше застанала.

- Възприемаш ли се като мъжко момиче, въпреки че всички сте толкова крехки и красиви?

- Да, точно като мъжко момиче се възприемам, защото това, което сме преживели, много малко хора биха могли да го издържат.

- Ще останеш ли в България и в спорта?

- Да, искам да работя в България. Може би ще си направя свой клуб и ще тренирам малки момиченца, а може и не толкова малки. Може да изкарам и съдийските курсове. Това, което не ми харесва обаче, е постоянното сравнение на успехите ни сега и тези, които България е имала преди години. Аз обаче знам, че винаги ще има недоволни хора, каквото и да направим. В крайна сметка човек сам избира дали да се радва, или да критикува и как да гледа на нещата около него.


Четете още:

🔴 Гиганти в Родопите преди хилядолетия

🔴 Пай с круши, ябълки и сладки трохи

🔴 Лечение на кокоши трън





Източник: Монитор





Коментари

горе